О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 235
София, 06.03.2017 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на шестнадесети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 3910 по описа за 2016 г., взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от С. Г. Р., чрез адв. С. Д. – особен представител по чл. 46, ал. 7 ГПК, срещу въззивно решение № 794/19.04.2016 г., постановено от Софийския апелативен съд по гр.д. № 150/2016 г.
Касаторът излага доводи за недопустимост на обжалваното въззивно решение, тъй като въззивният съд се е произнесъл по непредявени искове, евентуално – за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли за присъждане на адвокатско възнаграждение на особения представител.
Насрещната страна Ж. Х. Ч. Н., чрез адв.Г. Д., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че жалбата е неоснователна, а въззивното решение – правилно; не изразява становище по съображенията на касатора за допускане на касационно обжалване. Претендира съдебноделоводни разноски за инстанцията.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касаторът, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Предявени са в условията на евентуалност искове за заплащане на 155 000 британски лири – дължими по договор за поръчка, на осн. чл. 284 ЗЗД, евентуално като обезщетение за причинени имуществени вреди, на осн. чл. 45 ЗЗД, евентуално като дадени без основание, както и иск по чл. 86, ал ЗЗД за заплащане на законната лихва върху главницата, считано от 12.12.2011 г. до окончателното издължаване.
Първостепенният Софийски градски съд отхвърлил първите два иска и уважил третият, като го квалифицирал по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Решението по чл. 284 ЗЗД и чл. 45 ЗЗД не е обжалвано и е влязло в сила.
Втората инстанция – Софийски апелативен съд, като потвърдил обжалваната пред него част от решението на СГС и го преквалифицирал иска от чл. 59, ал. 1, ЗЗД на чл. 55, ал. 1, рпедл. 1 ЗЗД, осъдил С. Г. Р. да заплати на Ж. Х. Ч. Н. сумата 155 000 британски лири, дадени й при начална липса на основание, както и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от 12.12.2011 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
За да постанови този резултат, съдът установил, че Ж. Х. Ч. Н. превел по личната сметка на С. Р. с няколко превода исковата сума. Не са установени облигационни отношения, съставляващи валидно правно основание за приемане на парите. Очакванията за бъдещ брак не съставлява такова и поради това, прехвърлянето на имущественото благо от патримониума на Ж. Х. Ч. Н. в патримониума на С. Р., е при начална липса на основание. Последната дължи връщане на парите, като съдът приел, че приложимата материалноправна квалификация в случая е тази по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД , а не субсидиарното правило по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – произнасяне на въззивния съд по поставени в изложението правни въпроси в противоречие със задължителна за него съдебна практика – решения на състави на ВКС по чл. 290 ГПК.
Повдигнати са следните въпроси: длъжен ли е съдът да се произнесе в рамките на заявените от ищеца факти и обстоятелства, респ. да съобрази правната квалификация с доказаните и относими твърдения; длъжен ли е въззивният съд, когато прецени различна правна квалификация от дадената в първоначалния доклад или в първоинстанционното решение, да изготви нов доклад по делото и да даде точни и ясни указания на страните и възможност за становища и доказателства; длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора.
Въпросите за задължението на съда да се произнесе в рамките на въведените в срок и по надлежен ред твърдения на страните, като съобрази правната квалификация с тях, както и за задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на събрания и в двете инстанции доказателствен материал, като направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора, са принципно значими, но не се установява поддържаното от касатора противоречие с цитираната от него съдебна практика. По настоящото дело, въззивният съд, който е сезиран да се произнесе по третия от евентуално предявените искове, се е произнесъл в рамките на надлежно въведените от ищеца фактически твърдения и петитум – твърдение за превод в полза на ответника на парични суми в общ размер на 155 000 британски лири, при липса на основание за това. Дал е точната материалноправна квалификация – чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и е обсъдил събраните по делото релевантни доказателства. Ответникът не е въвел по надлежен ред твърдение за съществуване на правно основание да получи парите, нито го е доказал; единственото заявено в срок възражение е за погасяване на иска по давност. Съдът се е произнесъл като въззив, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Само за пълнота на изложението, следва да се изясни, че въззивният съд при действието на ГПК от 2007 г. се произнася само в рамките на надлежното сезиране по надлежен ред, като обсъжда доказателствата, събрани и в двете инстанции само в рамките на спорната пред него фактическа обстановка. Касаторът се е позовал на решения, постановени от ВКС при действие на ГПК от 1951 г., отм., а обжалваното решение е постановено при действие на ГПК от 2007 г., като предмета на въззивната проверката по двата кодекса не е аналогична, както е изяснено и в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
По въпроса кога е задължен въззивния съд да изготви нов доклад по делото, като даде нови указания на страните са дадени разяснения в цитираното тълкувателно решение. Касаторът се обосновава със решения на ВКС, постановени преди обявяване на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което разясненията в тях, които противоречат на тълкувателния акт, следва да се считат за неправилни. С тълкувателното решение е посочено, че въззивният съд изготвя нов доклад, включително и служебно, само когато дадената от първата инстанция квалификация е неправилна и именно поради това, на страните са били дадени от първата инстанция неточни указания относно подлежащите на доказване факти. Въззивният съд винаги предприема и служебно действия, ако се налага и повтаря или поправя доклада по делото, когато е задължен по закон да следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище. В случая и първата, и втората инстанция са се произнесли са оглед осъществяването на едни и същи факти, в рамките на сезираното, но първостепенният съд е посочил грешна материалноправна квалификация, което обаче не се е отразило на подлежащите на доказаване факти, разпределението на доказателствената тежест и указанията до страните във връзка с това. Ето защо, Софийският апелативен съд, поправяйки квалификацията от чл. 59, ал. 1 ЗЗД на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, в случая, не е имал основание да повтаря доклада по делото.
В заключение, не следва да се допуска касационно обжалване.
Ж. Х. Ч. Н. е направил с отговора искане за присъждане на съдебни разноски за инстанцията и предвид резултата, има право на това, но не е представил доказателства да е извършил такива, поради което молбата му се явява неоснователна.
Касаторът следва да заплати дължимата държавна такса от 30 лв. (жалбата е подадена чрез особен представител, който няма задължение да внася държавна такса вместо страната, която представлява).
На адвокат С. Д. следва да бъде определено възнаграждение за работата й като особен процесуален представител на С. Р. в касационното производство. Предвид резултата по делото, насрещната страна не дължи разноски за инстанцията; възнаграждението на адвоката следва да бъде изплатено от бюджета на съда, като С. Р. бъде осъдена да възстанови сумата на съдебната власт.
Съставът на Върховния касационен съд, като съобрази фактическата и правна сложност на делото пред ВКС, подготвените от адвоката документи и взе за база Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, определя на адв. Д. възнаграждение за инстанцията в размер на 600 лв.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 794/19.04.2016 г., постановено от Софийския апелативен съд по гр.д. № 150/2016 г.
ОПРЕДЕЛЯ адвокатско възнаграждение на адв. С. Д. от АК – София, назначена за особен представител на С. Г. Р. по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, в размер на 600 лв., за производството пред Върховен касационен съд, което да се плати от бюджета на съда.
ОСЪЖДА С. Г. Р. ЕГН [ЕГН] да плати по сметка на Върховен касационен съд сумата в размер на 600.00 лв., представляваща разход за адвокатско възнаграждение на особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК и сумата в размер на 30.00 лв., дължима държавна такса по чл. 18, ал. 2, т. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: