5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 235
гр. София, 29.03.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на седми март две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 4219/2018 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх. № 8563/17.07.2018 г. по регистъра на Окръжен съд – Плевен, подадена от А. Г. Г., чрез адв. Л. Г. и касационна жалба, вх. № 8701/20.07.2018 г. по регистъра на Окръжен съд – Плевен, подадена от Р. Р. Г., чрез адв. И. В. срещу решение № 251 от 14.06.2018 г. по въззивно гр. д. № 299/2018 г. на Окръжен съд – Плевен.
Ответниците по касационни жалби не са подали отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
По допустимостта на постъпилите касационни жалби.
Касационната жалба на А. Г. Г. е процесуално допустима. Тя е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт – въззивно решение в частта му, в която са разрешени въпросите по чл. 59, ал. 2 СК като е потвърдено решение № 291 от 29.11.2017 г. по гр. д. № 273/2017 г. на Районен съд – Червен бряг (допълнено в частта относно предоставяне ползването на семейното жилище с решение № 40/27.02.2018 г.) в частта, с която е определено местоживеене на децата И. Р. Г. с ЕГН [ЕГН] и Р. Р. Г. с ЕГН [ЕГН] при бащата Р. Р. Г., който да упражнява родителските права и е определен режим на лични отношения между децата и майката А. Г. Г., с произтичащите от това последици за заплащане на издръжка.
Касационната жалба на Р. Р. Г. е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане, а образуваното по нея производство да се прекрати, поради следните съображения.
Жалбата е насочена срещу въззивно решение в частта, в която съдът се е произнесъл относно вината на двамата бивши съпрузи за дълбокото и непоправимо разстройство на брака им, като включено в предмета на иска за развод по чл. 49, ал. 1 СК – като е потвърдил в тази част първоинстанционното решение и в частта относно определянето на дължимата от майката месечна издръжка на децата – като е отменил последното в частта за разликата над присъдената месечна издръжка на всяко от децата от 115 лв. до 130 лв., е осъдил майката да заплаща допълнително още 15 лв. месечно на всяко от децата или по 130 лв.
На първо място, касационната жалба е недопустима, защото е подадена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Съгласно изричната разпоредба на чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК въззивните решения по искове за издръжка, брачни искове, с изключение на исковете по чл. 59, ал. 2 СК, в случаите, в които към датата на обявяване на въззивното решение от брака има ненавършили пълнолетие деца, не подлежат на касационен контрол. Ето защо, касационната жалба на ищеца срещу въззивното решение в частта досежно произнасянето за вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брачните отношения, като последица от уважения иск за развод, попада в предвиденото от законодателя и цитирано по-горе ограничение в обхвата на касационното обжалване. Затова въззивното решение в тази му част не подлежи на касационен контрол.
Аналогични са съображенията в подкрепа на извода за недопустимост на касационната жалба на ищеца и в останалата й част – срещу въззивното решение в частта на определената месечна издръжка, дължима от майката на децата.
Исковете за издръжка, както се посочи в предходната част на изложението, са извън обхвата на касационното обжалване, независимо дали от брака има ненавършило пълнолетие дете към датата на обявяване на въззивното решение. Претенцията за издръжка, дори когато е разгледана като част от въпросите по чл. 59, ал. 2 СК, след като е предмет на самостоятелно обжалване, попада в приложното поле на чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК – така Определение № 878/08.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1447/2012 г., ІV г. о., което настоящият състав изцяло споделя. Ето защо касационна жалба с такъв предмет е процесуално недопустима.
На второ място, касационната жалба на ищеца е процесуално недопустима като просрочена.
Тя е изпратена по пощата на 19.07.2018 г., видно от поставеното върху приложения по делото плик пощенско клеймо и по аргумент от правилото на чл.62, ал. 2, изр. 1 ГПК следва да се приеме, че тогава е подадена. Страната е уведомена за въззивното решение с връчване на препис от него на 18.06.2018г. Съгласно разпоредбата на чл. 60, ал. 3 ГПК, срокът, който се брои на месеци изтича на съответното число на последния месец, а ако последният месец няма съответно число, срокът изтича в последния му ден. В случая, при данните по делото, се установява, че срокът за касационно обжалване е изтекъл на 18.07.2018 г., сряда, присъствен ден. Настоящият състав намира, че правилото на чл. 61, ал. 2 ГПК (понастоящем отменена) не намира приложение в случая, защото по изричното разпореждане на закона по определена изчерпателно посочена категория дела сроковете не спират да текат за страните по време на съдебната ваканция по чл. 329, ал. 1 ЗСВ – за периода от 15 юли до 1 септември. Това са сроковете по делата по чл. 329, ал. 3 ЗСВ, сред които попадат и делата за родителски права на ненавършили пълнолетие деца – т. 2, предл. 2. Такъв е именно предметът на настоящото дело, поради което по време на съдебната ваканция по отношение на страните по него сроковете не са спрели да текат. Затова се налага при горните данни, че като подадена на 19.07.2018 г. по пощата, касационната жалба на ищеца е просрочена, поради което следва да се остави без разглеждане като недопустима. Образуваното по нея производство пък подлежи на прекратяване.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на ответницата А. Г. като основания за допускане на касационно обжалване се сочат чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, без обаче да се поставя обуславящ правен въпрос. Не се сочи и практика на касационната инстанция, с която страната обосновава твърдяното противоречие на въззивното решение.
За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел, че упражняването на родителските права върху родените от прекратения с развод брак на страните малолетни деца следва да се предоставят на бащата. Мотивирано е становището, че това разрешение съответства на принципа за най-добрия интерес на децата при съществуващата нестабилна семейна среда и при двамата родители. Предвид изрично заявеното нежелание на детето И. Г. да живее с майка си, заради връзката й с друг мъж и поради близката възраст на децата, силната им привързаност един към друг съдът е преценил, че не е в техен интерес да бъдат разделяни. Отчетено е обстоятелството, че при осъществяване на грижите за децата бащата може да разчита на помощта на майка си, детска учителка по образование. Изразено е становището, че и двамата родителите притежават необходимите качества за отглеждане и възпитаване на децата, проявяват се като отговорни родители, трудово ангажирани са, разполагат с доходи и материални възможности за създаване на подходящи за децата условия за отглеждане, полагат пълноценни грижи за тях, опитват се и след раздялата им да не им причиняват негативни емоции, въпреки създаваните пречки за това от съжителстващия с Г. мъж и бабата по бащина линия, които са оказали негативно влияние в отношенията на родителите с техните деца. Въззивната инстанция е съобразила факта, че понастоящем децата са разделени, като момичето живее при баща си, а момчето при майка си, както и че проявените родителски грижи и притежавани родителски качества от всеки от родителите спрямо децата са сходни. Решаващата преценка за упражняване на родителската отговорност от бащата е изведена от аргументи за натрупан негативизъм към майката, породен от факта, че същата съжителства с друго лице и от обстоятелството, че същата проявява необоснована агресия към дъщерята И.. В тази връзка инстанцията по същество е съобразила данните, за оказвано при контактите между родител и дете от страна на майката както психическо, така и физическо въздействие, изразяващи се в причиняване на болка и страдание на дъщерята. Поведението на ответницата, изразяващо се в упражняване на насилие над дете в момент, когато страните се намират в бракоразводен процес, е прието да е изключително травмиращо за неговата психика и има негативно влияние. Отчетено е също, че в поведението на детето И. се проявяват признаци на синдром на родителско отчуждение, което е белег за смущения в отношенията между майка и дъщеря, и рефлектира върху здравето на детето. Установено е, че в интерес на децата е да бъдат отглеждани заедно, а детето Р. – с оглед психическото му състояние, се нуждае от авторитетна фигура в лицето на бащата, която да спомогне за възпитанието му и формиране на представи за поведение в обществото и сред връстниците му. Даденото правно разрешение е обосновано с мотиви, че най – добрият интерес на децата изисква да бъдат отглеждани и възпитавани от родителя, който ще им позволи да търсят себе си, да ползват свободата си, но и да не загубят връзка с ценностите и правилата. Това в случая е прието да е бащата, който е в по-голяма степен способен и съумява да отговори адекватно на нуждите на дъщеря си, докато майката провокира негативни чувства към детето. Съдът е намерил, че между бащата и детето има добър контакт и то го идентифицира като родител в процеса на развитието си. Установено е, че детето И. е много добре адаптирано понастоящем в средата, в която се намира, а Р. е показал предпочитание към своя баща, съобразно което интересите на двете деца ще бъдат защитени в максимална степен, ако останат да живеят с баща си. Прието е, че макар и двамата родители да имат капацитет да отглеждат и възпитават децата, проявената агресия на майката спрямо И. Г., дава предимство на бащата при предоставяне упражняването на родителските права, като по този начин интересът на децата ще бъде задоволен в най-голяма степен. Същевременно, на майката е определен разширен режим на лични контакти с децата, който е изцяло съобразен с ниската възраст на децата и с необходимостта връзката между нея и детето И. да бъде възстановена и утвърдена. Определено е местоживеене на децата при бащата, както и дължимата от майката тяхна месечна издръжка.
По касационната жалба на ответницата А. Г. не следва да се допуска касационно обжалване на обжалваното въззивно решение. Приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не удовлетворява изискванията за общо и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за достъп до касационен контрол.
Касаторката не е поставила конкретно формулиран правен въпрос, който счита да е обусловил решаващата воля на въззивния съд при постановяване на обжалваното решение и за който да е обосновала поддържаните специални основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК – противоречие на въззивния акт по този въпрос с практиката на ВКС, задължителна и незадължителна такава и значението му за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Изложението към касационната жалба съдържа повторно оплакванията на страната за неправилност и необоснованост на изводите на въззивния съд, развити и вече изтъкнати в самата жалба. Релевират се и доводи за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд при изграждане на самостоятелни фактически и правни изводи по въпроса за родителските качества на майката и избора на по-подходящ родител, комуто да се предостави упражняването на родителските права, преценен съобразно най-добрия интерес на децата. Сочените аргументи обаче касаят правилността на обжалвания въззивен акт и като касационни основания попадат в приложно поле на чл. 281, т. 3 ГПК – при разглеждане на касационната жалба по същество, но са неотносими в производството по селектирането й, по чл. 288 ГПК. Правилността на решението е извън предмета на производството по допускане на касационното обжалване.
Задължение на касатора е да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Той формира общият селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касация. Непосочването му, само по себе си, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. разясненията по т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК.
В обобщение, по касационната жалба на А. Г. не се обосновава приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за достъп до касационен контрол на въззивното решение в обжалваните му части.
При този изход на делото страните нямат право на разноски и същите следва да останат в тежест на страната, която ги е направила.
Поради изложеното Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба, подадена от Р. Р. Г., чрез адв. И. В. срещу решение № 251 от 14.06.2018 г. по въззивно гр. д. № 299/2018 г. на Окръжен съд – Плевен в обжалваните части и ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 4219/2018 г. на Върховния касационен съд, трето гражданско отделение в ЧАСТТА му по тази жалба.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 251 от 14.06.2018 г. по въззивно гр. д. № 299/2018 г. на Окръжен съд – Плевен в обжалваните му части по касационната жалба на А. Г. Г..
Определението в частта му, в която е оставена без разглеждане касационната жалба на Р. Р. Г. и е прекратено производството по делото по нея, може да се обжалва с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщението до страната, с връчване на препис от него.
В останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.