7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 240
гр. София, 26.04.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря ………………………………………….., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 2298 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от [фирма], [населено място] срещу решение № 201/12.08.16г., постановено по в.т.д. № 140/16г., с което Великотърновският апелативен съд е потвърдил решение № 20/04.02.16г. по т.д. № 62/14г. на Габровския окръжен съд за отхвърляне на предявените от касатора против [фирма], [населено място] иск с правно основание чл.195, ал.1 ЗЗД за сумата от 48 185,282 лв. – стойност на върнати дефектни тръби, като погасен по давност и иск с правно основание чл.195, ал.2 ЗЗД, във вр. с чл.82 ЗЗД за сумата от 62 911,96 лв. – обезщетение за настъпили вреди за обследване и отстраняване на нестандартни тръби, като неоснователен и погасен по давност.
Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на решението, а допусканетo на касационно обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Претендира разноски.
Ответникът [фирма], [населено място] оспорва жалбата. Претендира разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че първоинстанционният съд правилно е определил правната квалификация на предявените от настоящия жалбоподател искове. Приел е за недопустимо ангажирането на отговорността на ответното дружество по реда на непозволеното увреждане, поради установени по делото търговски взаимоотношения между двете насрещни страни без писмен договор и при твърдяно неизпълнение по тях. Въззивният съд е счел, че предявените искове не следва да се основават на гаранционната отговорност на ответника за доставените несъответстващи на БДС вещи, тъй като нито в исковата молба и допълнителната искова молба, нито в хода на първоинстанционното производство са били направени твърдения от ищеца за фактите и обстоятелствата от значение за различната от договорната гаранционна отговорност, нито е направено искане, съответстващо на последиците от настъпилите през гаранционния срок недостатъци. Извел е аргументи относно погасяването на предявените искове по давност. Шестмесечният давностен срок по чл.197, ал.1 ЗЗД следвало да се брои от 29.09.2013г., когато последно са доставени вещи с приемо – предавателни протоколи, като в рамките на този срок ищецът не е предявил своите претенции. Позовавайки се на събраните по делото доказателства, Великотърновският апелативен съд е приел, че ищецът е узнал за констатираните скрити недостатъци на доставените вещи през месец септември – месец октомври 2013 г. Решаващият състав е отчел и липсата на твърдения или доказателства за съзнателно премълчаване на недостатъците от доставчика.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
В изложениeто по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя няколко въпроса: 1.„Следва ли да се тълкува стеснително нормата на чл.45 ЗЗД във вреда на пострадалия и в полза на виновния причинител на вредите и да се ограничава възможността за защита на пострадалия по този ред, в случаите когато същият има възможност да реализира правата си на договорно основание?“. Въвежда основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като твърди противоречие на обжалваното въззивно решение с ТР № 54/1986г. от 23.06.1986г. на ОСГК на ВС.
По така поставения въпрос е налице задължителна съдебна практика, съгласно която основанието на иска се определя от фактите и обстоятелствата, при осъществяването на които правният субект е претърпял вреда (решение № 188/15.06.2012г. по гр.д. № 1122/2011г. на ВКС, III г.о.; решение № 547/23.07.2010г. по гр.д. № 1025/2009г. на ВКС, IV г.о.). В тези решения е прието, че ако увреждането е в пряка причинна връзка с пълното неизпълнение, лошото или неточно изпълнение на задълженията по договор, то и отговорността, включително и обезщетението за изправната страна, са следствие на договорно правоотношение. Когато увреждането не е настъпило от неосъществяването на очакван резултат по едно съществуващо облигационно отношение, а от неизпълнение на общото задължение на всички към всички, произтичащо от правилото да не се вреди другиму, тогава отговорността е деликтна. Наличието на договор между страните не изключва деликтната отговорност, ако вредата е настъпила не от неизпълнение на задължения по договора, а от факти и обстоятелства, осъществяващи фактическия състав на деликт – нарушаване на общото задължение да не се вреди другиму. В този смисъл е и цитираното от касатора ТР № 54/1986г. от 23.06.1986 г. на ОСГК на ВС, в което е прието, че договорната отговорност не отменя общото законно задължение, установено в чл.45 ЗЗД, че всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил дригиму. В същото са уредени случаите, при които различни лица отговарят за вреди, произтичащи от договорно и деликтно основание и е направено ясно разграничение между отговорността по чл.195 ЗЗД и тази по чл.49 ЗЗД, вр. чл.45 ЗЗД. В посочените от настоящия състав решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, дадените отговори са именно на база на разясненията в ТР № 54/86г., което, от друга страна, не представлява задължителна практика на ВКС съгласно т.2 на ТР № 1/2009г. от 19.02.10г. на ОСГТК на ВКС.
От изложените в исковата молба факти и обстоятелства следва изводът, че претенциите на ищеца – настоящ жалбоподател се основават на чл.195, ал.1 и ал.2 ЗЗД, тъй като той е упражнил правото си на купувач да иска обратно цената на върнатите некачествени движими вещи поради установени скрити недостатъци, заедно със заплащането на обезщетение.
Наличието на задължителна съдебна практика, с която обжалваното въззивно решение е в съответствие, има за последица недопускане на касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
На основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторът поставя въпрос 2.„При иск за обезщетение от недостатъци на продадена вещ следва ли ищецът да се позовава изрично на задължителни гаранционни срокове, които са определени по закон?“.
Разграничението между отговорността на продавача при продажба на вещи с недостатъци по чл.195 ЗЗД и гаранционната отговорност се съдържа в ТР № 88/1984г. от 28.02.1984г. на ОСГК на ВС. В същото е посочено, че гаранционната отговорност не се покрива със законната отговорност. Те възникват, развиват се и се погасяват независимо една от друга и са различни по обем. При застъпване на двете отговорности купувачът може да избира между единия или другия режим, но не може да търси удовлетворяване на правата си едновременно въз основа на двете отговорности. Посоченото решение не обуславя основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК съгласно т.2 на ТР № 1/2009г. от 19.02.10г. на ОСГТК на ВКС, но с решение № 131/03.12.10г. по т.д. № 890/09г. на ВКС, I т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, са възприети разрешенията по ТР № 54/1986г. от 23.06.1986г. на ОСГК на ВС. Според състава на ВКС това тълкувателно решение само доразвива възможностите на купувача да претендира обезщетение при продажба на вещи с недостатъци, съществували към момента на продажбата и проявили се по време на ползването им, без да променя приетото в ТР № 88/1984 г. от 28.02.1984г. на ОСГК на ВС за различния режим на законната и гаранционната отговорност.
В настоящия случай по делото липсват твърдения ищецът да е използвал и да е удовлетворил правата си въз основа на гаранционната отговорност. Цитираната от касатора Наредба № 2/31.07.2003г. за въвеждане в експлоатация на строежите в Република България и минималните гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти е неприложима за отговорността на продавача при продажба на вещи с недостатъци. Със същата се регламентира гаранционната отговорност на изпълнителя по договор за възлагане на строително – монтажни работи за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти и принципно обхваща само недостатъци в качеството на изработеното по договора, които се проявяват след приемане на резултата от работата в рамките на определен срок. В този смисъл е и решение № 131/03.12.10г. по т.д. № 890/09г. на ВКС, I т.о.
Обжалваното въззивно решение е в съответствие със задължителната съдебна практика, поради което не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
На основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторът въвежда следната група въпроси: 3.„Когато от събраните по делото доказателства и от твърденията на страната се установява безспорно, че е налице съзнателно премълчаване от страна на продавача по смисъла на чл.197, ал.1, изр.2 ЗЗД, следва ли увредената страна изрично да се позовава на тази разпоредба?“; 4. „В случай, че в доклада по делото, при разпределяне на доказателствената тежест, съдът не е указал на увредения, че следва да установи факти относно давностните срокове за предявяване на иска, то не следва ли съдът с оглед събраните по делото доказателства да прецени налице ли са предпоставки за подвеждане на казуса под хипотезата на един от двата давностни срока?“; 5.„Издаването на фактура – кредитно известие за възстановяване на продажна цена от страна на продавача, в случай на установени дефекти на стоката, не следва ли да се приеме за признаване на задължението за обезщетение за недостатъците?“.
По трети и четвърти въпроси са постановени решение № 151/11.06.12г. по гр.д.№ 1055/11г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 10/07.03.11г. по т.д.№ 475/10г. на ВКС, І т.о., в които по реда на чл.290 ГПК са възприети разрешенията на решение № 1585/17.10.02г. по гр.д. № 113/02г. на ВКС, V г.о. и на решение № 698/03.04.1980г. по гр.д. № 2321/1979г. на ВС. Налице е трайната и непротиворечива практика на ВКС, съгласно която знанието и респ. съзнателното премълчаване на недостатъка0 от продавача не се презумират, а следва да се докажат от ищеца. В чл.197 ЗЗД са предвидени два давностни срока за погасяване на вземанията. При направено възражение за давност съдът, преди да реши спора дали вземането на ищеца е погасено по давност по чл.197 ЗЗД, е длъжен да изясни обстоятелствата за прилагане на единия или другия давностен срок. За да реши спора, трябва с надлежни доказателства да се изясни дали продавачът съзнателно е премълчал недостатъците. В настоящия случай не са налице твърдения или доказателства за съзнателно премълчаване на недостатъка от ответното дружество – доставчик, като въззивният съд не е приел, че знанието на продавача за недостатъци на вещта се презумира, а въз основа на събраните доказателства е счел за доказано, че ищецът – купувач е узнал за недостатъка на стоката.
По въпроси, относими към признание на задължението, са постановени решение № 100/20.06.11г. по т.д.№ 194/10г. на ВКС, ІІ т.о. и решение № 98/26.07.13г. по т.д.№ 851/12г. на ВКС, І т.о., в които е прието, че за да е налице признание на вземането по см. на чл.116, б.”а” ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда, тъй като признаването на фактическия състав само по себе си не означава признаване на последиците от този фактически състав. В решение № 98/26.07.13г. са обсъдени и различни хипотези, в които действия на длъжника могат да се приемат, съответно да не се приемат за признание на задължението, като например: записванията в счетоводните сметки не съставляват признание на осчетоводеното вземане; фактът на извършването на частично плащане по конкретна фактура сам по себе си също не съставлява признание относно непогасената част от дълга, тъй като липсва формирана от длъжника воля относно тази част на вземането на кредитора; извършеното прихващане с вземания по конкретни фактури е признание относно пълния размер на вземането по съответната фактура, само ако той е обхванат от волеизявлението на длъжника, но плащането към кредитор на ДДС по конкретни фактури с посочен в тях определен размер на задължението е признание, ако е визирано, че сумата, която се плаща, представлява именно данък добавена стойност, начислен по конкретната фактура. Дадените разрешения са относими и към въведения пети въпрос.
Поставените от касатора въпроси се свеждат до преценка на доказателствения материал, чиято правилност не може да бъде основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. В този смисъл са и задължителните указания на т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Не е налице и допълнителният селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въззивният съд не се е отклонил от постоянната съдебна практика.
На основание чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК касаторът въвежда въпрос 6.„Длъжен ли е въззивният съд да постанови решението си въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната и на доводите на страните съвкупна преценка, а ако смята някое доказателство за неотносимо или недостоверено – да изложи подробни мотиви за това?“. Въвежда като основание чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, като твърди противоречие на обжалваното въззивно решение с решение № 24/28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК; т.1 и т.2 от ППВС № 7/27.12.1965г. и т.19 от ТР № 1/2000г. от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС.
По поставения от касатора въпрос е налице константна съдебна практика, обективирана в ППВС № 1/13.07.1953г., ППВС № 7/27.12.1965г., т.19 от ТР № 1/2000г. от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, решение № 24/28.01.10г. по гр.д. № 4744/08г. на ВКС, I г.о., решение № 212/01.02.12г. по т.д. № 1106/10г. на ВКС, II т.о. и др., съгласно която въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство.
Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени и в т.1, т.2 и т.3 от ТР № 1/2013г. от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсимиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.
В настоящия случай в мотивите на обжалваното решение въззивният съд е обсъдил всички доводи и оплаквания във въззивната жалба, изложил е установената по делото фактическа обстановка, дал е разрешение по спорния предмет, като е извършил самостоятелна преценка на събраните доказателства и е формирал свои собствени фактически и правни изводи по съществото на спора.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване по поставения от касатора въпрос на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, тъй като същият е разрешен от въззивния съд в съответствие със задължителната практика на ВС и ВКС.
Въз основа на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване.
По разноските. На основание чл.81 ГПК и според представения списък по чл.80 ГПК и договор за правна защита и съдействие от 19.10.2016г. касаторът следва да заплати на ответника разноски за касационното производство в размер на 5 950 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 201/12.08.2016г., постановено по в.т.д. № 140/2016г. от Великотърновския апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], кв.Г., [улица] да заплати на [фирма], общ.Г., [населено място], [улица] сумата от 5 950 лв. (Пет хиляди деветстотин и петдесет лева) – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.