4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№233
София, 04.05.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и втори април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2977/2014 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. К. Г. с ЕГН [ЕГН], чрез процесуалния си пълномощник адвокат Я. П., срещу решение № 295 от 12.06.2014 г. по в.гр.д. № 446/2014 г. на Окръжен съд – Русе, с което е потвърдено решение № 295 от 28.02.2014 г. по гр.д. № 6269/2013 г. на Районен съд – Русе за признаване за установено по иска на А. Х. С. иск, предявен по реда на чл.422 ГПК, че Г. Г. му дължи сумата 22 000 лева по запис на заповед от 05.09.2012 г., с падеж 28.09.2012 г., както и законната лихва от 10.06.2013 г. , ведно с разноски по заповедното производство – ч.гр.д. № 3488/2013 г. на РС – Русе, по което е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК.
В жалбата се поддържат касационни доводи за нарушение на материалния закон и допуснати нарушения на съдопроизводствени правила. Твърди се, че съдът не е преценил релевираните от ответника възражения за липса на каузално правоотношение между страните, даващо основание за издаване на процесния запис на заповед, а от друга страна неправилно е разпределена тежестта на доказване в процеса. Според касатора, проверката на въззивния съд не би могла да се ограничи само до формалната редовност на документа, а е следвало да се прецени съществуването на претендираното право. По съображения в жалбата се иска отмяна на атакувания съдебен акт, с произтичащите правни последици.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните правни въпроси: „За успешното провеждане на установителния иск по чл.422 ГПК следва ли ищецът да докаже и наличието на каузалното правоотношение, за обезпечаване на което е издаден записа на заповед или е достатъчна само проверка за редовността на менителницата от външна страна и върху кого лежи тежестта на доказване относно факта налице ли е или не каузална сделка, която би послужила като основание за издаването на записа на заповед”. Поддържа се допълнителното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на множество решения на ВКС и определения по чл.288 ГПК и алтернативно, на т.3 на чл.280, ал1 ГПК.
Ответникът по касация А. Х. С. от [населено място], чрез процесуалния си пълномощник адвокат Н. М., оспорва искането за допускане на обжалването, позовавайки се на съответствието на дадените от въззивния съд разрешения на т.17 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, както и на представени решения на ВКС, І т.о. Подробни съображения са изложени в постъпил по реда на чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да потвърди изводите на първоинстанционния съд за основателност на предявения положителен установителен иск, въззивният съдебен състав на Окръжен съд – Русе е приел, че процесната ценна книга е в съответствие с визираните в чл.535 ТЗ императивни реквизити, а авторството на ответника като издател на ценната книга – неопровергано. С оглед действителността на записа на заповед, намиращ се във фактическата власт на ищеца и липсата на отбелязване на плащане по него е мотивирало решаващият състав да направи извод за надлежно съществуване на вземането на ищеца за сумата 22 000 лв., с падеж за плащане 28.09.2013 г. и съответно за основателност на предявения по реда на чл.422 ГПК положителен установителен иск.
При постановяване на обжалвания съдебен акт е преценено възражението на ответника, направено с отговора на исковата молба, изразяващо се в отричане наличието на каузално правоотношение с ищеца, което да е обусловило задължаването му за сумата по издадения от него запис на заповед. Именно с оглед на така направеното общо оспорване, въззивният съд е приел, че вземането на ищеца кредитор следва да се приеме за произтичащо от записа на заповед като абстрактна сделка, на което основание по е присъдено със заповедта по чл.417, т.9 ГПК.
Настоящият състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Посочените от касатора процесуалноправни въпроси, свързани с предмета на делото и съответно с разпределението на доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл.422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед, не биха могли да обосноват допускане на обжалването. Макар и да отговарят на общото изискване за достъп до касационно обжалване, не е налице поддържаната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Към настоящият момент вече е постановено Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което е преодоляна съществуващата противоречива практика на съдилищата, вкл. и тази на ВКС. Съобразно приетото в т.17 от това тълкувателно решение при редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника – издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Именно в тази хипотеза попада и настоящия казус, поради което не би могло да се приеме, че възприетото от въззивния съд разрешение по поставените от касатора процесуалноправни въпроси, противоречи на задължителната за съдилищата в Република България практика, обективирана в посочения тълкувателен акт. С оглед наличието на ТР № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС не следва да се преценяват представените от касатора решения на ВКС, постановени преди обявяване на тълкувателното решение, нито пък се налага обсъждане на алтернативно поддържаното допълнително основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
При този изход на делото, касаторът дължи на ответника по касация разноски в размер на 1000 лева, съобразно представения с отговора договор за правна защита и съдействие.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 295 от 12.06.2014 г. по в.гр.д. № 446/2014 г. на Окръжен съд – Русе.
ОСЪЖДА Г. К. Г. с ЕГН [ЕГН] да заплати на А. Х. С. с ЕГН [ЕГН] сумата 1 000/хиляда/лева – разноски по делото.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: