6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 24
София, 21.01.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети декември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №3015/2019 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№4812/12.6.2019 г., подадена от адвокат Р. П. – процесуален представител на ищеца Г. Н. С. от [населено място] против въззивно решение №70/03.5.2019 г. по гр.д.№134/2019 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, г.к., 4-ти състав, в частта, с която е не е уважен предявеният от ищеца против Прокуратура на Република България иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за разликата от 8000 лева до 100000 лева.
При постановяване на решението въззивната инстанция е приела, че „По делото няма данни ищецът да е осъждан или в процесния период да са водени други наказателни производства против него.
На база на всички събрани по делото доказателства съдът приема за установено, че С. е претърпял неимуществени вреди от воденото против него наказателно производство по повдигнатото му обвинение в извършване на тежко умишлено престъпление по чл. 201, ал. 1 от НК, изразяващи се в психически и емоционален стрес, от позитивен, весел и общителен човек той се е превърнал в затворен, унил и объркан, не искал да общува със семейството и близките си, не поддържал социални контакти, не желаел да излиза и да обсъжда случващото се, част от приятелите му се отдръпнали от него, бил разстроен и се притеснявал за бъдещето си, имал проблеми със съня, изпитвал страх и срам, защото това щяло да се отрази на цялото му семейство, особено на дядо му, който бил известен адвокат в града.
Описаното състояние на ищеца е нормална реакция, съответстващата на ситуацията от образуване на наказателното производство, продължило сравнително дълъг период от време, извършваните процесуално-следствени действия и постановяваните присъди и решения, като всички те са свързани с негативните преживявания от повдигнатото обвинение, отразили се неблагоприятно върху емоционалното и психическото състояние на ищеца, а всички описани последици са в пряка причинна връзка с повдигнатото незаконно обвинение за посоченото престъпление и воденото против С. наказателно производство.
Предвид липсата на каквито и да било медицински документи относно твърдените от свидетелите проблеми с продължително силно главоболие и със сърцето, последните наложили лечението на С. в болница в Пловдив, както и липсата на данни за точната диагноза, връзката между заболяването и воденото наказателно производство, както и предприетото лечение, ако такова е било предписано, съдът приема тези обстоятелства за недоказани.
Съдът приема за недоказан и фактът, че ищецът не е могъл да си намери работа поради това, че против него било водено наказателно производство. По делото има събрани гласни доказателства, от които се установява единствено, че С. е искал да работи, но не е намерил подходяща работа, но не и причините за това, като от показанията на майка му – св. Й. П. е видно, че той не е започнал да работи и след приключване на наказателното производство, което означава, че то не е било основната причина за липсата на работа. Тук следва да се добави, че не са събрани никакви доказателства и относно това какви образование, квалификация и трудови умения притежава С., респ. каква професия би могъл да упражнява, както и за конкретни работодатели или места, на които той е търсил работа по време на наказателното производство, но не е бил назначен именно заради него.
Следва да се отбележи също, че началната липса на работа, т.е. уволнението на ищеца, е станало преди завеждане на наказателното производство и без пряка връзка с него, по инициатива на работодателя му „Деливъри Пазарджик“ АД вследствие на констатирани нарушения на трудовата дисциплина, като С. е можел да обжалва в съда заповедта за прекратяване на трудовото му правоотношение, ако е считал, че тя е незаконосъобразна, като данни в тази насока по делото липсват.
Недоказани са и твърденията на ищеца за претърпени от него неимуществени вреди, изразяващи се в допълнителни стресови състояния, страх, унижение и несигурност вследствие на издадения против него в полза на бившия му работодател изпълнителен лист след влизане в сила на първоначалната осъдителна присъда и извършените принудителни изпълнителни действия.
По делото е представен изпълнителен лист от 04.04.2013 г. по н.о.х.д. № 2114/2011 г. на Районен съд – Пазарджик, с който Г. С. е осъден да заплати на „Деливъри“ АД – Пазарджик общо 7874,77 лв., представляващи обезщетение за причинени от деянието имуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 30.07.2010 г. до окончателното й изплащане, както и 500 лв. разноски.
Няма събрани обаче никакви доказателства, че в образуваното въз основа на него изп.д. №20135220400242 на ДСИ при Районен съд – Пазарджик са осъществени действия по принудително изпълнение спрямо С. за периода след 13.08.2013 г. /когато на длъжника е била изпратена покана за доброволно изпълнение, при липса на данни за датата на връчването й/ до 18.11.2013 г. /когато е постановено решението за възобновяване на наказателното производство/, които да са се отразили негативно на правната сфера на С..
Въз основа на реално претърпените неимуществени вреди от ищеца, установени по вид, интензитет и продължителност, настъпилата промяна в характера му и в отношенията с близки, съседи и познати, както и в обичайния му начин на живот, накърнения му авторитет и добро име в обществото, изживените негативни емоции и създадената несигурност в бъдещето поради възможното му осъждане, която заплаха е била реална с оглед двете постановени осъдителни присъди, макар и при условията на чл. 66, ал. 1 от НК, при съобразяване с характера на повдигнатото обвинение за горепосоченото престъпление, в т.ч. предвижданото за него наказание, взетата мярка за неотклонение, която е най-леката „Подписка“, продължителността на периода, през който спрямо С. са извършвани действия и са постановявани актове, отразяващи се на правната му сфера, както и при вземане предвид критериите, заложени в ППВС № 4/ 23.12.1968 г., и наложилото се в обществото понятие за справедливост при приложение разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, съдът счита, че следва да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца обезщетение за нанесените му неимуществени вреди от увреждането в размер на 8000 лв., а над него до пълния предявен размер от 100000 лв. искът следва да бъде отхвърлен.
Съдът намира, че посоченият размер на обезщетението е достатъчен за репариране на понесените от ищеца неимуществени вреди, като при определянето му са отчетени и обществените представи за справедливост в аспекта на съществуващите обществено-икономическите условия на живот /в тази връзка вж. Р. № 5/13.03.2013 г. по гр.д. № 638/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановено по реда на чл. 290 от ГПК/.
Предвид направените от въззивния съд правни изводи обжалваното решение като правилно следва да бъде потвърдено в частта, в която искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен до размер от 8 000 лв., и в частта, в която искът е отхвърлен за разликата над посочената сума до 100000 лв.“
В изложението на касационния жалбоподател се сочи основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.т.1 и 3, и ал.2 ГПК и се поставят следните въпроси: 1.Длъжен ли е съдът да обсъди и се произнесе по всички релевантни факти, обстоятелства, доказателствени искания и доводи на страните в тяхната взаимовръзка и достатъчно ли е да се позове общо на чл.52 ЗЗД, за да постанови решението си и присъди обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ ? и 2. Справедливо ли е по смисъла на чл.52 ЗЗД да се присъди обезщетение от 8000 лева по члц2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, когато ищецът е оправдан по обвинение за извършено продължавано тежко умишлено престъпление, за което е предвидено наказание до 8 години лишаване от свобода, конфискация до една втора от имуществото и лишаване от права по чл.37, ал.1, т.т. 6 и 7 НК; с мярка неотклонение „подписка“; делото е продължило 4 години, 9 месеца и 4 дни; с влизане на присъдата в сила и последващо възобновяване на наказателното производство; с 29 разпита/заседание на досъдебно производство, първоинстанционен и второинстанционен съд и ВКС; водено изпълнително дело за принудително събиране на значителната сума по обвинението и оправдан ?
Ответникът по касация Прокуратура на Република България не заявява становище в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба намира следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно визираната правна норма на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото, решен и е в противоречие с практиката на ВКС. Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че размера на неимуществените вреди се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби. По естеството си с изложението се цели допускане на въззивното решение в обжалваната част относно размера на претенцията, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл.чл.51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен. Налице обсъждане на всички факти и обстоятелства, на които жалбоподателят се позовава в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, за което са направени и съответните констатации и изводи на страници 8 и 9 от обжалвания съдебен акт.
По въпроса за наличие на основание по чл.280, ал.2 ГПК, обжалваното решение също не следва до бъде допуснато до касационно обжалване.
Соченото основание не е налице. В основанието по чл.280, ал.2 ГПК ( ЗИДГПК – ДВ бр. 86/2017 г. в сила от 31.10.2017 г.) е въведено понятието „очевидна неправилност“ (наред с евентуалната нищожност или недопустимост) като самостоятелна предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, без допускането на касация да е обусловено от формулирането на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК и от наличието на някой от селективните критерии по чл.280, ал.1, т.т. 1-3 ГПК. Макар законът да не прави разлика между очевидната неправилност и неправилността на решението като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, разграничаването на двете понятия е от значение за точното прилагане на разпоредбите на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie“ – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото решението „очевидно“ съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ар.1, т.1 и т.2, във вр. с чл.280, ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280, ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК.. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.т.1 – 3 ГПК.
В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Само посочването на обстоятелството, че за нарушени правилата на формалната логика, без да се посочи в какво точно се изразява това, не дава основание на съда да приеме, че е налице основание за допускане на въззивното решение за касационно обжалване.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №70/03.5.2019 г. по гр.д.№134/2019 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, г.о.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: