3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 233
гр. София, 07.03.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 631 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото П. ..(П.) срещу решение № 212/19.11.2015 г., постановено по гр. дело № 494/2015 г. на Пловдивския апелативен съд (ПдАС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено – в обжалваната пред въззивния съд част, решение № 424/09.07.2015 г. по гр. дело № 988/2013 г. на Пазарджишки окръжен съд (ПзОС), жалбоподателят-ответник е осъден да заплати на ищеца С. А. Д. сумата 30 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от повдигане на обвинение в извършване на престъпление, по което ищецът е оправдан, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 06.06.2010 г. до окончателното ? изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът С. А. Д. не е подал отговор на касационната жалба в срока за това.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните два правни въпроса: 1) относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи обстоятелства, както и на тяхното конкретно значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение; 2) относно съдържанието на понятието „справедливост“ и прилагането на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, във вр. с чл. 4 ЗОДОВ. Жалбоподателят навежда допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени с обжалваното въззивно решение, в противоречие със задължителната практика на ВКС, както и на съдилища от по-ниска степен, като в тази връзка сочи конкретни съдебни актове, както следва: т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. ОСГК на ВКС, решение № 673/15.11.2010 г. по гр. д. № 1916/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 62/27.02.2012 г. по гр. д. № 1065/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 300/22.10.2015 г. по гр. д. № 527/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и влязлото в сила въззивно решение № 1065/21.05.2014 г. по гр. д. № 509/2014 г. на Софийския апелативен съд (САС).
За да постанови обжалваното решение, апелативният съд е приел, че по делото са установени елементите от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ (в първоначалната редакция на закона, сега чл. 2, ал. 1, т. 3) – в хипотезата на повдигнато срещу ищеца обвинение за тежко умишлено престъпление, по което той е оправдан с влязла в сила присъда. За да определи размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди на сумата 30 000 лв., въззивният съд е взел предвид, реално претърпените от ищеца неимуществени вреди, установени по делото по вид, интензитет и продължителност; възрастта на ищеца, обществената му известност, заеманото от него служебно положение; психическото му състояние, вследствие изживения стрес, отразило се на промяна в начина му на живот; трудовата му заетост и отношенията му с околните, създадената несигурност за бъдещето; характера на повдигнатото срещу него обвинение по чл. 282, ал. 2 от НК и на предвижданото наказание – от 1 до 8 години лишаване от свобода; продължителността на периода, през който спрямо ищеца са извършвани действия и са постановявани актове в рамките на наказателното производство – 3 години и 3 месеца; взетата спрямо него мярка за процесуална принуда „подписка“; обстоятелството, че ищецът е бил обвинен в извършване на умишлено престъпление в област, която е професионалната му реализация, което се е отразило на възможностите му за професионални изяви и авторитета му на професионалист; известността му в обществото и очакванията на гражданите и завишените изисквания за неговото поведение, предвид които е приел, че повдигането на незаконното обвинение срещу него е повлияло още по-негативно на неимуществената му сфера, на неговото лично и професионално достойнство; посочил е, че е отчел общестните представи за справедливост в аспекта на съществуващите обществено-икономически условия на живот.
Излагайки горните мотиви относно определянето размера на присъденото обезщетение, апелативният съд е разрешил първия изведен от жалбоподателя правен въпрос, в противоречие със сочените него, т. 11 и раздел ІІ от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС. В тази задължителна практика на ВС и ВКС изрично е изтъкнато, че при определянето размера на обезщетението, макар то да е глобално – за всички неимуществени вреди, които са настъпили в резултат на незаконните обвинения, по които ищецът е оправдан, съдът следва не само да обсъди всички установени по делото, релевантни в конкретния случай, обективно съществуващи обстоятелства, но и да извърши и да отрази в мотивите си своята преценката относно тяхното конкретно значение за определянето на справедливия размер на обезщетението. В случая, въззивният съд е обсъдил в мотивите си всички, приети за установени от него обстоятелства по делото, които са релевантни за определяне размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, но не е посочил какво е конкретното значение на тези обстоятелства при определянето на същия – как всяко от тях се отразява върху него – в насока за увеличаването или за намаляването му, при преценката им като критерии за справедливото му определяне.
Доколкото първият правен въпрос до голяма степен се припокрива по съдържание и смисъл с другия изведен от касатора въпрос – относно прилагането на обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице (ищеца), то е безпредметно допускането на касационното обжалване и по последния.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, само по първия изведен от жалбоподателя правен въпрос, а именно – относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи обстоятелства, както и на тяхното конкретно значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение
Касаторът П. не дължи заплащане на държавни такси по делото, съгласно чл. 83, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл е и ТР № 7/2014 от 16.11.2015 г. на ОСГК на ВКС).
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 212/19.11.2015 г., постановено по гр. дело № 494/2015 г. на Пловдивския апелативен съд.
Делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС – за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.