1
6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 232
гр. София, 09.05.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на единадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 2607 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. И. И. чрез процесуалния й представител адвокат Д. К. срещу решение № 111 от 18. 05. 2018 г. по в. т. д. № 117/2018 г. на Варненски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 859 от 13. 12. 2017 г. по т. д. № 126/2017 г. на Варненски окръжен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от Т. И. И. срещу „ЗАД Булстрад В. И. груп“ искове по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди вследствие ПТП на 14. 04. 2012 г. за разликата над уважения размер от 50 000 лв. до предявения размер от 112 500 лв. и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер на законната лихва върху тази разлика за времето от 30. 07. 2013 г. – датата на отказа на застрахователя да заплати дължимото обезщетение до окончателното й плащане и за заплащане на обезщетение в размер на законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди в размер на 50 000 лв., присъдено с влязлото в сила в тази част решение по т. д. № 126/2017 г. на Варненски окръжен съд, за времето от 30. 07. 2013 г. до 5. 02. 2014 г.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила и необоснованост и се прави искане за отмяната му по изложени в жалбата съображения.
Допускането на касационно обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – застрахователно дружество е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Прави искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови решението в обжалваната част, въззивният съд е приел, че с оглед влизането в сила на първоинстанционното решение в частта, с която на ищцата е присъдено обезщетение за неимуществени вреди до сумата от 6 000 лв., по делото с обвързваща страните сила на пресъдено нещо е установен фактическият състав, пораждащ правото на обезщетение, а именно: валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за увреждащия товарен автомобил, настъпване на застрахователно събитие в срока на действие на договора, виновно причинено от водача на този автомобил и причинени неимуществени вреди на ищцата. Посочил е, че въпросите относно деянието, неговата противоправност и вината на застрахования делинквент са решени с влязла в сила присъда. Съдът се е концентрирал върху спорните въпроси за размера на обезщетението за неимуществени вреди, подлежащо на определяне по чл. 52 ЗЗД, и за наличието на съпричиняване на вредите от пострадалото лице. Решаващият състав е приел, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за претърпените от ищцата Т. И. неимуществени вреди възлиза на 50 000 лв. При произнасяне по размера на обезщетението съдът е съобразил вида и характера на получените от ищцата телесни увреждания – счупвания на долната челюст, лява лопатъчна кост, девето и десето десни ребра, двустранен хемопневмоторакс, довели до остра дихателна недостатъчност, счупване на пета дланна кост на дясната ръка с разместване на фрагментите, кръвонасядане и контузно-разкъсна рана в същата област, получен като резултат от съчетаната травма травматичен шок, част от които са довели до разстройство на здравето, временно опасно за живота, продължителността на лечението и възстановителния период /2-3 месеца/, възрастта на пострадалата, отражението на претърпяната психическа травма като формираща неблагоприятен психически терен за последващи стресогенни събития /смърт на съпруга, невъзможност да се придвижва, счупване на крака в средата на 2017 г., наложило оперативна интервенция и настаняване в хоспис/, както и обществения критерий за справедливост на дадения етап на социално – икономическото развитие в страната. Въззивният съд е формирал извод, че няма основание за редуциране на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, тъй като не се доказва възражението на ответното застрахователно дружество за принос на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат. Накрая въззивният съд е приел, че вземанията за лихви са погасени по давност за периода преди 5. 02. 2014 г., тъй като исковата молба е подадена на 5. 02. 2017 г. и в случая е приложима кратката давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, считано от изискуемостта на вземането за обезщетение за неимуществени вреди – от датата на увреждането 14. 04. 2012 г.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалбоподателка поставя в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следните правни въпроси: „1. Длъжен ли е съдебният състав да се произнесе по искане на ищеца с правно основание чл. 161 ГПК?; 2. Длъжен ли е съдебният състав да обоснове в мотивите си решението да кредитира становището на едно вещо лице, като не приеме становището на друго вещо лице, което противоречи на първото, при положение, че вещото лице, чието становище е отхвърлено, се е запознало лично, на живо с потърпевшата и има преки наблюдения, а приетото становище се основава само и единствено на теоретични общо определени понятия?; 3. Следва ли въззивният съд служебно да следи за обществения интерес, когато по делото са представени неопровержими доказателства, че са използвани публични средства, които впоследствие са възстановени?; 4. Има ли право въззивният съд да признава давност за лихва на основание чл. 111 ЗЗД при положение, че деликта, който дава основание за претендиране на лихва не е следствие от договорни отношения, а от непозволено увреждане, установено от наказателен съд с влязла в сила присъда?“. Позовава се бланкетно на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Настоящият съдебен състав намира, че по отношение на първи два поставени от касационната жалбоподателка въпроси не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В решението е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 ГПК/.
Формулираният от касационната жалбоподателка първи въпрос съставлява оплакване за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила във връзка с неприлагането на последиците от възпрепятстване на доказването съгласно чл. 161 ГПК, съответно основание за касиране на въззивния акт като неправилен /чл. 281, т. 3 ГПК/, но не и основание за допускане на касационен контрол на решението. Правото на съда по чл. 161 ГПК зависи от конкретните обстоятелства по делото, които се преценяват при разрешаването на материалния спор по същество. То е в зависимост от допуснатите и събраните доказателства и от действията, респективно бездействията на страните в процеса. Поради това въпросът за възможността съдът да направи определени доказателствени изводи, когато страната е създала пречки за събиране на допуснати доказателства, се отнася до правилността на въззивното решение, която не може да бъде проверявана в производството по чл. 288 ГПК. В случая въпросът за приложението на чл. 161 ГПК е свързан с довод на касационната жалбоподателка, че предвид неизпълнението на задължение по чл. 190, ал. 1 ГПК на ответника-застраховател, на основание чл. 161 ГПК съдът трябвало да приеме за установено, че влошеното здравословно състояние на ищцата е следствие от процесното ПТП. Разгледан в тази връзка, въпросът не съответства на процесуалните действия на съда и на страните и на изводите в обжалваното въззивно решение. Единственото неизпълнено задължение на ответника по чл. 190, ал. 1 ГПК е за представяне на заверен препис от протокол за проведено заседание на застрахователната експертна комисия, на което е взето решение за отказ да се изплати на ищцата обезщетение за неимуществени вреди във връзка с процесното ПТП, а фактическите констатации на съда от значение за изводите му за неимуществените вреди на ищцата във връзка с телесните й увреждания при ПТП и за определянето на справедливото обезщетение за тези вреди се основават на преценката на събраните по делото доказателства, в това число съдебно-медицинска и съдебно-психиатрична експертизи. Вторият въпрос има същата характеристика, тъй като представлява оплакване за допуснати процесуални нарушения във връзка с обсъждането и преценката на доказателствата по делото, в частност на заключенията на цитираните експертизи от въззивния съд. Въпросът е некоректно поставен, тъй като в случая не са били налице противоположни по смисъл заключения на експерти или експертизи по едни и същи въпроси. Въззивният съд е обсъдил и възприел събраните в първоинстанционното производство заключения на съдебно-медицинска експертиза и съдебно-психиатрична експертиза с различни задачи, касаещи съответно телесните увреждания на ищцата при процесното ПТП и негативните последици за психиката на същата от инцидента.
Третият въведен с изложението на основанията за достъп до касация въпрос не удовлетворява общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът е напълно неясен и без връзка с конкретния спор за съществуването на материалното право на ищцата – физическо лице, пострадало при ПТП, предявило пряк иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ срещу застрахователя на делинквента, и за дължимото справедливо обезщетение за неимуществените вреди на ищцата.
Неоснователни са и доводите на касационната жалбоподателка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения от нея последен въпрос. Въпросът е непрецизно формулиран и следва да бъде уточнен съобразно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС като въпрос за приложимия давностен срок по отношение на лихвата за забава върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди по предявен пряк иск срещу застрахователя. По този релевантен за делото въпрос е формирана задължителна практика на ВКС, а именно постановени по чл. 290 ГПК решения: решение № 72 от 30. 04. 2009 г. по т. д. № 475/2008 г., II т. о., решение № 97 от 6. 07. 2009 г. по т. д. № 745/2008 г., II т. о., решение № 151 от 5. 11. 2010 г. по т. д. № 31/2010 г., I т. о., решение № 175 от 28. 10. 2010 г. по т. д. № 54/2010 г., II т. о., решение № 95 от 26. 06. 2014 г. по т. д. № 3060/2013 г., I т. о. и др. В нея се приема, че вземането за лихви при упражнено право на трети лица срещу застрахователя на гражданската отговорност на делинквента се погасява с кратката тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, считано от деня на настъпилото увреждане, откогато е изискуемо вземането за обезщетение от непозволено увреждане. В обжалваното решение решаващият състав е приел, че е приложима именно кратката давност по цитираната разпоредба и искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е погасен по давност за времето преди 5. 02. 2014 г. с оглед подаването на исковата молба на 5. 02. 2017 г., поради което изводите на въззивния съд съответстват на посочената задължителната практика на ВКС и това изключва наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация.
По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Варненски апелативен съд в обжалваната част.
С оглед изхода на настоящото производство по чл. 288 ГПК и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касационната жалбоподателка следва да бъде осъдена да заплати на ответника по касация разноски за адвокатско възнаграждение, като настоящият състав преценява за основателно направеното от жалбоподателката възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение – 2460 лв. е прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на делото по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. Адвокатската защита на ответника по касация – застрахователно дружество е осъществена чрез изготвяне на отговор на касационната жалба, без явяване на пълномощника в съдебно заседание, тъй като касационното обжалване не е допуснато. В случая обжалваемият интерес е в размер на 62 500 лв. и минималното възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. възлиза на 2405 лв. Съгласно чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. за изготвяне на отговор на касационна жалба с основания за допускане на касационно обжалване без явяване в съдебно заседание минималното адвокатско възнаграждение е в размер на ѕ от възнаграждението по чл. 7, но не по-малко от 500 лв. Изчислен по този ред, минималният размер на възнаграждението в случая следва да се определи на 1 803, 75 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 111 от 18. 05. 2018 г. по в. т. д. № 117/2018 г. на Варненски апелативен съд в обжалваната част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Т. И. И., ЕГН [ЕГН] с адрес гр. Варна, кв. Вл. В., [жилищен адрес]0, ап. 20 да заплати на Застрахователно акционерно дружество „Булстрад В. И. груп“, ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление гр. София, пл. Позитано № 5 сумата от 1 803, 75 лв. /хиляда осемстотин и три лева и 75 стотинки/ разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: