2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 239
гр. София, 14.02. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети януари през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 6184 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. И. В. срещу решение № 307/09.07.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 315/2013 г. на Врачанския окръжен съд. С него, като е потвърдено решение № 79/04.02.2013 г. по гр. дело № 6457/2010 г. на Врачанския районен съд, е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу Б. Л. Д., в качеството му на [фирма], осъдителен иск с правно основание чл. 200 от КТ за заплащане на сумата 10 000 лв. – обезщетение за имуществени вреди и на сумата 3 600 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, вследствие трудова злополука от производствена авария, състояла се на 29.10.2004 г., ведно със законната лихва върху тези суми от 09.01.2008 г. до окончателното им изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведен следният правен въпрос: при иск с правно основание чл. 200 от КТ, следва ли трудовата злополука и професионалното заболяване да се установят от съда като част от предмета на иска, а не да се прилагат разпоредбите на КСО относно начина на изготвяне на документи за трудовата злополука и професионалното заболяване. Жалбоподателят сочи допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но без да излага доводи и аргументи в насока, изведеният от него правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (вместо това са преповторени част от оплакванията в касационната жалба).
Ответникът Б. Л. Д., в качеството му на [фирма], в отговора на жалбата излага становище и подробни доводи и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба; претендира присъждане на разноските, направени пред настоящата съдебна инстанция.
За да отхвърли предявения от жалбоподателя иск по чл. 200 от КТ, въззивният съд е приел, че от представените по делото писмени доказателства е установена повреда на част от оборудването в цеха на ответника, но няма увредени работници, съгласно съставения на 02.11.2004 г. протокол. Приел е и че според съдебно-техническата експертиза по делото, аварията е възникнала при отваряне на рамповия вентил в горната част на предпазния меден кожух, вследствие на което се е получил взрив и запалване, но предпазният кожух е поел част от налягането, с което е предотвратено наличие на взривна вълна. Поради тази причина не са настъпили поражения за работещия. Въззивният съд е установил и че в случая не е налице и разпореждане на органа по чл. 60, ал. 1 от КСО за приемане на злополуката за трудова, като е посочил, че във възможностите на касатора-ищец по чл. 57, ал. 2 от КСО е било, също да декларира злополуката в едногодишен срок, което той не е направил изобщо. С оглед на това, окръжният съд е приел, че липсата на влязъл в сила индивидуален административен акт, удостоверяващ наличието на трудова злополука води до извода за неоснователност на предявения иск за обезщетение на настъпили от злополуката вреди, като удостоверяването на този факт не би могло да се извърши по съдебен (исков) ред, тъй като е предвиден специален административен ред, в която насока е и практиката на ВКС, която има задължителен характер за съдилищата. По отношение на втората възможна хипотеза, изрично поддържана от касатора-ищец като основание на иска му, а именно – професионално заболяване, въззивният съд е приел, че редът за установяването му е регламентиран в чл. 61-63 от КСО, Наредбата за реда за съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на професионалните болести (НРСРПООПБ) и Наредбата за експертизата за работоспособността (Н.) от 2001 г. и в сега действащата Наредба за медицинската експертиза на трудоспособността (НМЕТ) от 2005 г., както и че според така действащата нормативна уредба, чрез решение на ТЕЛК или НЕЛК се осъществява признаването на професионална болест, нейното усложнение и последици, както и причинно-следствената връзка с условията на труд. Прието е и че доколкото в представените по делото решения на ТЕЛК няма отбелязване на професионално заболяване, то такова не е налице.
При така изложените мотиви към обжалваното решение, въззивният съд е разрешил изведения от касатора правен въпрос в пълно съответствие с формираната по реда на чл. 290 от ГПК, обилна практика на ВКС, израз на която са и представените (в преписи) от ответника: решение № 319/22.06.2010 г. по гр. дело № 204/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 31/02.02.2011 г. по гр. дело № 1894/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 728/28.01.2011 г. по гр. дело № 1957/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 410/29.06.2010 г. по гр. дело № 599/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС – относно реда за установяване на трудова злополука, както и: решение № 273/19.05.2011 г. по гр. дело № 652/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 462/09.01.2012 г. по гр. дело № 1304/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, а също и служебно известните на настоящия съдебен състав: решение № 185/27.05.2010 г. по гр. дело № 5264/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 157/01.07.2011 г. по гр. дело № 1125/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 134/29.04.2013 г. по гр. дело № 709/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС – относно реда за установяване на професионално заболяване.
В първата група от тези решения се приема следното: Надлежният ред за установяване на трудова злополука, като елемент от фактическия състав на обективната и безвиновна отговорност на работодателя на основание чл. 200, ал. 1 КТ, е нормативно определен с разпоредбите на чл. 57 и сл. от КСО и Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки, приета с ПМС № 263/30.12.1999 г. Съгласно този ред работодателят (осигурител), от една страна и пострадалият (осигурен) или неговите наследници, от друга страна, следва да декларират (първият – в тридневен срок от настъпване на злополуката, а вторият в – едногодишен срок) пред съответното териториално поделение на НОИ по регистрация на осигурителя настъпването на злополуката. След извършване на проверка, по нормативно определен ред, длъжностното лице по чл. 60, ал. 1 от КСО издава разпореждане за приемане или за неприемане на злополуката за трудова по утвърден от управителя на НОИ формуляр. Разпореждането на органа по чл. 60, ал.1 КСО има двойствено значение – от една страна то представлява индивидуален административен акт относно наличието или не на трудова злополука, а от друга страна е официален удостоверителен документ за установените в него факти, и в частност за наличието на трудова злополука като положителен юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя, и от който зависи съществуването на субективното право на обезщетение. Липсата на проведена процедура по посочения нормативно установен ред обуславя отхвърлителен резултат по предявения от пострадалия работник или служител, иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ. Установяването на факта на настъпване на трудова злополука не може да се извърши по съдебен (исков) ред, тъй като е предвиден специален административен ред, който не може да бъде игнориран. От друга страна, наличието на влязъл в сила административен акт, в който се съдържа произнасяне по спорните факти, е пречка за преразглеждането им в съдебния процес и тяхното опровергаване по пътя на т.н. косвен съдебен контрол, щом не са направени доводи и възражения, свързани с валидността му и при служебната проверка не се установят пороци, които имат за последица нищожност на акта.
Във втората група от посочените решения на ВКС се приема следното: За да бъде прието едно заболяване за професионално, то трябва да бъде установено по предвидения в закона ред, който е регламентиран в чл. 61-63 от КСО, НРСРПООПБ и Н. от 2001 г. и в сега действащата НМЕТ от 2005 г. и НРСРПООПБ от 2008 г. Признаването на професионалния характер на заболяването, според чл. 62, ал. 3 от КСО, е от изключителна компетентност на органите на експертизата по работоспособността, а процедурата за установяване и признаване е уредена в НРСРПООПБ. Съгласно чл. 3, чл. 10 и чл. 13 от НРСРПООПБ, признаването на професионалната болест става с решение на ТЕЛК или НЕЛК, което е задължително за всички лица органи и организации в страната. Тези експертни решения имат двойствен характер – от една страна същите имат характер на индивидуален административен акт относно наличието на трайно загубена работоспособност и нейния процент, а от друга е официален удостоверителен документ за установените в него факти, в това число и за наличието на причинна връзка като положителен юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя. При липса на такова решение или непредставянето му по делото, твърдението на ищеца за наличие на професионално заболяване е недоказано и обуславя отхвърляне на предявения иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ.
Именно същото, както вече беше посочено, е приел и окръжният съд в обжалваното въззивно решение, за да отхвърли иска на жалбоподателя.
При наличието на цитираната обилна задължителна практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или от осъвременяване и напълно се споделя и от настоящия състав на ВКС, и която дава отговор на изведения от касатора правен въпрос, то последният не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
По изложените съображения, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице посоченото от жалбоподателя допълнително основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 81, във вр. с чл. 78, ал. 3 от ГПК, жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, претендираните и направени от последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита в производството пред касационната съдебна инстанция по делото, в размер 500 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 307/09.07.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 315/2013 г. на В. окръжен съд;
ОСЪЖДА Б. И. Вълчински да заплати на Б. Л. Д., в качеството му на [фирма], сумата 500 лв. (петстотин лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.