6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 239
гр. София, 01.04.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 4165/2018 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх. № 12618/06.07.2018 г. по регистъра на Апелативен съд – С., подадена от Апелативна прокуратура – С. и касационна жалба, вх. № 15386/31.08.2018 г. на същия регистър, подадена от Е. Л. Н., чрез адв. И. К., срещу решение № 1562 от 25.06.2018 г. по гр. д. № 3026/2017 г. на Апелативен съд – С..
Ответникът по касационната жалба на Прокуратурата – Е. Л. Н., чрез адв. И. К. е подала отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изложила съображения за липсата на основания за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. Ответникът по другата касационна жалба – на Е. Л. Н., не е подал отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационните жалби са постъпили в срока по чл. 283 ГПК са процесуално допустими.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата на Апелативна прокуратура – С. има за предмет цитираното въззивно решение в частта, в която е потвърдено решение № 90/24.04.2017 г. по гр. д. № 222/2016 г. на Окръжен съд – Кюстендил в осъдителната му част по предявените искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – с която Прокуратура на РБ е осъдена да заплати на Е. Л. Н. обезщетение за неимуществени вреди от две незаконни обвинения – по чл. 286, ал. 2, вр. с ал. 1 НК и по чл. 286, ал. 1, предл. 1 НК, в размер на по 10 000 лв. за всяко от обвиненията, ведно със законната лихва върху всяка от тези суми, считано от 27.04.2013 г. до окончателното изплащане на присъденото обезщетение за неимуществени вреди по първото обвинение и считано от 16.12.2014 г. до окончателното изплащане на присъденото обезщетение за неимуществени вреди по второто обвинение.
Жалбата на ищцата е насочена срещу горното въззивно решение в частта, в която е потвърдено посоченото първоинстанционно решение в отхвърлителната част на исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди от незаконните обвинения, за разликата над 10 000 лв. до претендираните 30 000 лв. по всяка една от двете претенции.
За да постанови посочения правен резултат въззивният съд е приел, че на ищцата са били повдигнати две незаконни обвинения за набедяване, по чл. 286 НК, по които са постановени влезли в сила оправдателни присъди. Установено е, наказателното преследване срещу ищцата с образуваното досъдебно производство вх. № 366/2007 г. по описа на РПУ – Д., е приключило с решение № 563/05.03.2012 г. по н. д. № 2760/2011 г. на ВКС, с което тя е оправдана по повдигнатото й обвинение за престъпление по чл. 286, ал. 2, във вр. с ал. 1 НК. Второто водено срещу ищцата наказателно производство е по образуваното досъдебно производство вх. № 402/2007 г. по описа на РПУ – Д., по което за обвинението по чл. 286, ал. 1, предл. 1 НК, е оправдана с влязла в сила присъда № 91/11.09.2014 г. по НОХД 1261/2012 г. на РС – Дупница, потвърдена с решение от 16.12.2014 г. по ВНОХД № 462/2014 г. на Окръжен съд – Кюстендил. Развити са съображения, че в резултат на водените наказателни производства по повдигнатите обвинения, Е. Н. е претърпяла, като пряка и непосредствено последица неимуществени вреди, изразяващи се в изживян психически стрес и душевно безпокойство. През периода на наказателното преследване, в резултат на преживения стрес, се е влошило физическото и психическото здраве на ищцата, изразяващи се в емоционална и социална отчужденост и неустойчивост, влошаване на заболяването захарен диабет. Прието е да е бил накърнен авторитетът й в обществото, което също й нанесло морални вреди. При определяне на размера на обезщетението са отчетени и съобразени обстоятелствата, че спрямо ищцата не е била взета тежка мярка за неотклонение, същата не е загубила работата си вследствие на водените наказателни производства и съобразно критерият за справедливост в чл. 52 ЗЗД, обезщетение в размер от по 10 000 лв. за всяко от двете незаконни обвинения е достатъчно, за да възмезди претърпените неимуществени вреди.
В изложението към касационната жалба на Апелативна прокуратура – С. се поддържа искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие на обжалваното решение със задължителната практика на ВКС и ВС: постановките на т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г.; т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. ОСГК на ВКС. В тази връзка се твърди, че част от претендираните неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, в което се проявява отклонението с разрешенията по посоченото постановление и първото от визираните тълкувателни решения. Сочи се, че противоречието с второто тълкувателно решение се изразява в липсата на мотиви в обжалваното решение за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди.
Касаторът мотивира и искане за допускане на касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решения №№ 189/12.03.2009 г. по гр. д. № 4990/2007 г., IV г.о.; 192/14.06.2016 г. по гр. д. № 1061/2016 г., IV г.о. и 1044/11.12.2008 г. по гр. д. № 4500/2017 г., I г.о. по въпросите за задължението на съда да прецени всички обективни обстоятелства за прилагане на принципа на справедливостта и относно критериите за определяне и съдържанието на понятието за справедливост по чл. 52 ЗЗД.
В приложеното към касационната жалба на ищцата изложение по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК се обосновават предпоставки на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос:
„Как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД във вр. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за задължението на съда да определи конкретния размер на това обезщетение, след като извърши преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на вреди, настъпили в резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпление?“.
Твърди, че по този въпрос обжалваното решение противоречи на разрешенията, дадени в практиката на ВКС, вкл. и задължителната такава – както на ВКС, така и на ВС, намерила израз в: постановките на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС; разясненията по раздел II, т. 11 от ППВС 4/23.12.1968 г. Релевира се довод за противоречие и със следните постановени решения на ВКС: № 95/23.04.2014 г. по гр. д. № 5805/2013 г., III г. о.; № 532/24.06.2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г., III г. о.; № 149/02.05.2011 г. по гр. д. № 574/2010 г., III г.о.; № 407/26.05.2010 г. по гр. д. № 1273/2009 г., III г. о.; № 96/31.05.2013 г. по гр. д. № 792/2012 г., IV г. о.; № 223/04.07.2011 г. по гр. д. № 295/2010 г., IV г.о.; № 28/06.02.2018 г. по гр. д. № 1639/2017 г., IV г. о.; № 311/14.03.2018 г. по гр. д. № 300/2017 г., IV г. о. и № 50/14.03.2018 г. по гр. д. № 2896/2017 г., IV г. о.
Настоящият състав на ВКС, ГК, трето отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по двете касационни жалби.
По касационната жалба на Апелативна прокуратура – С. касационен контрол на въззивното решение не следва да се допуска, като съображенията за това са следните:
Във връзка с твърденията в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че част от претендираните неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането и че във въззивното решение липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди не се поставя от касатора конкретен правен въпрос. Тези доводи касаят обосноваността на изводите на въззивния съд за дължимост на обезщетението за неимуществени вреди и неговия размер, т.е. те са касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК и имат отношение към правилността на обжалваното решение. Правилността на въззивният съдебен акт обаче не е предмет на производството по селектиране на касационната жалба, по чл. 288 ГПК. Ето защо с релевирането им не са поставя правен въпрос. А непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото, само по себе си, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК.
Поставеният от касатора конкретен правен въпрос за това как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне, съобразно установените по делото обективни обстоятелства, на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД, е релевантен. Макар и да има обаче характеристиките на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от горецитирания тълкувателен акт, т. е. да удовлетворява общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК, въпросът не удовлетворява допълнителното такова. Въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, според която при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди следва да се преценяват всички конкретни обстоятелства, свързани с незаконното обвинение и значението им за намаляване или увеличаване на размера на обезщетението. В обжалваното решение са обсъдени установените в хода на съдебното дирене обективни обстоятелства от фактическия състав на приложимото основание за репариране на претърпените от ищцата вреди. Прието е, че отговорността на Държавата в лицето на Прокуратурата за вреди от незаконно обвинение в престъпление е обективна и възниква при проявление на предвидените в чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ предпоставки – наличие на обвинение и оправдателна присъда, а на възмездяване подлежат всички преки и непосредствени вреди от увреждането. Инстанцията по същество е изложила мотивирани съображения защо приема настъпилите вреди за доказани и въз основа на кои доказателства, като е обосновала кои от тях са резултат на поведението на ответника и са във връзка с незаконните обвинения. По отношение на критерия за „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на вредите, е прието, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, а почива на конкретно обективно съществуващи обстоятелства, с които съдът следва да се съобрази – начинът и обстоятелствата, при които е извършен деликтът, възрастта на увредения, общественото положение, времето, през което се е водило наказателното производство. Тъй като въззивният съд е обсъдил всички обстоятелства, имащи в случая значение за размера на обезщетението за неимуществените вреди като е мотивирал съображения в подкрепа на установените обективни предпоставки за приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, то не се установява твърдяното противоречие по повдигнатия въпрос с практиката на ВКС, вкл. и задължителната такава, на която касаторът се позовава.
Ето защо по касационната жалба на Апелативна прокуратура – С. не следва да се допуска касационно обжалване.
По касационната жалба на ищцата касационен контрол на въззивното решение също не следва да се допуска.
Поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към тази касационна жалба правен въпрос е обуславящ за изхода на делото и изводим от решаващите мотиви на въззивния съд в обжалваната част от решението му. Той осъществява общото основание за селекция на касационната жалба – по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не и соченото допълнително такова. Не се установява въззивното решение да противоречи на цитираната практика на ВКС, която касаторът сочи и прилага.
Според тази практика е дефинирано понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД (вж. по-горе в изложението). Прието е, че по исковете по чл. 2, ал. 1, т.3 ЗОДОВ релевантни обстоятелства от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му– здравословно състояние, семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. В тази практика на ВКС е изтъкнато, че при определянето размера на обезщетението, макар то да е глобално – за всички неимуществени вреди, които са настъпили в резултат на незаконното обвинение, по което ищецът е оправдан, съдът следва не само да обсъди всички установени по делото, релевантни в конкретния случай, обективно съществуващи обстоятелства, но и да извърши и да отрази в мотивите си своята преценка относно тяхното конкретно значение за определянето на справедливия размер на обезщетението. Като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането. Прието е също, че размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия, като от значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз, а „справедливостта” до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди. Според даденото правно разрешение при преценката на конкретно причинените вреди от незаконно обвинение и дължимото за тях обезщетение, в случаите на настъпило разстройство на здравето, паричният еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди се определя в по-висок размер, като се преценява дали увреждането е трайно и каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването. От съществено значение е и още как обвиненията са се отразили върху пострадалия именно с оглед на неговата личност, начина му на живот, среда и ценностна система, степента и интензитета на преживените от него емоционални страдания, други увреждания и неудобства, както и колко продължително са засегнати чувствата на конкретния индивид.
Обжалваното решение не се отклонява от цитираната практика. Въззивната инстанция е приела, че понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Съдът е съобразил, че релевантни такива обстоятелства са начинът и фактологията, при които е извършен деликтът– т. е. вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането; възрастта на увредения; общественото му положение и пр. В случая е отчетен броят на незаконните обвинения и продължителността на паралелно водените наказателни производства. Въззивният съд е изложил пространни съображения за естеството на засягане на съответното нематериално благо у ищцата, за интензитетът на негативното въздействие върху физическото и психическо й здраве, съобразил е установеното влошаване на заболяването „захарен диабет“, както и липсата на наложено друго ограничение от незаконните обвинения – нито спрямо ищцата е била взета тежка мярка за неотклонение, нито пък тя е била лишена от основно свое право – правото на труд, като не е загубила основната си работа.
В обобщение, по касационните жалби и на двете страни по спора не се обосновава приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация.
С оглед на този изход на делото разноски в полза на касаторите – страни в процеса, не следва да се присъждат.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1562/25.06.2018 г. по гр. д. 3026/2017 г. на Апелативен съд – С. в обжалваните му части.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.