4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 234
гр. София, 29.03.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на четиринадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 3355/2018 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Т. К. – Р. срещу решение № 59 от 26.03.2018 г. по гр. д. № 714/2017 г. на Апелативен съд – П..
Ответникът Д. О. Т. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изложил съображения за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в частта, в която е потвърдено решение № 850/03.07.2017 г. по гр. д. № 1801/2014 г. на Окръжен съд – Пловдив в частта му, в която са отхвърлени предявените при условията на евентуалност обективно съединени искове за нищожност на договор за заем от 19.05.2009 г., в частта за главницата над 21 000 евро до 33 075 евро – т.е. за сумата от 12 075 евро, поради противоречие на закона – по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, накърняване на добрите нрави – по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и поради липса на предмет/невъзможен предмет – по чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД, както и в частта, в която е потвърдено посоченото решение на окръжния съд в частта му за отхвърляне на предявените на същите основания искове за нищожност на съглашението от 19.05.2009 г. в частта за възнаградителната лихва, за сумата от 1 500 евро.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 от ГПК и е процесуално допустима, но не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел, че е сезиран с обективно съединени при условията на евентуалност искове за нищожност на договор за заем от 19.05.2009 г. сключен между страните, по който ищцата е заемател, а ответникът – заемодател, поради противоречие на закона – по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД; поради противоречие (накърняване) на добрите нрави – по чл.26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и поради липса на предмет/невъзможен предмет на престацията – по чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД. Съдът е установил, че главницата по процесния заемен договор се е формирала от сбора на първоначално предадената на ищцата от ответника сума от 21 000 евро (в изпълнение на договор за заем от 01.08.2008 г.) и калкулираната възнаградителна лихва по предходни заемни правоотношения между страните, породени от сключени преди това съглашения – от 03.11.2008 г., 19.12.2008 г. и 20.03.2009 г., за която главница страните са се съгласили. Според съда това би бил резултатът и в случаите на точно изпълнение на задължението на заемателя да върне заетата сума с уговорената лихва по предходния договор и сключване отново на съглашение с предоставяне на получената обща сума в заем. Прието е, че така уговорката за главницата по процесния заем не противоречи на закона, нито накърнява добрите нрави и няма невъзможен предмет (развити са мотиви, че доколкото в случая се касае за парична престация – т.е. за изпълнение на родови задължения, а родът никога не погива, поради което и предметът на задължението не е невъзможен). Ето защо е формиран извод, че горната уговорка в договора е действителна и обвързва валидно страните. Инстанцията по същество е изследвала правилата и правната регламентация на допустимите нива в размера на възнаградителната лихва, с оглед принципът по чл. 9 ЗЗД и е изложила обстоятелства, явяващи се критерии за преценка за съответствие на такива уговорки с добрите нрави, съгласно разясненията по т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK. Развити са съображения за липса на основания за нищожност на процесния договор за заем в частта за възнаградителната лихва, поради поддържаното противоречие на закона. Установено е, че нито на чл. 10 ЗЗД, нито друга императивна правна норма предвижда конкретен максимален размер, до който могат да се уговарят лихвите, поради което уговореният в случая със съглашението от 19.05.2009 г. размер на възнаградителната лихва не се явява нищожен на соченото основание – противоречие на закона. Съдът е отрекъл приложението на Наредбата за дейностите на заложните къщи – в частност на чл.18 от нея, на която се е позовала касаторката, предвид специфичният й обсег на действие. Като основателна е приета претенцията за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва по договора, като накърняваща добрите нрави. Прието е, че противно на добрите нрави е да се уговоря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, при необезпечен с ипотека или по друг начин заем. Развити са съображения, че съобразно периодът от време, за който е уговорена процесната възнаградителна лихва – от 19.05.2009 г. до 30.06.2009 г. – падежа на задължението, т. е. за 42 дни, тя следва да възлиза на максимален размер от 1 500. 28 евро. Затова и съдът е мотивирал становище, че над сумата от 1 500 евро до 2 352 евро (разликата между предоставената в заем на 19.05.2009 г. сума от 33 075 евро и подлежащата на връщане по този договор обща сума от 35 427 евро), клаузата от процесния договор за заем, уговаряща размера на възнаградителната лихва, накърнява добрите нрави и поради това договорът в тази му част е нищожен, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД – в тази част въззивното решение не е предмет на касационна жалба.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация, а в жалбата си пък сочи, че въззивното решение противоречи на задължителната практика на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК; на актове на КС на РБ и Съда на ЕС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, както и че е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана във въззивното решение. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната допълнителна предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и задължителната такава – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК или в противоречие с актове на КС на РБ или Съда на ЕС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като в тези случаи следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове аргументи и изложи съображения за това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика, поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
Приложеното в случая към касационната жалба изложение не удовлетворява посочените по-горе изисквания за общо и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК за достъп до касационен контрол.
Касаторката не е поставила конкретно формулиран правен въпрос, който счита да е обусловил решаващата воля на въззивния съд при постановяване на обжалваното решение и за който да е обосновала поддържаните специални основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК – противоречие на въззивния акт по този въпрос със задължителната практиката на ВКС, с актове на КС на РБ и С., както и за значението му за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Липсата на поставен конкретен правен въпрос с характеристики, съгласно постановките по т. 1 от цитирания по-горе тълкувателен акт, сама по себе си, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Върховният касационен съд не е задължен да изведе въпроса от касационната жалба или изложението към нея, а само да го уточни и конкретизира. Наличието на допълнителните селективни критерии също не е установено в случая. Отсъства обосноваване на предпоставките за това с приложена задължителна практика на ВКС, както и с актове на КС и на С., в отклонение на които се твърди да е постановено въззивното решение. Касаторката не мотивира и съображения за наличие на застъпеното в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не формулира аргументирано доводи за необходимост от промяна на създадена, поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. не сочи, че съответна норма е непълна, неясна или противоречива, за да се създаде с произнасянето от ВКС съдебна практика по приложението й или пък тя да бъде осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени – така разясненията по т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК.
Изтъкнатите в изложението аргументи касаят правилността на обжалвания въззивен акт и като касационни основания попадат в приложно поле на чл. 281, т. 3 ГПК – при разглеждане на касационната жалба по същество, но са неотносими в производството по селектирането й, по чл. 288 ГПК. Правилността на решението е извън предмета на производството по допускане на касационното обжалване.
Относно основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, като предпоставка за достъп до касация.
Очевидната неправилност изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, касаторът няма аргументирано изложение за наличие на предпоставките му, тъй като свързва същото основание с твърдения за нарушение на материалния закон и необоснованост, респ. обосновава касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, което не се разглежда в производството по чл. 288 ГПК.
В обобщение, не е обосновано приложно поле на основания за достъп до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната му част.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 59 от 26.03.2018 г. по гр. д. № 714/2017 г. на Апелативен съд – П. в обжалваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.