7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№235
гр. София,14.03.2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на единадесети март през две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 1007 по описа за 2012г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по две касационни жалби: 1/ по жалбата на Ц. М. К., срещу решение № 797 от 25.05.2012г. по т.д. № 263/2012г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено отхвърлителното решение на Софийски градски съд по иска по чл.229 от КЗ срещу ЗК [фирма] за разликата над 35 000 лева до пълния предявен размер от 50 000 лева, заплатено от застрахования обезщетение по чл.45 ЗЗД за неимуществени вреди; 2/ по касационна жалба на [фирма] срещу същото решение, в частта, с която е осъден да заплати, на основание чл.229 КЗ, сумата от 5200,94 лева – представляваща заплатени от застрахования законни лихви върху обезщетението за неимуществени вреди за периода от 21.01.2009г. /датата на уведомяването/ до 20.04.2010г. /датата на плащането на обезщетението по чл.45 ЗЗД/, ведно със законна лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане.
В касационната жалба на ищцата Ц. К., се сочи, че решението в обжалваната част е неправилно, поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
В касационната жалба на [фирма] се поддържа, че решението е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Сочи, че въззивният съд в противоречие с принципа за диспозитивното начало в гражданския процес се е произнесъл свръх петитум, като го е осъдил, в качеството му на предпочитан ответник, едновременно с предпочитания ответник. Поддържа, че сключеният втори по време договор за ЗЗГО между него и ищцата е нищожен, поради липса на застрахователен интерес. Иска се допускането на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът, [фирма], твърди, че не са налице основанията за допускане на касационния контрол, посочени в жалбите, съответно се иска потвърждаване на решението, като правилно. Претендират се и направените пред настоящата инстанция разноски – юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че застрахованото лице по две задължителни застраховки „Гражданска отговорност” /ЗЗГО/ във връзка с едно и също моторно превозно средство има право на основание чл.229 КЗ да иска заплащане на застрахователно обезщетение, тъй като е удовлетворил пострадалия, в случая – въз основа на влязлата в сила срещу него осъдителна присъда. Позовавайки се на задължителната практика по постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 25 от 17.03.2011г. по т.д. № 411/2010г. на ВКС, II ТО, решаващият състав е посочил, че споразумението, сключено между наследниците на пострадалото лице и застрахователя, въз основа на което е изплатено от застрахователя – предпочитан ответник /ЗК [фирма]/, обезщетение за неимуществени вреди, не обвързва делинквента, тъй като, на основание чл.21, ал.1 ЗЗД, същото има действие само по отношение на страните по него. Доколкото няма данни ищцата да е знаела за споразумението, апелативният съд е приел, тя е била добросъвестна и е извършила дължимо плащане на определено от съда обезщетение на третото увредено лице и при наличието на валидно застрахователно правоотношение, е изведено, че е налице фактическият състав на чл. 229 КЗ. Според въззивната инстанция, тъй като застрахованото лице не е изпълнило задължението си по чл.224, ал.1 КЗ, по арг. на чл. 227, т.2 КЗ, това освобождава от задължение застрахователя /предпочитан ответник/, да възстанови на застрахованото лице платената от последния на увреденото лице лихва за забава, от датата на настъпване на застрахователното събитие до датата на съобщаване на обстоятелството по чл. 224, ал. 1 КЗ от застрахованото лице, или до датата на предявяването на прекия иск по чл. 226 КЗ. Прието е за основателно възражението на застрахователя, ЗК [фирма], че от заплатеното по присъдата обезщетение от 50 000 лева следва да бъде приспаднато заплатеното по извънсъдебен ред от застрахователя обезщетение в размер на 15 000 лева, тъй като разпоредбата на чл.76 ЗЗД е неприложима в отношенията между прекия причинител и застрахователя, доколкото той отговаря само за заплатеното обезщетение за неимуществени вреди, но не и за лихвата за забава. Решаващият състав е счел за неоснователно възражението на втория ответник, [фирма], за недействителност, на основание чл.195, ал.1 КЗ, на сключения с него застрахователен договор, поради липса на застрахователен интерес. Изложени са мотиви, че преценката за наличието на застрахователен интерес следва да се прави с оглед конкретния вид на застраховката, като при договора за застраховка „Гражданска отговорност” е възможно причинените с деянието вреди да останат необезщетени от застрахователя, ако размерът им надхвърля застрахователната сума по договора, от което следва, че при втори договор по ЗЗГО по отношение на едно и също МПС е налице необходимост от защита срещу последиците от застрахователното събитие не само за пострадалото, увреденото лице, но и за самия застрахован, доколкото е налице необходимост от обезпечаване на неговата лична отговорност спрямо увредените. Доколкото евентуалният ответник е уведомен от застрахованото лице за обстоятелствата по чл.224, ал.1 КЗ, спрямо него, след отхвърлянето на иска спрямо предпочитания ответник, е приет за основателен искът по чл.229 КЗ за част от заплатената от застрахования на увреденото лице законна лихва за забава.
Касаторът, Ц. М. К., в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК сочи, че обусловилият изхода на делото въпрос, може ли съдът да признае регресно вземане на застрахователя по чл. 227, т.2 КЗ за заплатени законни лихви без същият да е направил изрично в срока по чл.371 ГПК възражение за прихващане, е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС /решение № 509/ 18.06.2010г. по гр.д. № 1538/2009г. на ВКС, III ГО/ – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Жалбоподателят-ищец формално се позовава и на предпоставката по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без да мотивира от какво извежда наличието на това основание за допускане до касация на обжалваното решение.
Така формулираният въпрос не е относим към предмета на делото, нито е обусловил изхода му, тъй като не е наведено твърдение, от която и да е от страните по делото, застрахователят – предпочитан ответник да е заплатил на увреденото лице законна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД, нито решаващият състав е приел в атакуваното решение, че такава е заплатена, съответно, че застрахователят има регресно вземане за нея към застрахования. Невярно е твърдението на касатора-ищец, че въззивният съд в мотивите си е изложил, че застрахователят- предпочитан ответник е заплатил на увреденото лице законна лихва. В решението ясно е посочено, че застрахователят е платил на увреденото лице обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15 000 лева, с която сума ЧСИ е приел в отношенията между взискателя – увредено лице и длъжника-делинквент, че е погасена част от дължимата от последния лихва за периода от 26.10.2006г. /датата на увреждането/ до 08.12.2009г. Изрично е изведено, че приложената в изпълнителното дело от ЧСИ разпоредба на чл.76 ЗЗД е неприложима в отношенията между застрахованото лице-делинквент и застрахователя, с оглед липсата на съобщение по чл.224, ал.1 КЗ. Не отговаря на приетото от апелативния съд и твърдението на касатора, че [фирма] има регресно вземане, спрямо ищцата с правно основание чл.227, т.2 КЗ във връзка с неизпълнено задължение за уведомяване по чл.224, ал.1 КЗ от страна на застрахования. Решаващият състав единствено е почерпил аргументи от разпоредбата на чл.227, т.2 КЗ за това, че застрахователят отговаря за лихвите за забава, присъдени в тежест на застрахования, считано от съобщението по чл.224, ал.1 КЗ, но не и за предхождащия го период- от датата на увреждането до съобщението по чл.224, ал.1 КЗ, в каквато насока е и изричната разпоредба на чл.223, ал.2, изр.2-ро КЗ. В решението не е прието, че застрахователят има регресно вземане към застрахования по чл.227, т.2 КЗ, поради което не е направено от съда и т.нар. „служебно” прихващане на това вземане с вземане на застрахования по чл.229 КЗ за заплатено от него на увреденото лице обезщетение за неимуществени вреди по чл.45 ЗЗД.
Видно от гореизложеното, по отношение на въпроса, формулиран от касатора-ищец, не е налице основната предпоставка за допускане на касационен контрол на обжалвания акт – по чл.280, ал.1 ГПК. Ето защо, с оглед даденото в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснение, не следва да бъдат обсъждани релевираните допълнителни основания по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Жалбоподателят, [фирма], твърди, че решението е недопустимо в частта, в която е осъден за заплатената от застрахования на увреденото лице законна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД за периода от уведомлението по чл.224, ал.1 КЗ до датата на плащането на обезщетението за неимуществени вреди, поради това, че е осъден в качеството си на евентуален ответник заедно с ответника по главния иск. Сочи, че апелативният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т.11, ППВС №7 / 1977г. /основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК/ по процесуалноправния въпрос „допустимо ли е едновременно осъждане на ответника по главен иск и на ответника по евентуалния иск, при завеждане при условията на евентуалност на исковите претенции срещу двама ответници”, който въпрос е обусловил изхода на спора.
Настоящият състав намира, че поддържаната от касатора- застраховател евентуална недопустимост на атакувания акт не е налице, с оглед следното:
С исковата молба при условията на евентуалност са предявени от касатора, Ц. К., искове с правно основание чл.229 КЗ срещу [фирма] /предпочитан ответник/ и [фирма], в качеството им на застрахователи по два договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност”, сключени относно един и същ лек автомобил на 02.01.2006г., съответно на 11.01.2006г. Претендират се заплатените, на основание чл. 45 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, въз основа на влязла в сила присъда и проведено принудително изпълнение, суми от ищцата на увреденото лица – наследник на починалия вследствие на причиненото по вина на ищцата на 26.10.06г. ПТП при управлението на застрахования МПС, представляващи: 50 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди; 6593,61 лева – законна лихва за периода от 26.10.2006г. /датата на увреждането/ до 08.12.09г. и 1888,19 лева – законна лихва върху главницата за периода от 09.12.09. до 20.04.2010г. /датата на окончателното изплащане на обезщетението по чл.45 ЗЗД/, както и законна лихва върху главницата от завеждането на исковата молба до окончателното плащане. Посочено е, че първият застраховател, [фирма] е заплатил на увреденото лице 15 000 лева, които по образуваното срещу ищцата изпълнително дело са отнесени от ЧСИ към законната лихва върху главницата за обезщетение за неимуществени вреди за периода от 26.10.06г. до 08.12.09г.
С постановеното въззивно решение е: 1/ уважен иска по чл.266 КЗ срещу предпочитания ответник за сумата от 35 000 лева, представляваща платено от застрахованото лице обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законна лихва от исковата молба, и е оставен без разглеждане иска за същата сума от 35 000 лева, предявен срещу евентуалния ответник – жалбоподател в касационното производство; 2/ потвърдено е първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска срещу предпочитания, съответно срещу евентуалния ответник за разликата над 35 000 лева до пълния размер от 50 000 лева; 3/ за претендираните от застрахованото лице, платени от него лихви за периода от 26.10.2006г. /датата на увреждането/ до 20.04.2010г. /датата на плащането на обезщетението по чл.45 ЗЗД/ в размер общо на 8481,80 лева, искът срещу застрахователя – предпочитан ответник, е изцяло отхвърлен, а срещу евентуалния ответник – касатор частично уважен за периода от 21.01.2009г. /датата на уведомлението му по чл.224, ал.1 КЗ/ до 26.10.2006г. /датата на плащането/ в размер на 5200,94 лева.
Видно от гореизложеното, не е налице едновременно осъждане на ответника по главен иск и на ответника по евентуалния иск за едно и също вземане на ищцата. Застрахованият е претендирал при условията на евентуалност от застрахователите по двете ЗЗГО застрахователно обезщетение за заплатени от него на увреденото лице две отделни вземания – по чл.45 ЗЗД за обезщетение за неимуществени вреди и по чл.86, ал.1 ЗЗД – обезщетение в размер на законната лихва за забава върху главницата по чл.45 ЗЗД за периода от увреждането до окончателното плащане на главницата. Ето защо, фактът, че въззивният съд е приел, че във връзка с удовлетвореното от ищцата вземане на увреденото лице по чл.45 ЗЗД следва да се ангажира отговорността по чл.229 КЗ на предпочитания ответник /частично/, а по отношение на заплатената от ищцата лихва е счел, че по арг. на чл.227, т.2 КЗ вр. чл.224, ал.1 КЗ, не са налице предпоставките за репарирането й от застрахователя – предпочитан ответник, поради което е разгледал този иск срещу евентуалния ответник /в случая – частично уважен/, не води до нарушение на определената в исковата молба от застрахованото лице поредност на разглеждане на предявените срещу двамата застрахователи искове по чл.229 КЗ, доколкото предмет на същите са, удовлетворени от застрахования – делинквент, различни вземания на увреденото лице.
Видно от гореизложеното, поставеният от касатора-застраховател въпрос за допустимостта на едновременно осъждане на ответника по главен иск и на ответника по евентуалния иск, при завеждане при условията на евентуалност на исковите претенции срещу двамата ответници, не е относим за спора, тъй като подобно произнасяне от решаващия състав не е налице- осъждането на двамата ответници е за репариране на заплатени от застрахования на увреденото лице различни вземания т.е. не е по един и същ иск /с еднакъв предмет/ и разглеждането на исковете е извършено в съответствие с посочената от ищеца поредност.
На второ място, касаторът, [фирма], поддържа, че в атакуваното решение въззивната инстация се е произнесла и по обуславящите изхода на спора материалноправни въпроси – при наличие на два застрахователни договора по задължителна застраховка ”Гражданско отговорност” на автомобилистите за едно и също МПС, при еднакви покрити рискове, действителен ли е по-късно сключеният застрахователен договор, съответно налице ли е основание за ангажиране на отговорността и на двамата застрахователи и в каква пропорция /съотношение/. Сочи се, че въпросите са разрешени в противоречие с даденото в т.4 на ППВС №7/1977г. тълкуването на понятието застрахователен интерес, основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По отношение на поставените от касатора въпроси се извежда и наличие на допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като: въпросите са принципни и актуални при действащата нормативна уредба на застрахователния договор; липсва изрична и изчерпателна нормативна уредба т.е налице е непълнота на закона и неяснотата й създава предпоставки за противоречиво тълкуване; не е налице трайна и непротиворечива съдебна практика, което следва да бъде преодоляно чрез решение на ВКС за постигане на еднакво разрешаване на тези въпроси.
Формулираните от касатора въпроси по чл.280, ал.1 от ГПК за наличието на застрахователен интерес при два сключени договора ЗЗГО относно един и същ лек автомобил и за отговорността на застрахователите по тях, са относими към предмета на конкретното дело, образувано по предявени искове по чл.229 от ТЗ, и обуславя изхода му, с оглед приетото от въззивния съд, че застрахователят по втората по време ЗЗГО отговаря за заплатените от застрахования делинквент на увреденото лице законни лихви за забава. Видно от изложеното, по отношение на така поставените от [фирма] въпроси е осъществена общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол.
В т.4 от Постановление № 7/77 от 04.10.1978г. на Пленума на ВС, е дадено принципното разрешение, че застрахователният риск и застрахователният интерес са необходими съществени елементи за действителността на всяко застрахователно правоотношение, но не е даден отговор на въпроса кога е налице застрахователния интерес, поради което с оглед липсата на идентичност между формулираните от касатора- застраховател материалноправни въпроси и разгледания в т.4 от ПП №7/77 на ВС, не се доказва осъществяването на първата релевирана допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касация на обжалваното решение.
Налице е, обаче, второто посочено от жалбоподателя допълнително основание за касационно обжалване – по чл.280, ал.1, т.3 от ТЗ, тъй като точното прилагане на закона и развитие на правото формират основание за допускане на касационно обжалване, което е налице, когато приносът в тълкуването на закона осигурява решаването на делата, съобразно точния смисъл на закона, какъвто е и настоящият случай. При липсата на задължителна съдебна практика, наличието на неяснота и непълнота на разпоредбите относно застрахователния интерес от сключването на повече от един договор за ЗЗГО по отношение на едно и също МПС и разпределението на отговорността на застрахователите в тази хипотеза, налага преодоляването им по тълкувателен път.
Въз основа на горните съображения, касационното обжалване следва да се допусне, съгласно чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК, по конкретизирания от настоящия състав, съобразно т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, въпрос: „При наличие на два застрахователни договора по задължителна застраховка ”Гражданско отговорност” на автомобилистите за едно и също МПС, при еднакви покрити рискове, действителен ли е по-късно сключеният застрахователен договор, съответно налице ли е основание за ангажиране на отговорността и на двамата застрахователи и в каква пропорция /съотношение/?”.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът, Д. [фирма], следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 74,24 лева.
С оглед изхода на делото по отношение на касационната жалба на Ц. М. К., на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК и чл.7, ал.2, т.4 вр. чл.9 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, същата следва да заплати на [фирма], направени за настоящото производство разноски в размер на 562,50 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 797 от 25.05.2012г. по т.д. № 263/2012г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №5920 / 10.11.2011г. по гр.д. № 5497 / 2010г. на Софийски градски съд, ГО, I-2 състав, в частта за отхвърляне на иска по чл.229 КЗ на Ц. М. К. срещу [фирма] за разликата над 35 000 лева до пълния предявен размер от 50 000 лева, заплатено от застрахования обезщетение по чл.45 ЗЗД за неимуществени вреди, по касационната жалба на Ц. М. К..
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 797 от 25.05.2012г. по т.д. № 263/2012г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено решение на №5920/ 10.11.2011г. по гр.д. № 5497/2010г. на Софийски градски съд, ГО, I-2 състав, в частта за отхвърляне на предявения от Ц. М. К. срещу [фирма] /сега ЕАД/ иск за заплащане на сумата от 5200,94 лева, представляваща платени законни лихви, и Д. [фирма] /сега ЕАД/ е осъдено да заплати на Ц. М. К., на основание чл.229 КЗ, сумата от 5200,94 лева- представляваща платени законни лихви върху обезщетението за периода от 21.01.2009г. /датата на уведомлението/ до 20.04.2010г. /датата на плащането/, заедно със законна лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане, по касационната жалба на [фирма].
УКАЗВА на касатора Д. [фирма], София, в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 74,24 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
ОСЪЖДА Ц. М. К., ЕГН [ЕГН], да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], направени за настоящото производство разноски в размер на 562,50 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.