4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 232
София,03.04.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и шести март през две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 354/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.2, изр.1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на М. Н. Т. от [населено място] срещу определение от 03.12.2013 г., постановено по в. ч. гр. д. № 300/2013 г. на Окръжен съд – Монтана. С посоченото определение е оставено без разглеждане подаденото от М. Н. Т. – лично и като пълномощник на Н. М. Т. и И. Г. Т., възражение вх. № 32911/3669 от 08.11.2013 г. срещу заповеди за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, издадени в полза на [фирма] в производствата по ч. гр. д. № 811/2012 г. и № 812/2012 г. на Районен съд – Монтана, и е прекратено производството по делото.
Частният жалбоподател моли за отмяна на обжалваното определение като неправилно по изложени в частната жалба съображения.
В писмен отговор по чл.275, ал.1 ГПК ответникът [фирма] /с предишно наименование [фирма]/ изразява становище за неоснователност на частната жалба.
Постъпил е отговор и от И. Г. Т. и Н. М. Т., които считат частната жалба за основателна.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените доводи, приема следното :
Частната жалба е процесуално допустима – депозирана е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но по същество е неоснователна.
Производството по в. ч. гр. д. № 300/2013 г. е образувано пред Окръжен съд – Монтана във връзка с възражение по чл.423 ГПК срещу заповеди за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, издадени в производствата по ч. гр. д. № 811/2012 г. и № 812/2012 г. в полза на „Ю. и [фирма] солидарно срещу длъжниците И. Г. Т. и Н. М. Т.. Възражението е подадено от М. Н. Т. в качеството му на пълномощник на И. Т. и Н. Т. и в лично качество – като собственик на недвижим имот, върху който е насочено принудително изпълнение за удовлетворяване на вземанията по заповедите за изпълнение.
За да остави без разглеждане възражението на М. Т., Окръжен съд – Монтана е приел, че Т. не е участвал като страна в заповедното производство по гр. д. № 811/2012 г. и № 812/2012 г. и не е длъжник по смисъла на чл.423 ГПК, поради което не е легитимиран да подава възражение по реда на чл.423 ГПК срещи заповедите за изпълнение, издадени срещу длъжниците Н. Т. и И. Т..
Оставянето без разглеждане на възражението, подадено от името на И. Т., е мотивирано с липса на абсолютна процесуална предпоставка за неговата допустимост – представителна власт на легитимиращият се като неин пълномощник М. Т.. Въззивният съд е изложил съображения, че доколкото не е сред кръга лица по чл.32 ГПК, които имат право да представляват други лица пред съда, М. Т. не може да бъде процесуален представител на длъжника И. Т. и да извършва процесуални действия с последици за нея.
Възражението, подадено от името на Н. Т., е счетено за процесуално недопустимо поради пропускане на предвидения в чл.423, ал.1 ГПК преклузивен едномесечен срок за депозирането му. Изводът за пропускане на срока е направен с оглед твърдението на пълномощника М. Т. /баща на Н. Т./ в уточнителна молба от 15.11.2013 г., че е узнал за заповедите за изпълнение на 11.06.2013 г., когато е подал жалба срещу започнатото от съдебен изпълнител принудително изпълнение. Въззивният съд е преценил, че от момента на узнаване на заповедите е започнал да тече едномесечният срок по чл.423, ал.1 ГПК за подаване на възражението, който е изтекъл на 11.07.2013 г. – преди датата на подаване на възражението 08.11.2013 г.
Обжалваното определение е правилно.
В разпоредбата на чл.423, ал.1 ГПК е предвидена възможност за длъжника, който поради наличие на обстоятелства от кръга на визираните в чл.423, ал.1, т.1 – т.3 ГПК е бил лишен от възможност да оспори вземането по издадена срещу него заповед за изпълнение, да подаде възражение пред въззивния съд, за да реализира защитата си срещу заповедта. Буквалният текст на чл.423, ал.1 ГПК сочи, че правото на възражение е признато само на длъжника, срещу когото е насочена заповедта за изпълнение, и не принадлежи на други лица, които нямат качеството „длъжник” в заповедното производство.
В приложените към делото заповеди за изпълнение, издадени в производствата по чл.811/2012 г. и № 812/2012 г. на Районен съд – Монтана, като длъжници в заповедното производство са посочени единствено лицата И. Г. Т. и Н. М. Т.. Частният жалбоподател М. Т. няма качеството на длъжник и както правилно е приел въззивният съд, дори да е засегнат от предприетото срещу длъжниците принудително изпълнение /като собственик на ипотекирания за обезпечаване на задълженията им имот/, същият не разполага с признато от закона право да оспорва заповедите с възражение по реда на чл.423, ал.1 ГПК. Възражението е подадено при начална липса на активна процесуалноправна легитимация и законосъобразно е оставено без разглеждане като процесуално недопустимо.
Законосъобразен е изводът за недопустимост на възражението по чл.423, ал.1 ГПК, подадено от М. Т. като пълномощник на И. Т.. Кръгът от лица, които могат да бъдат представители на страните по пълномощие, е очертан с разпоредбата на чл.32 ГПК. В случая М. Т. е баща на длъжника Н. Т., но не притежава нито едно от качествата по чл.32, т.1 – т.5 ГПК, с оглед на които би могъл да представлява пред съда и другия длъжник в заповедното производство И. Т. /съпруга на Н. Т./. И. Т. не е подала лично възражение по чл.423, ал.1 ГПК, нито е потвърдила възражението, подадено от нейно име от ненадлежния процесуален представител М. Т.. Липсата на представителна власт води до недопустимост на възражението, което правилно е оставено без разглеждане от въззивния съд.
Правилна е преценката на въззивния съд, че подаденото от М. Т. като пълномощник на Н. Т. възражение е процесуално недопустимо, тъй като е депозирано след изтичане на едномесечния преклузивен срок по чл.423, ал.1 ГПК. Както е констатирано в съобразителната част на обжалваното определение, в молба – уточнение от 15.11.2013 г. частният жалбоподател е заявил ясно и недвусмислено, че като пълномощник на сина си е узнал за издадените срещу него заповеди за изпълнение на 11.06.2013 г., когато съдебният изпълнител е предприел опис на собствения му имот за удовлетворяване вземанията на взискателя [фирма]. С узнаване на заповедите е започнал да тече едномесечният срок по чл.423, ал.1 ГПК за подаване на възражение от длъжника – лично или чрез неговия пълномощник. Безспорно е, че до изтичане на срока на 11.07.2013 г. възражение не е подадено. Възражението е подадено на 08.11.2013 г., към който момент срокът вече е бил изтекъл и правото на възражение е било преклудирано. Като е преценил възражението за недопустимо и го е оставил без разглеждане, въззивният съд е приложил правилно закона.
По изложените съображения обжалваното определение по в. ч. гр. д. № 300/2013 г. на Окръжен съд – Монтана следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от горното и на основание чл.274, ал.2, изр.1 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение от 03.12.2013 г., постановено по в. ч. гр. д. № 300/2013 г. на Окръжен съд – Монтана.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :