О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 235
гр. София, 24.02.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето гражданско отделение в закрито заседание на трети декември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 5611/2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационни жалби на Софийска апелативна прокуратура и на П. Б. П. срещу решение № 1353 от 24.06.2015 г. по гр. дело № 1459/2014 г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, ІІ състав.
По касационната жалба на Софийска апелативна прокуратура:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решението на Софийски апелативен съд /САС/ в осъдителните му части – в частта, с която е отменено решението на Софийски градски съд /СГС/ за отхвърляне на иск за сумата над 5000 лв. до 8000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, както и в частта относно присъдената лихва за периода от 16.03.2009 г. до 11.04.2010 г. и по същество в тази част искът по чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗОДОВ е бил уважен с лихва от 11.04.2010 г., както и в частта, с която е потвърдено решението на СГС в неговата осъдителна част – за сумата 5000 лв., обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗОДОВ с разноски, като са присъдени разноски за въззивната инстанция. Жалбата е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд /ВКС/ намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се е позовал на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Касаторът е въпроизвел текста на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и е посочил „че в случая процесуално – правния въпрос е за определяне на неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, в който смисъл е задължителната съдебна практика на Върховния съд”. Изброени са ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/2005 г., т. 3 т. 11 на ОСГК на ВКС, т. 19 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, като за последните две тълкувателни решения лаконично е отбелязано, че твърдените от ищеца неимуществени вреди не били пряка последица от увреждането, а също така и липсвали мотиви за наличието на причинно- следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди. Касаторът е възпроизвел и текста на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, в която връзка е заявил , че материалноправния въпрос бил свързан с определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД, към който препращал чл. 4 ЗОДОВ. Поддържано е, че този въпрос е решаван противоречиво от съдилищата и кратко е отбелязано, че при прегледа на съдебната практика при сходни случаи съдилищата присъждали различен размер обезщетение.
В така изложеното приложение не е формулиран конкретен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Определянето на неимуществените вреди е процесуална дейност на въззивния съд, при извършването на която се обосновават конкретни правни разрешения, обуславящи присъждането на обезщетение по чл. 52 ЗЗД. В цитирания по – горе текст от приложението правен въпрос във връзка с тези разрешения не е поставен. Доводът, че съдът трябва да извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, направен при позоваване на общите указания в задължителната съдебна практика, посочена от касатора не съставлява формулиране на правен въпрос, тъй като правният въпрос съгласно разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 1 се поставя въз основа на решаващи изводи на въззивния съд, а цитирания текст не съдържа въпрос, формиран от такива изводи на съда. Доводът, че неимуществените вреди не били пряка последица от увреждането, а също така доводът, че липсвали мотиви за наличието на причинно – следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди съставляват въведени в приложението оплаквания за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, които не релевират основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК. Липсва мотивирано приложение на допълнителни основания по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК чрез обосноваване на отклонение на въззивния съд от разрешенията в задължителната практика, посочена от касатора. Не се обосновава и довод по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК. Това основание предполага установяване от касатора, че при идентични фактически дела въззивният съд е направил противоречащи правни изводи. Това, че съдилищата при различни фактически обстоятелства и при различно доказване на вредите присъждат различни обезщетения не означава, че те постановяват противоречиви съдебни актове по смисъла на чл. 280, ал. 1 т. 2 ГПК. Това основание е неприложимо с оглед наличие на задължителна за съдилищата практика – т. 11 ППВС № 4/1968 г. , с която са разяснени предпоставките и обстоятелствата, с които съдилищата следва да се съобразяват при присъждане на обезщетенията по чл. 52 ЗЗД. Касаторът не е обосновал отклонение на въззивния съд от тази практика, поради което не е установил наличие на посоченото основание. Ето защо следва да се приеме, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване по тази жалба.
По касационната жалба на П. Б. П.:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решението на Софийски апелативен съд /САС/ в частта с която предявения от касатора иск по чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗОДОВ е отхвърлен над присъдената сума от въззивния съд в размер на 8000 лв. до пълния предявен размер от 26000 лв. със законните последици.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд /ВКС/ намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поддържал наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Поставил е въпросът: „Как следва да се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди”. Страната е поддържала, че въпросът за определяне по справедливост на обезщетението за неимуществени вреди бил решаван противоречиво от съдилищата, а в настоящия случай и в противоречие със съдебната практика по сходни дела, като в тази връзка е направено оплакване за заниженост на обезщетението и са изброени определения и решения на съдилищата и ВКС. Така страната е обосновала разбирането си за наличие на основания по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК. Отделно от това е поддържала и противоречие с ППВС № 4/1968 г., като накратко е изложила, че въззивният съд не е взел предвид в достатъчна степен конкретни обстоятелства относно воденото от страна на прокуратурата наказателно производство. Също така кратко е заявила противоречие с практиката на съдилищата, като е посочила решения на ВКС. Поддържано е и основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, чрез възпроизвеждане нормативния текст на разпоредбата и чрез въвеждане на твърдения, че била налице противоречива съдебна практика.
Поставеният от касатора въпрос е общ и необвързан с конкретните разрешения на въззивния съд по приложението на чл. 52 ЗЗД. Поради това с въвеждането му не се формира общо основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС касационният съд не може и не е длъжен да извежда правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК от обстоятелствата, изложени в касационната жалба. В случая липсата на правен въпрос, който да отговаря на характеристиките на общото основание за допускане на касационно обжалване има за последица недопускане на касационен контрол. По изложените оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК следва да се има предвид вече отразеното по – горе по предходната касационна жалба, а също така и обстоятелството, че наличието на задължителна практика, на която се е позовала и страната изключва приложението на основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Разгледаното от касатора определение по гр. дело № 369 /2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., за което страната е поддържала доводи за противоречиво произнасяне не обективира практика по смисъла на чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК, тъй като определението е постановено по чл. 288 ГПК, с него не е допуснато касационно обжалване и то не съставлява съдебна практика, съгласно разясненията в ТР № 1/2009 г. и ТР № 1/2010 г. на ОСГКТК на ВКС. Не обосновава довод за допускане на касационно обжалване и твърдението на касатора, че съдът в противоречие с изискванията на ППВС № 4/1968 г. не бил взел в предвид „в достатъчна степен конкретни обстоятелства”, както и „всички установени по делото обстоятелства досежно конкретно установен интензитет на претърпените болки и страдания”. Тези общи оплаквания съставляват доводи по чл. 281, т. 3 ГПК и поради това са ирелевантни за производството по чл. 288 ГПК. Или оплакването за неправилност на акта с оглед твърдението , че съдът не се е произнесъл в достатъчна степен по неконкретизирани от страната обстоятелства не релевира валиден довод за отклонение на състава от цитираната съдебна практика.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че жалбоподателят не е обосновал приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1353 от 24.06.2015 г. по гр. дело № 1459/2014 г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, ІІ състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: