1
7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 241
гр. София, 13.05.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на единадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 2736 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Петров Н. и Г. М. Николова и насрещна касационна жалба на „Райфайзебанк /България/“ ЕАД – гр. София срещу решение № 1122 от 8. 05. 2018 г. по гр. д. № 5436/2017 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав.
Касаторите Н. Н. и Г. Николова обжалват въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 5341 от 18. 07. 2017 г. по гр. д. № 5885/2016 г. на Софийски градски съд в частта, с която са осъдени да заплатят солидарно на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ сумата от 62 492, 92 лв., представляваща предсрочно изискуема главница по договор за банков кредит от 29. 05. 2007 г., ведно със законната мораторна лихва, считано от 13. 05. 2016 г. до окончателното й заплащане. В касационната жалба се поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касационните жалбоподатели Н. Н. и Г. Николова се позовават на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация.
Ответникът по обсъдената касационна жалба „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение в обжалваната от Н. част, респ. – за неоснователност на касационната жалба.
Касационният жалбоподател „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД е подал насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на първоинстанционното решение, предявеният от банката срещу Н. Н. и Г. Николова иск с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ за заплащане солидарно на предсрочно изискуемата главница по договор за банков кредит от 29. 05. 2007 г., ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба – 13. 05. 2016 г. до окончателното й изплащане, е отхвърлен над сумата от 62 492, 92 лв. до пълния предявен размер от 72 705, 93 лв. Поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон, като твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на атакувания съдебен акт.
Ответниците по насрещната касационна жалба я оспорват, като поддържат, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, респ. – насрещната касационна жалба е неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното:
По касационната жалба на Н. Н. и Г. Николова:
Касационната жалба е подадена от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови въззивното решение в обжалваната от касаторите Н. част, въззивният съд е приел, че между банката-ищец и ответника Н., като кредитополучател, и ответницата Николова, поела солидарна отговорност наред с главния длъжник, е сключен договор за банков кредит на 29. 05. 2007 г., по силата на който банката се е задължила да отпусне банков кредит в размер на 81 817, 09 лв. с цел рефинансиране на друго породено между тези страни задължение по договор за кредит, със срок на действие на процесното кредитно правоотношение до 25. 05. 2023 г. На 18. 06. 2017 г. банката е превела посочената сума по разплащателната сметка на кредитополучателя, който се е задължил да върне кредита по следния начин: една първа изравнителна вноска в размер на 343, 62 лв. и 191 равни месечни вноски, всяка в размер на 709, 52 лв., дължими на 25 число на съответния месец. Страните са уговорили, че за ползвания кредит кредитополучателят/съдлъжникът ще заплаща на банката годишна възнаградителна лихва в размер на 7 % за целия срок на кредита, която се формира по следния начин: референтен лихвен процент /променлива величина, наречена от банката „Стойност на банковия ресурс“ /СБР/ за лева/ с фиксиран надбавка от 2, 5 пункта. В чл. 4.2 от договора банката е обезпечила за себе си правната възможност по собствена автономна преценка – „при промяна на пазарните условия“ едностранно да променя лихвата в частта на СБР. С анекси №№ 2-4 е установена по-детайлна дефиниция на „Стойност на банковия ресурс“. Решаващият състав е счел, че клаузите в договора, сключен с кредитополучателя – потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДРЗЗП, и в посочените анекси, предвиждащи възможността за едностранно изменение на лихвения процент от страна на банката при наличие на промяна на пазарните условия, са нищожни поради тяхната неравноправност /чл. 143 ЗПП/ – същите не са индивидуално уговорени, едновременно са неясни и създават значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, което в крайна сметка води и до увреждане на последния. В решението е посочено, че макар и в четири анекса страните да са определили нов размер на главницата, която се формира при преструктуриране на дълга, включващ и възнаградителна лихва, чиято стойност е изчислена съобразно неравноправна клауза, това допълнително съглашение – спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД е нищожно, тъй като предметът на спогодбата обхваща непозволен договор /арг. чл. 366 ЗЗД/. Поради това анексите, с които е уговорено преструктуриране на главните и акцесорните парични задължения по процесното кредитно правоотношение с определяне на нова главница, респ. с които са установени нови, по-високи лихвени ставки, едностранно наложени от банката, са преценени като нищожни.
С оглед гореизложеното във въззивното решение обстоятелството дали е настъпила предсрочната изискуемост на кредита е преценявано съобразно първоначалния погасителен план. Въз основа на приетото заключение на счетоводната експертиза във варианта му, изготвен при приложение на първоначалния лихвен процент /съобразно първоначалния погасителен план/, съдът е приел, че към 15. 05. 2013 г. непогасените вноски са били в размер на 2 465, 47 лв., а главницата с ненастъпил падеж – 61 109, 10 лв., съответно остатъчният непогасен кредит възлиза на сумата от 62 492, 92 лв. Последното извършено от длъжника плащане е от 27. 02. 2013 г., поради което съдът е заключил, че кредитът е изцяло предсрочно изискуем поради осъществяване на предвидената в чл. 11.1. от договора предпоставка за предсрочна изискуемост – неплащане от кредитополучателя изцяло или частично на което и да е парично задължение по договора в продължение на 150 дни от падежа на това задължение. В решението е изразено разбирането, че предсрочната изискуемост е настъпила през 2013 г., тъй като цитираната клауза предвижда, че при осъществяване на визираното условие, считано от 151-вия ден кредитът става автоматично и незабавно изискуем и банката има право да пристъпи към събиране на всички дължими суми по предвидения в закона ред, без да е длъжна за уведомява за това кредитополучателя. Независимо от това, решаващият състав е изтъкнал, че тъй като е предявен осъдителен иск и исковата молба, в която банката-кредитор се позовава на предсрочна изискуемост на основание договора, е връчена на ответниците, то последните са уведомени за обявяването на предсрочната изискуемост поради осъществяване на предвидените в договора предпоставки, като това следва да бъде взето предвид от съда съгласно правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК при преценката за изискуемост на спорното вземане.
Въззивният съд е приел, че необоснованото увеличаване на възнаградителната лихва от банката въз основа на неравноправна клауза не освобождава кредитополучателя и солидарния длъжник от тяхното договорно задължение да върнат предоставения кредит ведно с уговорената възнаградителна лихва съобразно първоначалния погасителен план. За да не изпаднат в забава и за да не настъпи обективният факт от значение за предсрочната изискуемост на кредита, ответниците е следвало да изпълняват точно и добросъвестно своите договорни парични задължения съобразно първоначално уговорения погасителен план, както предписва нормата на чл. 63, ал. 1 ЗЗД.
Накрая решаващият съд е счел за неоснователно направено по реда на чл. 241, ал. 1 ГПК искане за разсрочване на установените вземания, тъй като доходите на семейството са недостатъчни за нормалното им съществуване. Посочил е, че ответниците-съпрузи съобразно декларираното от тях притежават апартамент в [населено място], който служи за обезпечение на кредита и от неговата продажна цена кредиторът ще може да удовлетвори своето право, а от друга – не се установява, че те, макар и да са в трудоспособна възраст, са възпрепятствани да полагат труд поради тежко заболяване или други основателни причини.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите Н. формулират следните въпроси: „1. Следва ли да се преценява като забава на кредитополучателя срокът след обявяване на предсрочно изискуем договор за кредит, когато банката се е възползвала от правото по чл. 60, ал. 2 ЗКИ, без да е имала основание за това?; 2. Може ли да се приложи разпоредбата на чл. 241, ал. 1 ГПК при постановяване на осъдително решение за заплащане на предсрочно изискуема сума по договор за кредит, след като по делото е установено, че предсрочната изискуемост е настъпила поради недобросъвестно поведение на банката-кредитор?“. Твърдят, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради което са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно разясненията по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е значим за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият поставен от касаторите въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи за съществуването на спорното материално право и за настъпването на изискуемостта на вземането. При формиране на изводите за изгубването на преимуществото на срока въззивният съд е преценявал осъществяването на предвидените в чл. 11.1 от договора предпоставки за предсрочна изискуемост – неплащане от кредитополучателя на парично задължение по договора в продължение на 150 дни от падежа на това задължение /установено е, че последното извършено плащане по договора за кредит е от 27. 02. 2013 г./ и данните за достигането до ответниците на исковата молба, с която е предявен осъдителният иск с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ, обективираща волеизявлението на банката-кредитор за обявяване на предсрочната изискуемост. Доколко са били налице законоустановените условия по чл. 60, ал. 2 ЗКИ за реализиране на възможността на банката да се снабди със заповед за изпълнение за спорното вземане в аспекта на отхвърляне на иска й по чл. 422, ал 1 ГПК и какво е значението на това предходно предявяване на паричното притезание за изискуемостта на спорното вземане, предмет на осъдителния иск по настоящото дело, са въпроси, които не са разрешавани от апелативния съд. С оглед предмета на спора решаващият състав е изтъкнал само, че необоснованото увеличаване от банката на размера на възнаградителната лихва не освобождава кредитополучателя и солидарния длъжник от основното им договорно задължение да върнат предоставения кредит ведно с уговорената възнаградителна лихва съобразно първоначално уговорения погасителен план. Тъй като първият въпрос е поставен от касаторите в контекста на доводите, че с оглед нищожността на процесните неравноправни клаузи към датата на счетоводното отразяване на кредита като предсрочно изискуем от банката-кредитор /10. 06. 2013 г./ не е била налице забава на кредитополучателя, трябва да се посочи, че релевантното за предсрочната изискуемост неизпълнение съдът е преценявал съобразно първоначалния погасителен план по договора именно поради заключението си за нищожност на клаузите за възможността на банката едностранно да изменя лихвения процент при промяна на пазарните условия и на анексите към договора. Освен това в решението не е отразен извод за осъществяване на обективните предпоставки по договора, както и на субективните предпоставки за настъпване на предсрочната изискуемост към 10. 06. 2013 г. – датата на счетоводното отчитане на кредита като предсрочно изискуем от банката.
Вторият въведен въпрос дали може да се приложи разпоредбата на чл. 241, ал. 1 ГПК при постановяване на осъдително решение за заплащане на предсрочно изискуема сума по договор за кредит, след като по делото е установено, че предсрочната изискуемост е настъпила поради недобросъвестно поведение на банката-кредитор, също не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Формулирането на въпроса е свързано с теза за настъпване на предсрочната изискуемост поради недобросъвестно поведение на банката-кредитор, която не е възприета във въззивното решение. Преценката за наличието на предпоставките по чл. 241, ал. 1 ГПК във въззивното решение е извършена с оглед имотното състояние на ответниците – касатори в настоящото производство. Поради това е изключен извод за обуславящ изхода на спора характер и на втория въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Неоснователни са доводите на касационните жалбоподатели и за наличие на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените от тях въпроси в изложението. Релевираният като значим за делото въпрос би бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, само ако решаването му е свързано с необходимостта от разкриване точния смисъл на приложимата правна норма чрез корективното й тълкуване, когато тя е неясна, непълна или противоречива, както и когато е налице необходимост от промяна на създадената от съдилищата неправилна съдебна практика по приложението на относимата правна норма, или макар и правилна, но формирана при други обществени условия, тази практика се нуждае от осъвременяване. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите бланкетно са се позовали на този селективен критерий, без да обосноват значението на поставените правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитие на правото, поради което не може да се счете, че в случая въведените от законодателя кумулативни изисквания са осъществени и атакуваното решение попада в приложното поле на касационното обжалване.
По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната от касаторите Н. част.
На основание чл. 287, ал. 4 ГПК поради недопускането на касационно обжалване по касационната жалба на Н. Петров Н. и Г. М. Николова, съдът не дължи произнасяне по подадената насрещна касационна жалба от „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1122 от 8. 05. 2018 г. по гр. д. № 5436/2017 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав в частта, с която е потвърдено решение № 5341 от 18. 07. 2017 г. по гр. д. № 5885/2016 г. на Софийски градски съд в частта, с която Н. Петров Н. и Г. М. Николова са осъдени да заплатят солидарно на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ сумата от 62 492, 92 лв., представляваща предсрочно изискуема главница по договор за банков кредит от 29. 05. 2007 г., ведно със законната мораторна лихва, считано от 13. 05. 2016 г. до окончателното й заплащане
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ насрещната касационна жалба на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД – гр. София срещу решение № 1122 от 8. 05. 2018 г. по гр. д. № 5436/2017 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на решение № 5341 от 18. 07. 2017 г. по гр. д. № 5885/2016 г. на Софийски градски съд, предявеният от „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД – гр. София срещу Н. Петров Н. и Г. М. Николова иск с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ за заплащане солидарно на предсрочно изискуемата главница по договор за банков кредит от 29. 05. 2007 г., ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба – 13. 05. 2016 г. до окончателното й заплащане, е отхвърлен над сумата от 62 492, 92 лв. до пълния предявен размер от 72 705, 93 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: