6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 238
София, 07.05.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осемнадесети март през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1806/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 921 от 28.02.2014 г., постановено по в. гр. д. № 992/2013 г. на Благоевградски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 3816 от 19.08.2013 г. по гр. д. № 1369/2011 г. на Районен съд – Разлог. С първоинстанционното решение е признато за установено по реда на чл.422 във вр. с чл.415, ал.1 ГПК, че [фирма] дължи на [фирма] сумата 5 904 лв. – неизплатено възнаграждение по неформален договор за изработка и фактура № 71/21.05.2009 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК в производството по ч. гр. д. № 997/2011 г. на Районен съд – Разлог, отхвърлен е предявеният от [фирма] против [фирма] насрещен иск с правно основание чл.55 ЗЗД за сумата 11 041.06 лв., претендирана като платено без основание възнаграждение за извършени СМР по фактура № 55 от 27.08.2008 г., и с оглед изхода на делото по първоначалния и насрещния иск са присъдени разноски на [фирма].
В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По съображения в жалбата се прави искане за отмяна на решението и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, алтернативно – за разрешаване на спора по същество от касационната инстанция с отхвърляне на първоначалния иск, уважаване на насрещния иск и присъждане на разноски.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, обосновано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Ответникът по касация [фирма] – [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Подробни аргументи излага в писмен отговор от 30.05.2014 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК и е процесуално допустима в частта, с която е обжалвано въззивното решение по насрещния иск за сумата 11 041.06 лв. В частта, с която е обжалвано въззивното решение по първоначалния иск за сумата 5 094 лв., касационната жалба е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Цената на първоначалния иск е под предвидения в чл.280, ал.2 ГПК минимален праг за достъп до касационно обжалване по търговски дела – 10 000 лв., поради което решението в тази част не подлежи на касационно обжалване.
За да потвърди решението на Районен съд – Разлог в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] насрещен иск за сумата 11 094.06 лв., претендирана като платено без основание възнаграждение за монтаж на електрически табла по фактура № 55/27.08.2008 г., Благоевградски окръжен съд е приел, че от доказателствата по делото не се установява ищецът по насрещния иск да е заплатил повторно посочената сума на ответника като възнаграждение за монтиране на електрически табла, след извършено плащане на възнаграждение за същата работа на главния изпълнител [фирма].
Въззивният съд е преценил, че от съдържанието на представения по делото протокол № 2/2008 г. за извършени и приети работи по сключен договор за изработка между [фирма] като възложител и [фирма] като изпълнител и от писмените доказателства за осъществени разплащания по договора не може да се направи извод, че възложителят е заплатил на изпълнителя възнаграждение за монтажа на електрическите табла, за което е издадена фактурата от 27.08.2008 г., послужила като основание за плащане на сумата 11 094.06 лв. на подизпълнителя [фирма]. Решаващият въззивен състав е споделил становището на първоинстанционния съд, че показанията на свидетелката П. – съпруга на управителя на [фирма], за включване на работите по монтаж на електрическите табла в протокол № 2/2008 г. и за заплащане на възнаграждение за тях на [фирма] не следва да се кредитират, тъй като не кореспондират с останалите доказателства по делото и свидетелката е заинтересована от изхода на спора. В зависимост от извода, че не е установено ищецът да е платил възнаграждение за монтажа на електрическите табла на главния изпълнител, въззивният състав е приел, че плащането на възнаграждението на ответника по насрещния иск не е лишено от основание по смисъла на чл.55 ЗЗД. Като самостоятелен аргумент за неоснователност на насрещната искова претенция е посочена и липсата на доказателства първоначалният изпълнител [фирма] да е заплатил на [фирма] отразеното във фактурата възнаграждение, за да е налице повторно получаване на възнаграждението от ответника като предпоставка за неоснователно обогатяване по смисъла на чл.55 ЗЗД.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК по следните значими за изхода на делото въпроси : „1. Налице ли е произнесен от съда доклад по чл.146 ГПК по основния иск и може ли въззивният съд да се произнесе по иск, по който няма приет от съда доклад; 2. Необсъждането на свидетелските показания и писмените доказателства в мотивите на решението представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила и води ли до неправилност на съдебния акт; 3. При предявен иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД кой следва да докаже плащането /даването/ и кой – основанието за получаване; 4. Кога намира приложение разпоредбата на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД – при липса или при наличие на договорни правоотношения; 5. Когато едно лице не е възложило определена дейност на друго, но е заплатило определена сума, същата явява ли се недължимо платена, ако третото лице е било възложило изпълнението; 6. Достатъчно ли е да се установи плащането без основание, за да е налице неоснователно обогатяване по смисъла на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, или следва да се установи и обогатяване на ответника, т. е. получаване на една сума два пъти”.
Първият от поставените въпроси е относим към изхода на спора по първоначалния иск и с оглед необжалваемостта на въззивното решение в частта по този иск не следва да бъде обсъждан.
Въпросът дали необсъждането на свидетелски показания и писмени доказателства в мотивите на решението представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила е от значение за правилността на обжалваното решение. Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС въпросите, които имат значение за правилността на решението, не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Правилността на решението се проверява в производството по чл.290 ГПК в случай на допуснато касационно обжалване и не е предмет на производството по чл.288 ГПК, в което касационните жалби се селектират в зависимост от специфичните за достъпа до касация основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
От значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК е третият въпрос, свързан с разпределението на доказателствената тежест по иска с правно основание чл.55, ал.1, т.1 ГПК, но той не е разрешен от въззивния съд в отклонение от задължителната практика на ВКС, както поддържа касаторът. Отхвърлянето на насрещния иск е резултат от извода на въззивния съд, че ищецът не е доказал да е платил повторно претендираната с иска сума на ответника, за да е налице хипотезата на неоснователно обогатяване по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Даденото разрешение е съобразено със задължителната практика в ППВС № 1/1979 г. по въпросите на неоснователното обогатяване, както и с цитираната в изложението задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК в решение № 161/01.07.2013 г. по гр. д. № 564/2012 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 29/28.03.2012 г. по гр. д. № 1144/2010 г. на ВКС, ІV г. о., и решение № 138/07.10.2009 г. по т. д. № 375/2009 г. на ВКС, ТК, според която при предявен иск по чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД доказването на факта на даването /плащането/ като елемент от фактическия състав на неоснователното обогатяване е в тежест на ищеца. Съответствието със задължителната практика на ВКС изключва основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, с което е аргументирано искането за достъп до касационен контрол по посочения въпрос.
Касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне и по останалите три въпроса в изложението, тъй като те не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да са от значение за изхода на делото.
Пред въззивния съд не е поставян въпроса дали разпоредбата на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД намира приложение при наличие на договорни правоотношения, поради което в мотивите към обжалваното решение няма произнасяне по него. След като не е обсъждан в решението, въпросът не би могъл да се счете за обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. За изчерпателност следва да се отбележи, че по отношение на този въпрос не е доказана и допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Изводът на въззивния съд, че исковата претенция намира своето основание в чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, е изграден върху твърденията на касатора – ищец по насрещния иск, че претендираната с иска сума е платена повторно, т. е. без основание, на ответника като възнаграждение за извършени работи по договор за изработка, след като за същите работи преди това е платено възнаграждение на друг изпълнител по договора. Като е съобразил твърденията за лишено от основание плащане и е квалифицирал иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, въззивният съд не е постановил решението си в противоречие със сочената от касатора задължителна практика в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 381/03.01.2012 г. по гр. д. № 1514/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о. В това решение е застъпено последователно поддържаното в практиката на ВКС становище, че институтът на неоснователното обогатяване намира приложение в случаите, когато между страните не съществува облигационна обвързаност и липсва възможност да реализират правата си по друг ред. В обжалваното решение приложението на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е последица от твърдяната липса на основание за плащане на търсената с насрещния иск сума, за която самият касатор е поддържал, че е довела до неоснователното му обогатяване.
Въпросите по п.4 и п.5 нямат връзка с решаващите изводи на въззивния съд, обусловили отхвърлянето на насрещния иск, а са изградени върху тезата на касатора, че е платил два пъти възнаграждение за едни и същи работи. За да отхвърли насрещния иск, въззивният съд е приел, че не е доказано предходно плащане на възнаграждението на друг изпълнител, лишаващо от основание последващото плащане в полза на ответника по насрещния иск. При направен извод за недоказаност на предходното плащане въпросите дали заплащането на възнаграждението в полза на ответника е недължимо и дали за основателността на иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е достатъчно да се установи плащането без основание не покриват общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК. Поради отсъствие на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК не следва да се обсъждат доводите на касатора за противоречие на въззивното решение със задължителната практика в решение № 89/20.06.2013 г. по гр. д. № 1184/2012 г. на ВКС, ІІІ г. о., и решение № 25/22.02.2010 г. по т. д. № 657/2009 г. на ВКС, ТК.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски в размер на сумата 550 лв. – адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационна жалба, уговорено и платено в брой по договор за правна защита и съдействие от 30.05.2014 г.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 921 от 28.02.2014 г., постановено по в. гр. д. № 992/2013 г. на Благоевградски окръжен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 3816 от 19.08.2013 г. по гр. д. № 1369/2011 г. на Районен съд – Разлог в частта за отхвърляне на предявения от [фирма] против [фирма] насрещен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата 11 041.06 лв.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [фирма] срещу частта от въззивно решение № 921 от 28.02.2014 г. по в. гр. д. № 992/2013 г. на Благоевградски окръжен съд, с която е потвърдено решение № 3816 от 19.08.2013 г. по гр. д. № 1369/2011 г. на Районен съд – Разлог в частта за отхвърляне на предявения от [фирма] против [фирма] първоначален иск за сумата 5 904 лв.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], вх.А, ет.12, ап.47, сумата 550 лв. /петстотин и петдесет лв./ – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва в едноседмичен срок от връчването с частна жалба пред друг състав на ВКС, Търговска колегия, само в частта за оставяне на касационната жалба без разглеждане, а в останалата част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :