3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 232
София, 11.04.2011 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и трети март две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 800/2010 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. С. К. от[населено място], чрез процесуалния му пълномощник адвокат К. Н. от САК, срещу решение № 504 от 26.05.2010 г. по гр. д. № 3355/2009 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, І-8 състав решение от 13.10.2009 г. по гр. д. № 5629/2008 г. за отхвърляне на предявения от касатора иск по чл. 226, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие за разликата от 25 000 лв. до пълния претендиран размер 100 000 лв.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, процесуалните правила и е необосновано, поради което се иска същото да бъде отменено, а предявеният иск – уважен изцяло. Касаторът счита, че обезщетението за неимуществени вреди е определено в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД, тъй като не са съобразени получените от него в резултат на произшествието тежки травматични увреждания и последиците от тях.
Допускането на касационното обжалване е аргументирано с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по значим материалноправен въпрос – за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, който въпрос е решен в противоречие с практиката на Върховен касационен съд и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касация – [фирма],[населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му част, с която предявеният от М. С. К. от[населено място] иск е отхвърлен за сумата 75 000 лв., въззивният съд, като е отчел вида и броя на уврежданията, както и периода, през който ищецът е търпял болки и неудобства, е преценил като справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД определеното от Софийски градски съд обезщетение в размер на 25 000 лв. За разликата до пълния предявен размер 100 000 лв. решаващият състав е счел претенцията за неоснователна.
Макар и от значение за изхода на спора, поставеният от касатора материалноправен въпрос не може да обоснове допускане на касационното обжалване, тъй като по отношение на него не е осъществено нито едно от заявените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в самата касационна жалба, липсва посочване на съдебна практика, имаща задължителен характер съобразно разясненията по т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Като такава не може да бъде разглеждано приложеното определение по ч. т. д. № 663/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., което е и напълно неотносимо към релевантния за спора въпрос. Що се отнася до другия приложен акт – решение № 1241 от 05.10.2009 г. на Софийски апелативен съд, същото изобщо не следва да бъде обсъждано. Поради липсата на данни за влизането му в сила, това решение не представлява „практика на съдилищата” съгласно указанията по т. 3 от цитираното тълкувателно решение и не може да обоснове допускане на касационното обжалване.
Настоящият счита, че по отношение на заявения въпрос не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД съществува задължителна съдебна практика. В Постановление № 4 от 1968г. Пленумът на Върховния съд е дал подробни указания по тълкуването и прилагането на посочената разпоредба, които указания не са изгубили своето значение и понастоящем. Именно наличието на тази задължителна съдебна практика, целяща точното и еднакво прилагане на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, която в конкретния случай е съобразена при постановяване на атакуваното въззивно решение, налага извода, че не е налице и условието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В тази връзка следва да се отбележи, че разликата в присъжданите от съдилищата размери на обезщетенията за неимуществени вреди произтича от различните факти при всеки отделен случай, а не от неточното прилагане на закона, дължащо се на трудности при прилагането на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, която установява справедливостта като единствен критерий за определяне на обезщетението за неимуществени вреди.
С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 504 от 26.05.2010 г. по гр. д. № 3355/2009 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: