4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 233
София,04.04.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и шести март през две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 625/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу определение № 2750 от 17.12.2013 г., постановено по ч. гр. д. № 4704/2013 г. на Софийски апелативен съд, 3 състав. С посоченото определение е потвърдено определение от 03.10.2013 г. по т. д. № 4354/2013 г. на Софийски градски съд, с което е прекратено производството по делото и същото е изпратено по правилата за местна подсъдност на Окръжен съд – Стара Загора.
Частният жалбоподател моли за отмяна на обжалваното определение като поддържа, че същото е постановено в нарушение на процесуалния закон. Излага доводи срещу извода на въззивния съд, че след като искът по чл.422, ал.1 ГПК е предявен за установяване съществуването на парично вземане по запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, местната подсъдност на спора следва да бъде определена според общото правило на чл.105 ГПК, а не според договорната подсъдност по чл.117, ал.2 ГПК, уговорена в общите условия към договор за финансов лизинг, за обезпечаването на който е издаден записът на заповед.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл в отклонение от задължителната практика на ВКС в решение № 149/05.11.2010 г. по т. д. № 49/2010 г. на І т. о., решение № 121/04.07.2009 г. по т. д. № 55/2009 г. на ІІ т. о. и решение № 41/22.04.2010 г. по т. д. № 575/2009 г. на ІІ т. о. и в противоречие с практиката в определение № 894/23.04.2012 г. по ч. гр. д. № 510/2012 г. на Софийски апелативен съд по следния значим за изхода на делото процесуалноправен въпрос : Може ли в исковото производство по чл.415 във вр. с чл.422 ГПК ищецът да релевира факти и обстоятелства, които не са били предмет на разглеждане в заповедното производство по чл.418 във вр. с чл.417 ГПК.
Ответниците „Гарант – Я., Р. и сие” СД със седалище в [населено място], Р. Д. Р. от [населено място] и Ж. В. Я. от [населено място] оспорват искането за допускане на касационно обжалване и основателността на частната касационна жалба по съображения в писмен отговор от 20.02.2014 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Производството по т. д. № 4354/2013 г. е образувано по предявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК от [фирма] против „Гарант – Я., Р. и сие” СД, Р. Д. Р. и Ж. В. Я. субективно съединени искове за съществуване на парично вземане, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.9 ГПК – запис на заповед, оспорена от длъжниците с възражение по чл.414 ГПК. В исковата молба е посочено, че записът на заповед е издаден от „Гарант – Я., Р. и сие” СД за обезпечаване на задължения към [фирма] по договор за финансов лизинг на МПС от 20.02.2008 г. и е авалиран от ответниците – физически лица. Предявяването на исковете пред Софийски градски съд, вместо пред окръжния съд по седалището и постоянния адрес на ответниците – [населено място], е обосновано с наличието на изрична уговорка в т.12.1 от общите условия към договора за лизинг всички спорове, породени или отнасящи се до договора, да се разглеждат от Софийски градски съд.
В срока по чл.119, ал.3 ГПК ответниците са направили възражение за местна неподсъдност на спора на Софийски градски съд. Възражението е прието за основателно, поради което производството по делото е прекратено пред Софийски градски съд и делото е изпратено за разглеждане на Окръжен съд – Стара Загора като местно компетентен съд по правилото на чл.105 ГПК.
Сезиран с частна жалба от ищеца, Софийски апелативен съд е потвърдил определението на първата инстанция, след като е преценил, че възражението срещу местната подсъдност е заявено своевременно и че според общото правило на чл.105 ГПК спорът е местно подсъден на Окръжен съд – Стара Загора, където се намират седалището и постоянните адреси на ответниците. Въззивният съд е счел за неоснователен довода на ищеца – жалбоподател, че определената от закона местна подсъдност е дерогирана от уговорената в т.12.1 от общите условия към договора за лизинг специална местна подсъдност на Софийски градски съд. Изложил е съображения, че исковете по чл.422, ал.1 ГПК са предявени за установяване съществуването на парично вземане с основание представения в заповедното производство запис на заповед и с оглед на това въведеният чрез тях спор не е обхванат от клаузата на т.12.1 от общите условия към договора, предвиждаща специална местна подсъдност за споровете за изпълнение на произтичащи от договора задължения.
Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение.
Съгласно чл.280, ал.1 ГПК, касационното обжалване се допуска, когато с въззивния акт е разрешен материалноправен и/или процесуалноправен въпрос /въпроси/, обусловил изхода на делото. Поставеният от частния жалбоподател въпрос – може ли в исковото производство по чл.415 във вр. с чл.422 ГПК ищецът да релевира факти и обстоятелства, които не са били предмет на разглеждане в заповедното производство по чл.418 във вр. с чл.417 ГПК, не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да е обуславящ за определената от въззивния съд местна подсъдност на предявените по реда на чл.422, ал.1 ГПК искове. Разрешавайки процесуалния спор за местната подсъдност, въззивният съд не е отрекъл възможността ищецът за релевира в производството по чл.422 ГПК факти и обстоятелства, произтичащи от свързаното със записа на заповед каузално правоотношение. Преценката, че общата местна подсъдност по чл.105 ГПК не е дерогирана от клаузата за договорна подсъдност, съдържаща се в обезпечения със записа на заповед договор за финансов лизинг, е обвързана със заявеното в заповедното производство основание за възникване на установяваното по реда на чл.422 ГПК парично вземане – записът на заповед, което е определящо за предмета на спора в производството по чл.422 ГПК. Изследването на връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение, което той обезпечава, а съответно и на обезпеченото каузално правоотношение, е въпрос от значение за съществото на въведения с исковете по чл.422, ал.1 ГПК правен спор, който не може да бъде разрешаван предварително по повод разглеждане на възражение за местна неподсъдност на спора. Поради това, че не е обусловил изхода на процесуалния спор за подсъдността, поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос не може да послужи като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване.
Не са осъществени и допълнителните предпоставки, специфични за поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В цитираните от частния жалбоподател решения на ВКС е разгледан въпросът за предмета на спора в хипотезата на предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск за съществуване на парично вземане по запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. Както бе посочено по-горе, този въпрос е релевантен за съществото на въдения с исковете по чл.422, ал.1 ГПК материалноправен спор и по тази причина не е обсъждан от въззивния съд при разрешаването на предварителния процесуален спор за местната подсъдност. Няма противоречие между въззивното определение и практиката на ВКС, доколкото обжалваното определение изобщо не съдържа изводи, отричащи възможността в бъдещото производство по чл.422, ал.1 ГПК да се изследват наведените от ищеца факти и обстоятелства, отнасящи се до връзката между записа на заповед и договора за лизинг. Определението по ч. гр. д. № 510/2012 г. на Софийски апелативен съд не носи отбелязване да е влязло в сила и предвид указанията в т.3 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не съставлява източник на съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Мотивиран от изложените съображения, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2750 от 17.12.2013 г., постановено по ч. гр. д. № 4704/2013 г. на Софийски апелативен съд, 3 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :