О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 234
София, 14.02. 2013 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на петнадесети ноември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 588 по описа за 2012 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Ц. Н. Ф. чрез адв. М. Т. от АК – Б. срещу въззивно решение № I5/31.01.2012 г., постановено по въззивно гр.д. № 2073/2011 г. на Бургаския окръжен съд.
Излага доводи за неправилност.
Насрещните страни Д. Г. Д. и Н. Н. Г. не са отговорили в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Предявен е иск с правно осн. чл. 200 ЗЗД от Д. Г. Д. и Н. Н. Г. против Ц. Н. Ф. за заплащане на сумата от 16 000 лв. – неплатена част от цена по договор за покупко-продажба от 02.01.2009 г., както и законната лихва върху главницата.
Съдът уважил иска по чл. 200 ЗЗД и за лихва, считано от датата на подаване на исковата молба.
Ц. Н. Ф. е предявил срещу Д. Г. Д. и Н. Н. Г. насрещен иск за сумата от 600 лв. – частично предявена претенция. Сумата се търси като дадена на отпаднало основание, поради това, че договорът за покупко продажба е унищожаем, както сключен при измама чрез въвеждането на купувача в заблуждение относно състоянието на продаваните движими вещи.
Насрещният иск е отхвърлен.
Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния съд.
За да постанови този резултат съдът установил, че Д. Г. Д. и Н. Н. Г. продали на Ц. Н. Ф. движими вещи – ресторантско оборудване за сумата 40 000 лв. В договора било уговорено плащането да се извърши на 20 равни месечни вноски. Купувачът платил 24 000 лв. и останал задължен с 16 000 лв. Към датата на предявяване на иска изискуемостта на последните четири вноски не е била настъпила, но е станала факт в хода на съдебното производство и съдът изложил съображения, че ще вземе предвид този факт на осн. чл. 235, ал. 3 ГПК. Установено е още, че продажбата е извършена на много по-ниска от реалната пазарната стойност на вещите. Съдът изложил съображения, че това само по себе си не значи, че именно продавачите със своите измамливи действия са въвели в заблуждение купувача за стойността на вещите и така са го мотивирали да сключи сделката.
В изложението касаторът твърди, че констатациите на съда били в противоречие със събраните доказателства по делото, че бил останал неизяснен предмета на делото – обхвата на договора, че умисъла и измамливите действия на продавачите били установени – все оплаквания за неправилност, а не обосновка по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което и няма отношение към преценката на съда по чл. 288 ГПК.
Поставен е въпрос дали съдът е бил длъжен да обсъди дължимостта на вземането, щом към датата на завеждане на иска, не е настъпил падежа. Той е без значение за постановения резултат, тъй като съдът е изложил мотиви по посоченото обстоятелство, а от друга страна никога не е имало съмнение, че релевантно е дали към датата на постановяване на решението, вземането е ликвидно и изискуемо, като по силата на изрично разпореденото в чл. 235, ал. 3 ЗЗД съдът следва да вземе предвид всички новонастъпили до даване ход на устните състезания обстоятелства.
К., също така поддържа противоречие с „решение № 234 от 15.04.2010 г. на ВКС и Решение № 15/11.05.2011 г. на ВКС”, които не са приложени, а при непълното им описание няма и възможност да се провери за какви решения става въпрос и в какво се изразява противоречието според касатора.
Без значение за постановения резултат е и въпроса дали съдът, „щом посочи правната норма е длъжен да се ограничи от разпоредбата й или произволно може да обсъжда в изложението на мотивите си всички възможни хипотези и варианти, касаещи продажбите на вещи по ЗЗД”. Въззивната инстанция се е произнесла в рамките на сезирането – изпълнение на задължение за плащане по договор за продажба – чл. 200 ЗЗД, уговорка за разсрочено плащане по чл. 205 ЗЗД и възражението за унищожаемост по чл. 29 ЗЗД.
Твърдението за наличие на съдебна практика, според която е възможно да се приеме за противоречие с добрите нрави значителната липса на еквивалентност в насрещните престации, няма отношение към казуса, в който подобни възражения не са правени.
Според касатора „налице е основание и по смисъла на т. 3 от закона. Въпреки повдигането на въпроса и пред двете инстанции, указаното разпределение на доказателствената тежест в процеса по отношение главното и пълно доказване на главния иск, на насрещния такъв и установяването на стореното възражение с отговора по първоначалната искова молба, този съществен процесуалноправен въпрос не бе разгледан въобще от въззивния съд, в противоречие със съдебната практика. Така се стигна до произнасяне на съда по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е решаван противоречиво от съдилищата и който е от значение за развитието на правото, с оглед развитието на правното тълкуване в тази насока. В този смисъл е налице противоречие както с приложената съдебна практика, така и следва да се съобрази определение № 1533 от 19.12.2009 г. и ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС.”
Въпрос няма, нито е ясен смисъла на горното, за да може съдът да уточни по някакъв начин какъв е правният проблем, който според касатора едновременно се разрешава противоречиво от съдилищата, противоречи на определение, което не е представено, противоречи на задължителна съдебна практика и в същото време разглеждането му е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото.
Процесуалноправните въпроси дали съдът дължи произнасяне по всеки от предявените кумулативно обективно съединени искове, включително насрещен, с отделни мотиви и диспозитив и от какъв порок страда решението, ако няма произнасяне по някой от исковете, са принципно значими, но ясни и непротиворечиво разрешавани от съдилищата. Те са и неотносими в случая, защото е ясно, че съдът дължи произнасяне по всички претенции, с които е сезиран, а ако не го стори, решението му ще е непълно. Подобен порок, обаче се отстранява не чрез обжалване на решението, а с искане, отправено до съда, постановил непълното решение да го допълни. В случая няма развито подобно производство пред първата инстанция.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № I5/31.01.2012 г., постановено по въззивно гр.д. № 2073/2011 г. на Бургаския окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: