О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 240
София, 17.06.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети юни две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 1325/2016 год.
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от В. Г. Г. и Х. Т. Г., чрез адв. Д., срещу определение
№ 1277 от 22.12.2015 г., постановено по ч.гр.д.№ 1595/2015 г. на Старозагорския окръжен съд, с което е потвърдено определение
№ 2180/02.11.2015г., постановено по гр.д. № 2467/2015 г. по описа на Казанлъшкия районен съд, с което производството по гражданско дело
№ 2467/2015г. по описа на Казанлъшкия районен съд е прекратено, поради неотстраняване на нередовности на исковата молба.
В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради противоречието му с материалния закон, допуснати процесуални нарушения и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска се неговата отмяна, както и присъждане на деловодни разноски.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК по отношение на следните въпроси: 1./„От какво се определя правното основание на претенцията?“; 2./„Може ли съдът да изменя основанието на претенцията?“; 3./„Как се определя предметът на доказване?“; 4./„ Когато страните са преуредили съществуващи между тях правоотношения чрез спогодба по чл. 365 ЗЗД, кредиторът по спогодбата, защитавайки по исков ред уговореното с нея свое вземане, следва ли да твърди и да доказва какви са били правоотношенията му с длъжника по спогодбата преди нейното сключване?; 5./ „За валидното предявяване на осъдителен иск за вземане на основание извънсъдебна спогодба, необходимо ли е ищецът да изложи твърдения и доказателства за отношенията, съществували преди сключването на тази спогодба, които страните са преуредили чрез нея?“. Касаторите обосновават противоречие на въззивното решение по първите три въпроса, позовавайки се на т. 6 от Тълкувателно решение № 1 от 11.05.2012г. по т. д. № 1/2011г. на ОСТК на ВКС. По отношение на четвърти и пети въпрос твърдят, че са от значение на точното прилагане на закона и развитието на правото.
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 3, т. 1 ГПК.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
Производството пред Казанлъшкия районен съд е образувано по искова молба на В. Г. Г. и Х. Т. Г. срещу Г. Г. Г. и П. К. Г.. Ищците твърдят, че имали вземане към ответниците на стойност 17150 лв., произтичащо от подписана с тях спогодба. Съгласно уговореното в нея погасяването на сумата следвало да се извършва разсрочено – по 400 лв. за всеки месец от действието на договор за наем, подписан на 01.04.2015г. между ответниците – наемодатели и [фирма]- наемател. Заявяват също, че на 15.09.2015г. наемателят [фирма] се отказал от сочения договор за наем, както и, че за периода от действието му отвеетниците погасили само част от дължимата по спогодбата парична сума и останала част в размер на 15 150 лв. Заявили са искане ответниците да бъдат осъдени да им заплатят остатъкът от сумата, дължима по спогодбата, в размер 15150лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
С определение № 1982 от 02.10.2015г. първоинстанционният съд оставил исковата молба без движение и указал на ищците, че следва да посочат цената на иска, да изложат обстоятелствата, на които основават същия и да посочат солидарно или разделно осъждане претендират.
В изпълнение на указанията, с молба с вх. № 11236/12.10.2015г. ищците посочили, че цената на иска е в размер на 15 150 лв., като сумата от 17 150 лв. представлявала стойността на подобрения, които те са направили в недвижимия имот-собственост на ответниците, подробно описан в представената спогодба. Навеждат твърдение, че доколкото трайно прикрепеното към недвижим имот става собственост на собственика на последния, то ответниците са се обогатили за сметка на ищците със стойността, посочена в спогодбата. Тъй като заплащането на уговорената в спогодбата сума било обусловено от действието на договора за наем /продължило 5 месеца/ до прекратяването му били изплатени 2000 лв. Остатъкът от дълга в размер на 15 150 лв. се претендират солидарно от ответниците.
След като преценил, че нередовностите в исковата молба не са отстранени първоинстанционният съд с определение № 2043 от 12.10.2015г. отново оставил същата без движение, като указал на ищците да опишат всяко подобрение по вид и стойност, да уточнят дали са били владелци или държатели на процесния имот, както и дали разноските са извършени със съгласието, без съгласието или при противопоставяне на собствениците на имота.
С молба с вх. № 11530/19.10.2015г. ищците посочили, че претенцията им се основава на сключената спогодба и поради частично погасяване на дълга, претендираната сума е в размер на 15 150 лв.
В определение № 2180/02.11.2015г. първоинстанционният съд е приел, че дадените указания не са изпълнени, нередовностите на исковата молба не са отстранени, поради което прекратил производството по делото.
След сезиране с частна жалба въззивният съд в обжалваното пред настоящата инстанция определение е приел, че прекратителното първоинстанционно определение е правилно. Заявените от ищците подобрения, чиято стойност се претендира, не били описани нито в исковата молба, нито в спогодбата, на която основават вземането си. Дори същите да бъдат включени в спогодбата, те следва да са описани в исковата молба, тъй като по тези въпроси същата не може да съдържа препращане към доказателствата. Обосновал е, че претенцията следва да бъде индивидуализирана по съдържание и факти, които пораждат вземането. Индивидуализацията е необходима, както с оглед квалификацията на иска и разпределянето на доказателствената тежест, така и с оглед защитата на ответниците. Ако те не знаят кои са фактите, които пораждат претенцията, то биха били поставени в невъзможност да реализират защитата си. Достигнал е до извод, че изложеното от ищците не отговаря на изискването за точно, пълно и ясно посочване на обстоятелствата, на които основават претенцията си. Същите не били индивидуализирали сочените подобрения по вид, стойност и време на извършване, както и дали това е осъществено със или без съгласието или при противопоставяне на собствениците на имота, каквито указания са дадени от първоинстанционния съд. С оглед на тези правни съждения приел, че правилно исковата молба е върната и производството по делото прекратено.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен за спора материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от частния жалбоподател твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, частният жалбоподателят следва да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да касае конкретния правен спор, да е бил предмет на разглеждане в обжалваното въззивно определение и неговото разрешаване да е обусловило изхода на делото, както и да е обосновано наличието на един или няколко от допълнителните критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Преценка за законосъобразност на обжалваното определение се извършва само ако във фазата по селекция на жалбата се установят предпоставките за допускане на касационното обжалване. В случая не се установява наличието на предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Първите три формулирани въпроса са включени в предмета на спора и са обусловили правната воля на съда. По отношение на тях обаче не е налице поддържаното специфично основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът поддържа в изложението си, че даденото от въззивния съд по въпросите правно разрешение е в противоречие с правното разрешение по същите въпроси, дадено с т. 6 от Тълкувателно решение № 1 от 11.05.2012г. по т. д. № 1/2011г. на ОСТК на ВКС. Тълкувателното решение дава отговор на два правни въпроса, свързани с приложението на Закона за марките и географските означения, различни от поставените от касатора, поради което и с позоваването на това решение не може да се обоснове извод за наличие на противоречие в поддържания от касатора смисъл. Тълкувателните решения и решенията, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съставляват задължителна, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК практика, само по отговора на конкретния, поставен за допускане на касационното обжалване, правен въпрос, не и в мотивите си по съществото на спора, части от които касаторът визира.
Четвъртият и петият поставен въпрос са включени в предмета на спора и са формирали решаващата воля на съда, обективирана в атакувания акт, поради което е налице общата предпоставка по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, но касаторите не обосновават наличието на специфична такава по чл. 280, ал.1, т.3 ГК – въпросите да са от значение на точното прилагане на закона и развитието на правото. В изложението не са изложени доводи и съображения приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма да няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или правната уредба да е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС да се нуждае от коригиране. Твърдението за липса на задължителна практика на ВКС или противоречива такава по смисъла на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК само по себе си не обосновава извод поддържаното основание по чл.280 т.3 ГПК да е налице.
С оглед изхода на делото съдебни разноски на касаторите не се следват.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение
№ 1277 от 22.12.2015 г., постановено по ч.гр.д.№ 1595/2015 г. на Старозагорския окръжен съд
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: