О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 238
гр. София 22.05.2019 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд – четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 20 май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
ч. гр.дело № 4605 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по подадена частна касационна жалба от ищеца Б. А. Н. и Е. И. Н., двамата чрез адв. Р. Т. срещу определение № 2482/03.08.2018 г. по ч.гр.дело № 2830/2018 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 346/17.05.2018 г. по гр.дело № 241/2018 г. на Врачанския окръжен съд, с което е върната искова молба вх. № 3534/30.04.2018 г., ведно с молба вх. № 3829/15.05.2018 г. и приложенията към тях, поради процесуална недопустимост на предявената искова претенция и е прекратено производството по делото.
В частната жалба се сочи, че неправилно въззивният съд е приел, че следва да се прекрати производството по делото, като се позовава на съдебен акт по предходно гр.дело от 2016 г., водено между жалбоподателя и Прокуратура на РБългария. Поддържа се, че с влязло в сила решение от 12.08.2016 г. по гр.дело № 95/2016 г. на Врачанския окръжен съд искът на жалбоподателя Б. Н. е отхвърлен, като неоснователен, поради погасяването му по давност. По посоченото дело жалбоподателят предявил иска против Прокуратурата на РБългария по чл.2,ал.1,т.3,предишна т.2 ЗОДОВ за прекратено наказателно производство, поради изтекла давност и съгласно т.4 от решение № 3/2004 г. на ВКС в случая на 19.03.2004 г., а исковете са предявени на 20.08.2015 г., повече от 10 години след влизането в сила на акта. Сочи, че това решение е правилно.
Жалбоподателите поддържат, че след влизане в сила на цитираното определение на съда ищецът Б. Н. получил постановление от 13.12.2016 г. с вх. № 697/1996 г. от 14.12.2016 г. по прокурорска преписка № 697/1996 г., в което Прокурор от ОП Враца признава, че след запознаване с производството са иззети парични суми на обща стойност 987 420 лв./неденоминирани лев/, като парите са били депозирани в банка ДСК за съхранение, че е посочено, че производството по делото продължило срещу неизвестен извършител, като е било спряно за издирването му, като към 13.12.2016 г. е висящо – т.е. не е прекратено. Поддържа се, че на следващата 2017 година наказателното производство по ДП № 697/1996 г. по сл.дело № 134/1996 г. на ВОП и № 88/1998 г. по описа на НСлС е прекратено, че с постановлението за прекратяване на наказателното производство с № 697/1997 г. от 18.07.2017 г. на ВОП в това постановление няма произнасяне за връщане на веществените доказателства, иззети по делото, че искането от съда по настоящото дело е да се върне равностойността на иззетите пари, като доказателство по наказателното производство. Поддържа, че прокурорският акт на който се позовава е постановление за прекратяване на наказателното производство № 697/1997 г. от 18.07.2017 г. на ВОП и, че искът е предявен в рамките на три годишния давностен срок. Поддържат също, че и двата съда не са отчели, че се оспорват две различни наказателни производства, водени срещу жалбоподателя Н..
Според жалбоподателите предявеният иск по настоящото дело е с правно основание чл.4 ЗОДОВ, а по предходното дело от 2016 г. е с правно основание чл.2,ал.1,т.3,предишна т.2 ЗОДОВ, което според тях са две различни основания, които съдът неправилно смесил.
В жалбата се твърди, че въззивният и първоинстанционен съд не обсъждат в обжалваните определения, че има нова фактическа обстановка, различна от тази през 2016 г., описана в частната жалба.
Жалбоподателите твърдят, че четири месеца след влизане в сила на решението по предходното гр.дело № 95/2016 г. по описа на ВрОС с постановление от 14.12.2016 г. по преписка вх. № 697/1996 г. Врачанската окръжна прокуратура признава за иззетите пари в размер на 987 420 лв./неденоминирани/, като твърди, че парите са депозирани в Банка ВСК на съхранение, но отказва да уважи искането на Б. А. за връщане на иззетите пари по ДП № 134/2006 г. на ОП Враца, същото с № 137/1996 г. на ОСлО Враца и веществени доказателства, в това число и иззетите суми, тъй като веществените доказателства се пазят до приключване на наказателното производство. Поддържа се, че жалбоподателят Н. обжалвал до съда това постановление от 14.12.2016 г. и Врачанският окръжен съд се произнесъл с определение от 24.01.2017 г. по ЧНД № 17 от 24.01.2017 г. пет месеца след влизане в сила на решението по предходното гр.дело № 95/2016 г. на ВОС, че следва парите, иззети в размер на 987 420 лв./неденоминирани лева/ да се задържат до приключване на ДП № 134/2006 г. на ОП Враца, същото с № 137/1996 г. на ОСлО Враца и е потвърдено постановлението на ВОП.
Жалбоподателите считат, че ново доказателство е приложеното с исковата молба постановление за прекратяване на наказателното производство с вх. № 697/1996 г. от 18.07.2017 г. на ОП Враца, с което ВОП прекратява това ДП № 697/1996 г., сл.дело № 134/1996 г. по описа на Прокуратурата, № 88/1998 г. по описа на НСлС, като ВОП пропуска да се произнесе по невърнатите пари и веществени доказателства и поради това отново жалбоподателите искат от съда връщане на парите и другите доказателства. Сочат, че искът е предявен в законния тригодишен срок след прекратяване на производството по прокурорската преписка, по която са иззети парите и искът е предявен само против Прокуратура на РБългария. Поддържа се, че обжалваното определение е неправилно. Искането е да се отмени определението и делото да се върне на първоинстанционния съд за продължаване на процесуалните действия по предявените искове.
В изложението се сочи, че въззивното определение на Софийски апелативен съд е незаконосъобразно и е неправилно и следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Твърди се, че определението на САС е явно несправедливо и е постановено в нарушение на процесуалните правила. Поддържа се, че на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК обжалваното определение противоречи на т.решение № 2/02.07.2004 г. по т.дело № 2/2004 г. на ОСГК на ВКС. Според жалбоподателите обжалваното определение е неправилно и постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС и подлежи на отмяна на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Поддържа се, че забраната на чл.299,ал.1 ГПК за пререшаване на спор, разрешен с влязло в законна сила съдебно решение по същество означава преклудиране на всеки факт и основаните на него права, осъществен преди постановяване на решението, че в настоящият случай не се касае за пререшаване на спор, разрешен с влязло в законна сила съдебно решение, поради факт, че делото не е между същите страни, не е на същото основание и не е за същото искане. Твърди се, че в практиката на ВС и ВКС последователно се приема, че за да се зачете силата на пресъдено нещо по влязло в сила решение следва да е налице идентичност между въпроса, който стои за разрешаване пред съда и този, който вече е разрешен с влязлото в сила решение. Според жалбоподателите поставените въпроси в изложението са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК отм., решение № 133/14.03.2011 г. по гр.дело № 2020/2009 г. на ВКС, I г.о.
Ответникът по частната жалба не е изразил становище.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателите съобразно правомощията си по чл. 278, ал.1 и сл. от ГПК приема следното:
Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК от надлежни страни срещу въззивно определение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С обжалваното определение Софийски апелативен съд като въззивна инстанция е потвърдил определение № 346/17.05.2018 г. по гр.дело № 241/2018 г. на Врачанския окръжен съд, с което е върната искова молба вх. № 3534/30.04.2018 г., ведно с молба вх. № 3929/15.05.2018 г. и приложенията към тях, поради процесуална недопустимост на предявената искова претенция и е прекратено производството по делото.
Прието е, че Врачанският окръжен съд е бил сезиран с иск, предявен от Б. Н., лично и като пълномощник на Е. Н. срещу Прокуратурата на РБългария за сумата 93 803 лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди от изземането на парична сума от 987 420 лв./неденоминирани лв./ на 11.07.1996 г. по сл.дело № 134/96 г. на Окръжна прокуратура гр.Враца, което е било прекратено с постановление от 18.07.2017 г., но същата сума не е била върната на ищците. Посочил е, че с допълнителна молба, подадена чрез адв.Т. ищците уточнили, че искът е предявен солидарно от двамата ищци, че размерът на претендираната като обезщетение сума е формиран съобразно заключението на съдебно-счетоводната експертиза, приета по друго дело – гр.дело № 95/2016 г. , заведено от Б. Н., като с молбата е поискано и допускането на друга такава за определяне броя на минималните работни заплати, на които се равнява иззетата сума към 11.07.1996 г., определени в деноминирани лева. Посочено е, че активната легитимация на ищцата Е. Н. е обоснована с твърдението, че паричната сума е иззета от нея, независимо от това, че й е била предадена от ищеца Н..
С решение № 279/12.08.20016 г. по гр.дело № 95/2016 г. на Врачанския окръжен съд е отхвърлен като погасен по давност предявения от Б. А. Н. против Прокуратурата на РБългария иск с правно основание чл2,ал.1,т.3/предишна т.2/ ЗОДОВ за сумата 172 620 лв., представляваща иззета сума от тъщата на ищеца, негова собственост с протокол за обиск и изземване на 18.06.1996 г., която представлява към датата на решението равностойността на 1 250 000 неденоминирани лева, което решение, като необжалвано е влязло в сила.
Съдът се е позовал на нормата на чл.298,ал.1 ГПК, според която решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание. Прието е, че в случая е налице идентичност на основанието на иска, предявен от Б. Н. срещу прокуратура на РБългария и отхвърлен с решението от 12.08.2016 г. по гр.дело № 95/2016 г. обезщетение за имуществени вреди от повдигнатото обвинение в размер на сумата, иззета като веществено доказателство от органите на предварителното производство, съгласно протокол от 11.07.1996 г., претендирано в размер на 172 620 лв. – т.е. по-голям от този, за който е предявен искът, по който е постановено обжалваното определение. Прието е, че позоваването на общата норма на чл.4 ЗОДОВ, която очертава границите на гаранционно-обезпечителната отговорност на държавата не е от естество да обоснове извод, че предметът на иска е различен от този, спорът по който е разрешен с влязлото в сила решение от 12.08.2016 г., доколкото се претендира обезщетение за същите вреди, понесени от същото процесуално действие, извършено в досъдебното производство.
Преценено е за правилно становището на първоинстанционния съд, че по същество в случая става дума за предложена от ищеца правна квалификация на повторно предявения иск, която не обвързва съда, а не за предявяване на нов иск, различен от този, по който е постановено влязлото в сила решение на същия съд. Според въззивния съд обективната и субективна идентичност на двата иска обуславя недопустимост на повторно предявения иск за част от същото спорно право по претенцията, за което съдът се е произнесъл с влязло в сила решение. Приет е за неоснователен доводът в частната жалба на ищеца за наличие на нововъзникнало обстоятелство – прекратяване на досъдебното производство срещу Б. Н. с постановление от 18.07.2017 г. на Окръжна прокуратура [населено място]. Прието е също, че с влязлото в сила решение от 12.08.2016 г. по гр.дело № 95/2016 г. на Врачанския окръжен съд искът е отхвърлен, като неоснователен, поради погасяването му по давност. Съдът е приел, че с влизане в сила на решението за отхвърляне на иска на това основание е отречено качеството на претендираното по него материално право на притезание, подлежащо на удовлетворяване по принудителен ред, поради което претендираното вземане се е трансформирало в естествено задължение по смисъла на чл.118 ЗЗД.
Въззивният съд е приел, че силата на пресъдено нещо отразява състоянието на спорното материално право, предмет на делото към датата на приключване на устните състезания по него. Посочил е, че когато искът е отхвърлен поради това, че не е завършен фактическия състав, от който възниква претендираното право или защото не е настъпила неговата изискуемост, ако тя е обусловена от отлагателни модалитети, настъпилите след влизане в сила на решението обстоятелства, относими към неговото възникване или към възможността да се търси принудителното му изпълнение не са обхванати от обективните предели на силата на пресъдено нещо на постановеното отхвърлително решение, поради което според съда повторното предявеният за същото материално право иск не се засяга от забраната по чл.299,ал.1 ГПК, доколкото предходното решение не изключва възможността за последващото му възникване, ако след постановяването му настъпят обуславящите го правопораждащи факти или отпадане отлагателният модалитет, обуславящ неговата изискуемост. Прието е, че с отхвърлянето на иска като погасен по давност с влязло в сила решение вземането, предмет на осъдителния иск се трансформира в естествено задължение, което изключва възможността за повторно предявяване на иск за същото право, основан на последващо извънпроцесуално поведение на ответника. Посочил е, че в частност признанието на вземането от ответника е относимо към прекъсването на давността преди тя да е изтекла с ефект на заличаване на вече изтеклата такава, но е ирелевантно, когато изрично или с конклудентни действия е извършено, след като с влязло в сила решение искът за същото вземане е отхвърлен като погасен по давност. С оглед на това е формиран извод, че прекратяването на наказателното производство не представлява нововъзникнало обстоятелство, обуславящо допустимостта на повторно предявения иск за част от същото вземане. Изведен е и извод, че предявеният иск от Б. Н., поради изложеното е недопустим и, че правилно е прекратено производството по този иск от първоинстанционния съд на основание чл.299,ал.2 ГПК.
Преценен е за правилен извода на първоинстанционния съд за недопустимост на иска, предявен от Е. Н.. Прието е, че правото на иск принадлежи на носителя на материалното право, накърнено от правния спор и поради това активно легитимирана в исковия процес страна е тази, която претендира, че е титуляр на спорното право, чиято защита търси с предявения иск. Прието е също, че процесуалната легитимация, като абсолютна процесуална предпоставка за съществуване правото на иск следва от правното твърдение на ищеца за принадлежността на спорното право. Според съда когато изложените в исковата молба твърдения изключват титулярството на това право на лицето, което е предявило иск за неговата защита и не са налице факти, обуславящи неговото право на иск като процесуален субституент за защита на чуждо право не е налице надлежна процесуална легитимация. Посочил е, че в случая по предявения от Е. Н. в условията на активна солидарност иск за обезщетяване на вредите от изземане на паричната сума ищцата твърди, че тя не е неин собственик, че такъв е ищецът Б. Н. срещу когото е било образувано досъдебното производство, по което е извършено това процесуално действие. Приел е, че това изключва възможността тя да е претърпяла вреди от нейното отнемане, доколкото по отношение на иззетата сума има положението на влогоприемател. Съдът е приел, че ищцата Н. не е и страна по образуваното наказателно производство, поради което не е от кръга на лицата по чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ, легитимирани да търсят обезщетение по този ред. Изведен е извод за правилност на извода на първоинстанционния съд, че предявения иск от Н. е недопустим.
При тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателите Б. Н. и Е. Н. за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси в изложението, тъй като същите не са правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, а касаят правилността на обжалваното определение. Съгласно тълкуването, дадено в т.1-ва от т.решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение/определение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното определение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284,ал.3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Според посочената практика на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното определение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по чл. 274,ал.3 ГПК, за да допусне касационно обжалване ВКС трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното определение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалваното определение ще се извършва само ако то бъде допуснато до касационно обжалване при разглеждане на касационната частна жалба. В изложението на жалбоподателите само е възпроизведен текста на чл.274,ал.3 ГПК, както и чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК, като не е формулиран ясно правен въпрос, който е разрешен от въззивния съд и е обусловил конкретните решаващи правни изводи по предмета на спора. Възпроизвеждането на цитираните текстове на ГПК, посочени по-горе не води до установяване на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК, както и на допълнителните предпоставки, предвидени в т.1 и т.3 на посочената алинея първа. Всеки от останалите въпроси, поставен от жалбоподателите в изложението е такъв по правилността на обжалваното определение и е касационно основание за отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Тези въпроси подлежат на преценка ако се допусне касационно обжалване. Поради това че поставените въпроси от жалбоподателите не са правни, само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидена в чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК на определението на Софийски апелативен съд по поставените въпроси от жалбоподателите Б. Н. и Е. Н., чрез адв. Р. Т..
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на определение № 2482/03.08.2018 г., постановено по ч.гр.дело № 2830/2018 г. на Софийски апелативен съд по касационна частна жалба вх. № 15294/29.08.2018 г., подадена от ищците Б. А. Н. [населено място], [улица] и Е. И. Н., [населено място],[жк], [улица], № 8, двамата чрез адв. Р. Т..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: