3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 24
гр. София, 15 януари 2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети януари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 4731 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 2, изр. 1, пр. 1, във вр. с ал. 1, т. 1 (вр. чл. 83, ал. 2) и т. 2 (вр. чл. 95, ал. 5) от ГПК.
Образувано е по частна (неточно наименована „касационна”) жалба с вх. № 21546/04.12.2018 г., подадена от К. И. Б. срещу определение от 12.11.2018 г., постановено по частно гр. дело № 4468/2015 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното определение са оставени без уважение молбите на жалбоподателя по чл. 83, ал. 2 и чл. 95 от ГПК за освобождаването му от внасяне на държавна такса и за предоставяне на правна помощ, във връзка с администрирането на подадената от него по същото дело частна (неточно наименована „касационна”) жалба с вх. № 18584/25.10.2018 г. срещу разпореждане от 04.10.2018 г.
Частната жалба с вх. № 21546/04.12.2018 г., по която е образувано настоящото производство, е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на обжалване определение на апелативния съд. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното определение. Сочи се, че въпреки многократните искания на жалбоподателя, съдебният състав, постановил обжалваното определение, не се е отвел от разглеждането на делото и осъществявал съдийски произвол. Жалбоподателят твърди също, че е получил указания от съда само за внасяне на държавна такса в размер 15 лв., като твърди, че това „е проблем“ за него, а още по-малко можел да си позволи заплащането на адвокатски хонорар.
Като разгледа частната жалба с вх. № 21546/04.12.2018 г. по същество, съдът намира следното:
Предвид декларирания по делото от жалбоподателя негов месечен доход от 230 лв., настоящата инстанция споделя извода на въззивния съд, че жалбоподателят разполага с достатъчно средства за внасянето на държавната такса в размер 15 лв., дължима за разглеждането на частната му жалба с вх. № 18584/25.10.2018 г. С оглед на това, обжалваното определение е правилно в частта, с която на жалбоподателя е отказано освобождаване от внасянето на тази държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК.
Неправилен е изводът на въззивния съд, че материалното състояние на жалбоподателя му позволявало той да заплати и адвокатско възнаграждение в минималния размер по чл. 9, ал. 1 от Нар. № 1/09.07.2004 г. за МРАВ. Приложими в случая са разпоредбите на чл. 11, във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 7 от Нар. № 1/09.07.2004 г. за МРАВ, съгласно които минималното адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в производство по частна жалба, възлиза на 200 лв. За заплащането на такова адвокатско възнаграждение жалбоподателят очевидно не разполага с достатъчно средства по смисъла на чл. 23, ал. 3 от ЗПП. Необосновано въззивният съд е приел и че жалбоподателят разполага с възможност да договори предоставянето на безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. За договарянето на такава безплатна правна помощ е необходимо съгласието на адвоката, който би я оказал, но даването на такова съгласие не може да се предполага от съда и това предположение да съставлява основание за отказ за предоставяне на правна помощ по реда на ЗПП, във вр. с чл. 95 от ГПК.
Независимо от горното, обжалваното определение е правилно като краен резултат и в тази част, макар и по други съображения. Както сам изтъква жалбоподателят, единствената нередовност на частната му жалба с вх. № 18584/25.10.2018 г. се изразява в невнасяне на дължимата по нея държавна такса от 15 лв. и непредставяне по делото на вносния документ за това, за което са му дадени указания от въззивния съд с разпореждане от 29.10.2018 г. Отстраняването на тази нередовност не изисква никакви правни умения и познания, поради което жалбоподателят би могъл и сам да я отстрани. Следователно, правна помощ не следва да му се предоставя съгласно чл. 24, т. 1 от ЗПП, тъй като в случая предоставянето на такава помощ не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би му донесла.
От гореизложеното следва извод за неоснователност и на довода на жалбоподателя за неправилност на обжалваното определение поради това, че въззивният съдебен състав не се е отвел, въпреки многократните му искания за това; още повече, че тези искания на жалбоподателя не се основават на никакви конкретни твърдения за наличие на някое от основанията за отвод по чл. 22 от ГПК.
При извършената служебна проверка, настоящият състав на ВКС намира обжалваното определение на САС за валидно и процесуално допустимо, а по горните съображения – и за правилно като краен резултат. С оглед на това, то следва да бъде потвърдено.
Делото следва да бъде върнато на апелативния съд за по-нататъшно администриране на подадената от жалбоподателя частна (неточно наименована „касационна”) жалба с вх. № 18584/25.10.2018 г.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определението от 12.11.2018 г., постановено по частно гр. дело № 4468/2015 г. на Софийския апелативен съд.
ВРЪЩА делото на Софийския апелативен съд за по-нататъшно администриране на частната (неточно наименована „касационна”) жалба с вх. № 18584/25.10.2018 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: