О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 239
гр. София 09.03.2016 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 22 февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 4927 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника И. Т. И., чрез адв.Г. В. срещу решение № 41/23.03.2015 г. по в.гр.дело № 58/2015 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 258/05.11.2014 г. по гр.дело № 165/2014 г. на Шуменския окръжен съд, с което жалбоподателят е осъден да заплати на Р. И. Х. сумата 40 000 лв., представляваща част от продажна цена на недвижим имот по нот. акт № 184/11.03.2011 . в общ размер от 50 000 лв., с която се е обогатил без правно основание, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 20.03.2014 г. до окончателното изплащане.
Поддържа основания за неправилност на обжалваното решение са нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. Мотивира доводи за допуснати съществени процесуални нарушения от съда, тъй като производството пред първоинстанционния съд е проведено без участие на ответника, поради нередовно призоваване. Според жалбоподателя лишаването от право на ответника да участва в производството го е лишило и от възможността да представи доказателства от съществено значение за изхода на делото, че получените от него в качеството му на пълномощник суми като продажна цена на недвижимия имот са предадени в полза на продавачката-упълномощител, че доказателства в тази насока не са допуснати пред въззивната инстанция. Сочи, че пред Апелативен съд [населено място] с подаване на въззовната жалба срещу първоинстанционното решение е представено доказателство, че е образувано производство по отмяна на влязлото в сила решение, постановено по по-рано разгледания частичен иск за същия спор по гр.дело № 3926/2012 г. на Шуменския районен съд. Поддържа искането за спиране на съдебното производство по спора до произнасяне по молбата за отмяна на влязлото в сила решение по гр.дело № 3926/2012 г. на Шуменския районен съд.
Жалбоподателят поддържа, че не са налице основните елементи от фактическия състав на неоснователното обогатяване, като не е налице обогатяване на ответника, нито е налице обедняване на ищеца.
В изложението са формулирани правните въпроси: 1. налице ли е редовно връчване на исковата молба на ответника, чрез залепване на уведомление, без доказателства, че е изпълнено задължението да бъде залепено уведомление на входа на жилището на ответника и да бъде поставено такова и в пощенската му кутия, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл.303 и сл. ГПК. 2. налице ли е основание за спиране на съдебното производство по частичен иск при наличие на подадена молба за отмяна на съдебното решение по предходен частичен иск за същото правоотношение, решението по който е от преюдициално значение за разглеждания настоящ частичен иск, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 3. когато е уважен иск за ревандикация на имот, а нищожността на сделката е прогласена само в мотивите на решението може ли в друго съдебно производство съдът да се позове на обявената в мотивите на предходното решение нищожност на сделката или трябва да я прогласи самостоятелно в съдебното решение по спора, който разглежда като въпрос от значение за изхода на спора, 4. когато е уважен иск за ревандикация на имот, а нищожност на пълномощното, с което е сключена сделката е прогласена само в мотивите на решението може ли в друго съдебно производство съдът да се позове на обявената в мотивите на предходното решение нищожност на пълномощното или трябва да я прогласи отново в съдебното решение по спора, който разглежда, решени в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са т.решение № 1/04.01.2001 г. по гр.дело № 1/2000 г. – т.18 ОСГК на ВКС, решение № 143/07.12.2010 г. по т.дело № 1100/2009 г. на ВКС, ТК, решение № 458/29.06.2010 г. по гр.дело № 1526/2009 г. на ВКС, IV г.о. 5. когато се иск а връщане на дадено без основание по нищожен договор от кого следва да се претендира връщането – от страната по договора или от пълномощника, който е представлявал страната при сключване на договора. 6. кой може да претендира връщане на даденото по нищожна сделка – страната по договора – продавач или неговия пълномощник, подписал договора и платил цената, 7. може ли страната по договора-продавач да иска връщане по нищожна сделка на основание неоснователно обогатяване при положение, че цената е платена от неговия пълномощник по договора, а не от страната-продавач. В този случай следва ли да се изследва кой е заплатил сумата и съответно кой се е обогатил – продавачът или неговия пълномощник – въпросите по п. 5,6 и 7 са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 8. силата на пресъдено нещо по частичен иск за същото правоотношение обхваща ли и претендираната сума по следващ частичен иск, имайки предвид, че в първоначалния частичен иск се претендира връщане на основание неоснователно обогатяване на сумата от 10 000 лв., дадена по нищожен нотариален акт, а в следващия частичен иск се претендира връщане на основание неоснователно обогатяване на сумата от 40 0000 лв., дадена по сключен предварителен договор, следва ли в този случай съдът самостоятелно да изследва налице ли са елементите на неоснователното обогатяване за сумата от 40 000 лв., която е дадена на друго основание – предварителен договор, което основание не е разглеждано в предходното производство по частичния иск, 9. може ли съдът да се позовава на преклудиране на правото на ответника да релевира възражения във връзка с елементите на фактическия състав на неоснователното обогатяване по отношение на сумата от 40 000 лв. при положение, че тази сума въобще не е била предмет на разглеждане в съдебния процес по предходния частичен иск. Въпросите по п.8 и 9 са решени в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, т.решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, определения на състави на ВКС, постановени по чл.288 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Р. И. Х., чрез адв. Б. Б. в писмен отговор е изразил становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси, тъй като същите не са правни по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Изразил е и становище за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
От фактическа страна е прието за установено, че на 23.02.2007 г. Л. П. Й. е упълномощила М. Д. С. с пълномощно с нотариална заверка на подписа с правата да я представлява при сключване на всякакви видове разпоредителни сделки със собствения й недвижим имот, представляващ апартамент № 3, в жилищен блок квартал 253, „О.” в [населено място], ведно с принадлежащите му тавански и избено помещения, като има правото и да заплаща и получава суми, като не дължи на упълномощителката какъвто и да е отчет и сметка за извършените сделки и действия.
Прието е, че на 19.10.10г. М. С. е преупълномощил ответника-жалбоподател И. Т. И. с посочените по-горе права относно описания недвижим имот с пълномощно с нотариална заверка на подписа и съдържанието.
Съдът е приел, че на 11.01.11г. ответникът-жалбоподател като пълномощник на Л. П. Й. сключил с Р. И. Х., представляван от майка си С. Б. С. предварителен договор за продажба на описания апартамент за сумата от 50 000 лв., от която при подписването на този договор се плаща 40 000 лв., а разликата се доплаща най-късно до 11.03.2011 г. На 11.03.11г. е изповядан нотариален акт № 184, т. І, рег. № 1980, дело № 121 на нотариус с районен съд [населено място], с който Л. П. Й., представлявана от С. Б. С., последната преупълномощена на 11.03.2011 г. от И. Т. И. е продала на Р. И. Х., участващ лично в това нотариално производство описания апартамент, за сумата от 50 000лв., от които 40 000лв. са платени през м. 01.11г., а остатъка от продажната цена в размер на 10 000лв. купувача е следвало да заплати в деня на настоящата сделка.
Прието е, че по подадена на 26.05.11г. искова молба от Л. П. Й. против Р. И. Х. за осъждането му на осн. чл. 108 от ЗС да предаде владението върху собствения й апартамент № 3, тъй като сключения на 11.03.11г. договор за покупко-продажба е нищожен, е било образувано гр.д. № 314/11г. на Шуменския окръжен съд. Съдът е посочил, че в отговора на тази искова молба ответникът Р. Х. е въвел твърдения относно фактите, включително и че на 15.03.07г. Л. Й. е сключила предварителен договор с В. Д. Т. за продажбата на апартамент № 3 за 50 000лв., която сума е била платена изцяло на продавачката на същата дата, че след сключването на предварителния договор от 11.01.11г. И. Т. И. е извършил отчетна сделка към В. Д. Т., предавайки му сумата от 40 000лв., а на 11.03.11г. И. е предал на Т. и сумата от 10 000лв. от продажната цена. За доказването на тези факти Р. Х. представил предварителния договор от 15.03.07г., споразумението от същата дата, споразумение-разписки от 11.01.11г. и от 11.03.11г. Прието е, че първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск с пр.основание чл.108 ЗС. С решение № 136/03.07.12г. по в.гр.д. № 274/12г. на ВАпС решението на ШОС е било отменено и иска по чл. 108 от ЗС е бил уважен като Р. Х. е бил осъден да предаде на Л. Й. владението върху нейния апартамент № 3. Съдът е посочил, че в мотивите си въззивният съд/по посоченото решение/ е приел, че упълномощителната сделка, с която продавачката е овластила М. С., следващите упълномощителни сделки и самата продажба са нищожни поради противоречие на закона – на нормата на чл. 152 от ЗЗД. Решението е влязло в сила на 09.11.12г.
По предявените от Р. И. Х. в условията на субективно пасивно евентуално съединяване искове против Л. П. Й. и И. Т. И. за заплащане на сумата от 10 000лв. като част от заплатената покупна цена от 50 000лв. по нищожния договор за покупко-продажба от 11.03.11г., на осн. чл. 55, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 34 от ЗЗД, е било образувано гр.дело № 3926/12г. на Шуменския районен съд. С решение № 644/22.07.13г. искът против Л. Й. е бил отхвърлен като неоснователен, а искът против И. И. е бил уважен. Първоинстанционното решение е било потвърдено в осъдителната му част с решение по в.гр.д. № 662/13г. на Шуменския окръжен съд и същото е влязло в сила.
Относно значението на решението по частичния иск в производството за останалия размер на вземането въззивният съд е посочил, че според съдебната практика силата на пресъдено нещо на решението по частичния иск следва да бъде зачетена в производството за остатъка от размера на вземането, като това се отнася до силата на пресъдено нещо по основанието на иска. Цитирано е решение № 89/11.07.2011 г. по т.дело № 716/2010 г. на ВКС, I т.о., според което е прието, че формираната сила на пресъдено нещо с предходно решение по частичния иск, не се разпростира и върху останалия размер на вземането, предмет на следващо производство, че предмет на силата на пресъдено нещо не е само субективното материално право, откъснато от конкретния юридически факт, въз основа на който то се претендира. Според същото решение в основанието на иска се включват всички факти, очертани от хипотезиса на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право, че установените с решението по частичния иск общи правопораждащи факти на спорното право се ползват със сила на пресъдено нещо, че със сила на пресъдено нещо се ползват съдебно установените правопораждащи факти, доколкото индивидуализират спорното право, чрез основанието и петитума на иска. Съдът е посочил, че това становище се споделя и в по-новата правна доктрина.
Въззивният съд е отразил в решението, че на противното становище са изразените в доктрината мнения на проф. Д . С. и проф.Ж. С.. Посочил е, че според проф. Ж. С., когато частичният иск бъде уважен, предмет на СПН е само съдебно предявената част от вземането. Непредявената част от вземането не е съдебно проверена и относно нея СПН не може да се разпростре. Затова вторият иск за остатъка от вземането може да бъде отхвърлен от съда, без да се изпада в непримиримо противоречие между двете решения, че напълно е възможно претенцията на ищеца за остатъка от вземането да е била неоснователна. Прието е, че това становище е застъпено и в преобладаващата съдебна практика, като са цитирани определения на състави на ВКС, решение № 33/25.03.2013 г. по т.дело № 140/2012 г. на ВКС, I т.о., постановено по чл.290 ГПК, т.1 от т.решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС.
Според въззивния съд при възприето първото от посочените становища е налице обвързаност на съда с приетото в решението по частичния иск относно общите правопораждащи материалното право юридически факти – че ищецът е бил купувач по договора за покупко-продажба, че ответникът се е представил за пълномощник на продавача и в това му качество му е платил покупна цена, уговорена в общ размер от 50 000лв., че по тези въпроси страните по настоящото дело не спорят. Посочил е, че относно размера от 10 000лв. – като платена от ищеца и получена фактически от ответника сума е налице получаване без основание и се дължи нейното връщане на осн. чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД съгласно влязлото в сила решение по частичния иск. Въззивният съд е приел, че за разликата над 10 000лв. до 50 000лв. – само като размер, не е формирана сила на пресъдено нещо/СПН/ и за ответника е налице възможност да въведе възражения за недължимостта й, основани или на факти, настъпили след влизане в сила на решението по частичния иск -относно основанието или такива, касаещи само този размер. Прието е за установено че, ответникът е получил не само сума от 10 000лв.на 11.03.11г., а и сумата от 40 000лв. – на 11.01.11г. при сключването на предварителния договор. Прието е също, че доказателства за предаването на последната сума на продавача не са ангажирани, а тези представени с приобщаването на гр.д. № 314/11г. на ШОС за заплащането на сумите от 10 000лв. и 40 000лв. на третото лице Т., са преклудирани, тъй като са били релевирани и в делото по частичния иск, обсъдени и отхвърлени. С оглед на това е направил извода, че е налице фактически получена от ответника сума от 40 000лв. без основание, тъй като и упълномощителната сделка и договора са нищожни и същият дължи връщането й на осн. чл. 55, ал. 1 пр. 1 от ЗЗД.
Съдът е изложил и изводи при възприето второ становище, като е приел, че и по настоящото дело ищецът е длъжен отново да доказва всички факти, които са обхванати от хипотезата на материално правната норма. Посочил е, че приложимите разпоредби са тези на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, че за ответника да са допустими всички възражения, касаещи и самото основание и непредявения с частичния иск размер. Приел е, че и при тази хипотеза крайния извод за основателност на иска не се променя. Прието е за установено, че ищецът е платил, а ответникът е получил сумата от общо 50 000лв. като продажна цена на имота на Л. Й.. Според въззивният съд ответникът-жалбоподател е бил част от една по-сложна схема за удовлетворяване на кредитора по заемни правоотношения. Прието е, че от събраните пред първоинстанционния съд доказателства, приобщени чрез прилагането на материалите по гр.д. № 314/11г. на ШОС е установено, че на 15.03.07г. Л. Й. е сключила предварителен договор за продажбата на същия имот с купувач В. Д. Т. за сумата от 50 000лв., че е записано, че сумата е платена при подписването на този договор. Съдът е посочил, че този договор не е бил представен в оригинал пред съда, разглеждащ иска по чл. 108 от ЗС и поради това не е кредитиран като доказателство. Прието е също, че със споразумение от същата дата е постигнато съгласие между Й. и Т. продажбата да се осъществи след 15.12.2010г. чрез използването на нотариално заверено пълномощно от 23.02.07г., поради отсъствието на продавачката от страната. Посочил е, че продавачката Й. е декларирала, че е получила сумата по предварителния договор и е поела задължението да освободи имота до 15.12.10г., както и да погаси всички данъчни задължения за същия, че страните са заявили, че нямат претенции помежду си след подписването на предварителния договор и това споразумение и по този начин окончателно са уредени отношенията между страните, свързани с този имот. Въз основа на споразумение от 11.01.11г., сключено между ответника И. И. и В. Т. е прието за установено, че последният е декларирал получаването на сумата от 40 000лв., като капаро по предварителния договор от същата дата. С такова споразумение между същите страни от 11.03.11г. Т. е декларирал, че е получил от И. и сумата от 10 000лв. по предварителния договор от 11.01.11г.
С оглед на тези доказателства съдът е формирал извод, че в системата от сделки /определени като „правоотношения, развили се по предварително подготвена схема, по която са работили от години”, според мотивите на решението по в.гр.д. № 274/12г. на ВАпС, за да се обезпечи даването на заем и да се осигури придобиването от кредитора или от трето лице на собствеността върху имота на длъжника при неизпълнение на задължението му/ е участвал и ответника И., който е получил и сумата от 40 000лв., която е предал на едно трето лице – В. Т., с което продавачката е имала правоотношения /най-вероятно по договор за заем/. Прието е, че няма яснота по този договор за заем каква сума е получила Й., както и, че няма яснота защо И., получавайки парите за имота на Й., ги е заплатил на Т., че не е ясно какво е правоотношението между Т. и И. и дали това е станало по нареждане на самата Й. или поради задължение на И. към Т..
Съдът е приел, че под „получаване” на нещо по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 1 се разбира фактическо действие, като получаването на нещо означава установяване на фактическа власт върху определена имуществена ценност. Посочил е, че на „получаването” като фактическо действие се противопоставя „придобиването” като правно действие, означаващо, че за получателя са възникнали права. Според въззивния съд в хипотезите на чл. 55-58 от ЗЗД законодателят е свързал възникването на съответното право на вземане с фактическия момент – получаването, а не с правния – придобиването на права. Направил е извода, че получилият сумата от 40 000лв./ а не страната по самия нищожен договор/ и при нищожност на пълномощното, което лишава ответника от основание да получи сумата, последният дължи нейното връщане на платилия сумата.
При тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което искът е уважен.
По правните въпроси:
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението. Съгласно т.2 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС, с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.), с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Цитираните от жалбоподателя решения на състави на ВКС са постановени по реда на чл.303 и сл.ГПК и не попадат в обхвата на съдебните актове, посочени в т.2-ра от т.решение № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС.
По същият правен въпрос не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК. Според тълкуването в т.3-та от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Посочените и приложени от жалбоподателя решения на състави на ВКС, постановени в производството по отмяна на влязло в сила съдебно решение по чл.303 и сл.ГПК не е сред изброените съдебни актове в тази точка трета от т.решение № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. В подкрепа на доводите за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК жалбоподателят е цитирал определение от 11.11.2009 г. по ч.гр.дело № 7988/2009 г. на СГС, което не е приложено към изложението, поради което съдът не го обсъжда.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по втори, пети, шести и седми въпроси от изложението. Съгласно т. 4 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Поставените въпроси в п.2,5,6 и 7 от изложението касаят приложение разпоредбите на чл. 229,ал.1,т.4 ГПК, чл. 34 ЗЗД,чл.36 ЗЗД, чл.55,ал.1 ЗЗД, които норми са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е постановена трайна и обилна практика на ВКС, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия и четвърти въпрос от изложението. С т.решение № 1/04.01.2001 г. по т.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС – т.18 е прието, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, че с решението съдът подвежда фактите под правната норма и ги обявява в диспозитива като правни последици, които се ползват със сила на пресъдено нещо. Прието е, че диспозитивът на решението, който чл.189, б.”г” ГПК/отм./ визира като констатация относно спорното право представлява източника на силата на пресъдено нещо, че мотивите към решението според чл.189,ал.2 ГПК/отм./ не са част от него. Със същото тълкувателно решение е прието, че в мотивите се съдържат редица констатации относно доказателствените и правнорелевантни факти, които не са обхванати от спорния предмет. Посочено е, че предявяването на инцидентен установителен иск относно преюдициалното правоотношение, необходимо, за да се формира пресъдено нещо и по отношение на него, чрез въвеждането му като предмет на делото, произнасянето по който намира отражение в диспозитива не би било необходимо, ако мотивите на решението се ползват със сила на пресъдено нещо. Прието е, че след като по отношение на съдържащите се в мотивите констатации относно юридическите и доказателствените факти, както и по преюдициалните правоотношения не се формира сила на пресъдено нещо, защото не са елемент от спорния предмет те не могат да бъдат обект на обжалване отделно от решението. С решение № 458/29.06.2010 г. по гр.дело № 1526/2009 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че задължителното действие на влязло в сила съдебно решение е в рамките на пределите на силата на пресъдено нещо, които се обективират в диспозитива на решението, че мотивите на решението не се ползват със сила на пресъдено нещо. Жалбоподателят е цитирал и решение № 143/07.12.2010 г. по т.дело № 1100/2009 г. на ВКС – Търговска колегия, което не е приложено към изложението, поради което съдът не го обсъжда.
Правните въпроси по п.3 и п.4 не са разрешени в отклонение от тази практика на ВКС. С въззивното решение съдът е изложил правни изводи относно основателността на исковата претенция, като е взел предвид становището, обективирано в решение № 89/11.07.2011 г. по т.дело № 716/2010 г. на ВКС, I т.о., постановено по чл.290 ГПК, според което установените с предходно решение по частичен иск общи правопораждащи факти на спорното право се ползват със сила на пресъдено нещо. За да формира крайния извод за основателност на предявения иск съдът е приел и, че е налице фактически получена от ответника сума от 40 000лв. без основание, тъй като и упълномощителната сделка и договора са нищожни и същият дължи връщането й на осн. чл. 55, ал. 1 пр. 1 от ЗЗД.
Въззивният съд е изложил правни изводи за основателност на исковата претенция като е взел предвид и становището, застъпено в правната теория и в част от практиката на ВКС, че когато частичният иск бъде уважен предмет на СПН е само съдебно предявената част от вземането, че непредявената част от вземането не е съдебно проверена и относно нея СПН не може да се разпростре. Съдът е извел извод за основателност на исковата претенция, като е приел, че получилият сумата от 40 000 лв. – т.е. ответника, а не страната по самия нищожен договор и при нищожност на пълномощното, което лишава ответника от основание да получи сумата последният дължи връщането й на този, който я е платил. Дали изводите на съда за нищожност на пълномощното и на договора за продажба на процесния апартамент са законосъобразни е въпрос по правилността на обжалваното решение и поради това не подлежи на преценка в производството по чл.288 ГПК, каквото е настоящото. Според практиката на ВКС – т.1 от т.решение № 1/2009 г. по т.дело № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК. В производството по чл.288 ГПК В. съд преценява дали материално правният или процесуално правният въпрос е от значение за изхода по делото, за фрмиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В това производство касационният съд трябва да се произнесе дали посоченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по делото е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва ако същият бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Като взема предвид изложеното съдът намира, че не се установява основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.1 ГПК по тези правни въпроси.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по осми и девети въпрос от изложението. В подкрепа на доводите за наличие на това основание жалбоподателят е цитирал решение № 33/25.03.2013 г. по т.дело № 140/2012 г. на ВКС, I т.о., постановено по чл.290 ГПК, т.решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, определение № 148/14.03.2009 г. по т.дело № 98/2009 г. на ВКС, II т.о., определение № 381/20.05.2011 г. по т.дело № 590/2010 г. на ВКС, I т.о., решение № 89/11.07.2011 г. по т.дело № 716/2010 г. на ВКС, I т.о., решение 610/09.12.2008 г. по т.дело № 391/2008 г. на ВКС ТК.
Цитираното определение № 381/20.05.2011 г. по т.дело № 590/2010 г. на ВКС, I т.о. е постановено по чл.288 ГПК и е извън обхвата на практика на ВКС по смисъла на т.2 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Според т.2 от тълкувателното решение основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС, с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.), с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Определението на състав на ВКС, постановено по чл.288 ГПК не е сред посочените съдебни актове, представляващи практика на ВКС според тълкувателното решение на ВКС – № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК. Жалбоподателят е посочил определение № 148/14.03.2009 г. по т.дело № 98/2009 г. на ВКС II т.о., което не е приложено към изложението, поради което съдът не го обсъжда.
Жалбоподателят е цитирал решения № 33/25.03.2013 г. по т.дело № 140/2012 г. на ВКС, I т.о., постановено по чл.290 ГПК, решение № 89/11.07.2011 г. по т.дело № 716/2010 г. на ВКС, I т.о., решение 610/09.12.2008 г. по т.дело № 391/2008 г. на ВКС ТК. С всяко от посочените решения не са разрешени въпросите по п.8 и п.9 от изложението, поради което същата практика на ВКС е неотносима към тези въпроси.
С решение № 33/25.03.2013 г. по т.дело № 140/2012 г. на ВКС I т.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска, като предмет на делото, че диспозитивът на решението представлява източник е на СПН. Според същото решение мотивите към решението не са част от него. Прието е за неправилно разбирането, че при уважен частичен иск съдът в последващ процес за останалата част от вземането ще решава само за размера на иска, но не и за основанието, защото за него имало вече влязло в законна сила решение. Посочено е, че това е неправилно, защото фактическите констатации на съда не влизат в законна сила, а в законна сила влиза заключението, което съдът извежда от субсумирания под правната норма фактически състав и което намира израз в диспозитива на решението, но не и предпоставките, от които се извежда това заключение, че решението по частичния иск не може да произвежда действието на законна сила в следващия процес за останалата част от вземането. В същата насока е разрешението, дадено в решение № 610/09.12.2008 г. по т.дело № 391/2008 г. на ВКС, I т.о., постановено по чл.290 ГПК, както и мотивите по т.1 от т.решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС.
С решение № 89/11.07.2011 г. по т.дело № 716/2010 г. на ВКС, I т.о.,постановено по чл.290 ГПК е застъпено противоположното становище, според което формираната СПН с предходно решение по частичния иск не се разпростира върху останалия размер на вземането, предмет на следващо производство, че предмет на СПН не е само субективното материално право, откъснато от конкретния юридически факт въз основа на който то се претендира. Прието е, че в основанието на иска се включват всички факти, очертани от хипотезиса на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право. Прието е също, че установените с решението по частичния иск общи правопораждащи факти на спорното право се ползват със сила на пресъдено нещо.
Както се отбеляза по-горе въззивният съд е изложил правни изводи по основателността на исковата претенция като е възприел и едното и другото становище. И в двата варианта е формиран краен извод за основателност на предявения иск. С оглед на посоченото съдът преценява, че не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпросите по п.8 и п.9 от изложението.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд по чл.280,ал.1, т.1,т.2 и т.3 ГПК по поставените