О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 241
гр. София 09.03.2016 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 29 февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 6040 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца [фирма], чрез юрисконсулт И. Р. срещу решение № 1367/25.06.2015 г. по т.дело № 1592/2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 7/09.01.2015 г. по гр.дело № 936/2014 г. на Пернишкия окръжен съд. С последното е отхвърлен като неоснователен предявения от жалбоподателя иск за осъждане на [фирма] да му заплати сумата от 25 020 лв., като част от общо дължимата сума в размер на 500 000 лв., представляваща неплатена пропорционална такса на ЧСИ по изп.дело № 20117850400132 на основание Договор за цесия от 10.04.2014 г. и сметка № 1615/24.02.2012 г. по чл.79,ал.3 ЗЧСИ.
Поддържаните основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и необоснованост.
В изложението към касационната жалба са формулирани правните въпроси: 1.дали се дължи таксата по т.26 от Тарифата за таксите и разноските към ЗЧСИ, когато събирането на паричното вземане във висящо изпълнително производство не е било извършено посредством постъпване на сумите по сметка на съдебния изпълнител, 2.дължи ли се таксата по т.26 от Тарифата за таксите и разноските към ЗЧСИ, когато вземането на взискателя е изцяло удовлетворено посредством превръщането му в част от кдпитала на дружеството-длъжник, 3. какъв е характера на таксата по т.26 от Тарифата за таксите и разноските към ЗЧСИ и дължимостта й следва ли от начина на удовлетворяване на вземането на взискателя от длъжника, решени в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решение № 266/19.12.2013 г. по гр.дело № 1427/2012 г. на ВКС IV г.о., решение № 640/04.10.2010 г. по гр.дело № 920/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 82/08.05.2012 г. по гр.дело № 1891/2010 г. на ВКС, IV г.о., постановени по чл.290 ГПК, които не са приложени към изложението. Жалбоподателят счита, че поставените правни въпроси са решавани противоречиво от съдилищата. Цитирани са и представени решение от 17.11.2014 г. по гр.дело № 580/2014 г. на Сливенския окръжен съд, решение № 284/20.11.2014 г. по в.гр.дело № 550/2014 г. на Сливенския окръжен съд, решение № 25.03.2015 г. по в.гр.дело № 1178/2015 г. на Старозагорския окръжен съд. Жалбоподателят поддържа, че правният въпрос дължи ли се таксата по т.26 от Тарифата за таксите и разноските към ЗЧСИ, когато вземането на взискателя е изцяло удовлетворено посредством превръщането му в част от капитала на дружеството-длъжник е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касационната жалба [фирма], чрез юрисконсулт Й. С. в писмен отговор е изразил становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси от ищеца и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с пр.осн.чл.79,ал.2 ГПК, вр.чл.78,ал.1,т.1 ЗЧСИ и чл.99 ЗЗД. Искът е предявен като частичен за сумата от 25 020 лв. при общ размер на вземането от 500 000 лв.
Съдът е възприел установената фактическа обстановка по спора от първоинстанционния съд и е преценил, че същата е изяснена вярно. От фактическа страна първоинстанционният съд е приел, че производството по изп. дело № 20088540400131 на частен съдебен изпълнител Г. К. срещу длъжника [фирма] е образувано по молба на [фирма] и приложен към нея изпълнителен лист от 5.08.2008 г. по силата на който [фирма] е осъдена да заплати на [фирма] на основание чл.92 от ЗЗД сумата 43 726 925.12 лева, представляваща стойността на уговорената в раздел VI от договора от 20.10.1998 г. неустойка за периода от 24.03.2003 г. до 24.03.2006 г., заедно със законната лихва за забава върху тази сума, считано от 24.03.2006 г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл.79 от ЗЗД да заплати сумата 6 273 074.88 лева, представляваща стойността на извършени и незаплатени работи по договор от 20.10.1998 г. заедно със законната лихва за забава от предявяване на иска – 24.03.2006 г. до окончателното изплащане на сумата.
Прието е, че по изпълнителното дело на длъжника е изпратена покана за доброволно изпълнение, наложен е запор на банковите му сметки и били възбранени недвижими имоти. Към 1.06.2009 г. в резултат на наложените запори била събрана част от дълга сума в размер на 109 133.04 лева.
С решение от 21.04.2009 г. по т.дело № 615/ 2006 г. на Окръжен съд – Перник е обявена неплатежоспособността на [фирма] и е открито производство по несъстоятелност, като е наложен общ запор и възбрана върху имуществото му и е назначен временен синдик.
На основание чл. 638, ал.1 от ТЗ частният съдебен изпълнител спрял изпълнителното производство, разпоредил вдигане на наложените запори върху банковите сметки на длъжника и превеждане на събраните от него суми по особената сметка на синдика. Изготвил и сметка № 000255 от 01.06.2009 г. по чл. 79 от ЗЧСИ за такса по чл.26 от ТТРЗЧСИ в размер на 6 489.19 лева, дължима от [фирма].
Съдът е приел, че със Заповед № ЛС-И-936/5.10.2010 г. на министъра на правосъдието били прекратени правомощията на частния съдебен изпълнител Г. К.. Изпълнително дело № 20088540400131 било преобразувано под № 20117850400132 на частен съдебен изпълнител Л. М..
Прието е, че с решение от 24.03.2010 г. по т.д. № 615/ 2006 г. на Пернишкия окръжен съд е утвърден план за оздравяване на [фирма] и производството по несъстоятелност е прекратено. Съдът е посочил, че в оздравителния план вземането на [фирма] – предмет на изпълнителното производство е превърнато в част от капитала на дружеството.
С молба от 15.02.2012 г. [фирма] поискала прекратяване на изпълнителното производство. С писмо от 24.02.2012 г. частният съдебен изпълнител Л. М. уведомил ответника, че му дължи такса по т.26 от ТТРЗЧСИ в размер на 1 791 884.40 лева след приспадането на събраната от частния съдебен изпълнител Г. К. сума от 6 489.19 лева.
С молба от 8.03.2012 г. ответникът заявил, че не дължи такава такса и отново поискал прекратяване на производството по изпълнителното дело. С постановление от 25.06.2013 г. изпълнителното производство било прекратено.
Въззивният съд е приел, че предявеният иск е с правно основание по чл. 79, ал. 2 от ГПК, във връзка с чл. 78, ал.1, т. 1 от ЗЧСИ и чл. 99 от ЗЗД.
Посочил е, че основателността на исковата претенция е обусловена от установяването на наличието на валиден договор за цесия, вземането по който е съществувало към деня на прехвърлянето му, че тежестта на доказване на тези факти е за ищеца.
Преценено е за неоснователно твърдението на ищеца, че тъй като в описа на доказателствата в исковата молба договора за цесия бил посочен на първо място, а съдът приел всички приложени доказателства, това означавало, че „към исковата молба е било приложено заверено копие от договора за цесия”.
Прието е, че при спазване изискването на чл. 78, ал. 6 от Правилника за администрацията в съдилищата, издаден от Висшия съдебен съвет /обн., ДВ, бр. 8 от 28.01.2014 г./ всички книжа, постъпили по делото, са били прикрепени последователно в папката и са били номерирани, като секретар в Районен съд – Перник е удостоверил на 20.04.2014 г., че папката на гр.д. № 3656/ 2014 г. съдържа 187 листа, че по същият начин секретар в Окръжен съд – Перник е удостоверил на 17.02.2015 г., че папката на гр.д. № 936/ 2014 г. съдържа 29 листа. Съдът е посочил, че от извършената проверка е установено, че в двете папки няма липсващи листа. С оглед на това е направил извода, че в първоинстанционното производство договор за цесия не е бил представен като доказателство по делото и е преценил за неоснователни твърденията на пълномощника на ищеца в устните състезания пред въззивния съд, че неговата липса се дължи „най – вече на деловодна грешка” или е бил изгубен от деловодството на окръжния съд.
Въззивният съд е приел, че макар и да липсва в кориците на делото този документ, поради неотричането от ответника на съществуването на договор за цесия, а и с оглед на факта, че писмото, с което цедента Л. М. го уведомил на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД за извършеното от него прехвърляне на част от вземането му за сумата 500 000 лева, е било заведено в деловодството му с вх. № 1817 от 22.04.2014 г. такъв договор е бил сключен.
Съдът е изложил и мотиви относно съществуване на вземането към деня на прехвърлянето му.
Прието е, че принципът, установен в чл. 78, ал.1 от Закона за частните съдебни изпълнители е, че такси по изпълнението се събират за извършването на изпълнителни действия или за извършването на други действия. Посочил е, че според чл.78,ал.1 ЗЧСИ таксата следва да бъде възприемана като възнаграждение за положения от съдебния изпълнител труд и нейното заплащане ще бъде дължимо само ако такъв труд е бил действително положен.
Според въззивния съд в случая в издадената от частния съдебен изпълнител сметка № 1615 от 24.02.2012 г. посоченото действие, за което е начислена такса в размер на 1 791 884.40 лева, с включен ДДС, е „т.26 – Изпълнение на парично вземане”.
Прието е за установено от събраните доказателства, че такова действие съдебният изпълнител никога не е извършвал. Прието е също, че задължението на ответника – длъжник в изпълнителното производство, е било погасено в рамките на универсалното изпълнително производство при условията на чл. 700, ал. 2 от ТЗ – с приемането и утвърждаването от съда по несъстоятелността на плана за оздравяване на предприятието на [фирма], по силата на който вземането на кредитора [фирма] – взискател в изпълнителното производство било превърнато в част от капитала на длъжника.
Въззивният съд е приел, че след като събирането на паричното вземане не е било извършено от съдебния изпълнител посредством действията, регламентирани в чл. 442 – 520 от ГПК, то не се дължи и таксата по т.26 от Тарифата за таксите и разноските към Закона за частните съдебни изпълнители.
Като е взел предвид тези съображения въззивният съд е извел извода, че за цедента по договора от 10.04.2014 г. Л. М. вземане на посоченото в същия договор основание никога не е възникнало и поради това същият не е могъл да прехвърли на цесионера- ищец право, каквото нe притежава.
Крайният извод на въззивния съд за неоснователност на исковата претенция е съвпаднал с този на първоинстанционния съд и решението на последния е потвърдено.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос от изложението
С решение № 266/19.12.2013 г. по гр.дело № 1427/2012 г. на ВКС, IV г.о. съдът е разрешил правния въпрос в кои случаи, в какъв размер и от кого се дължи таксата по т. 26 от Тарифата за таксите и разноските към Закона за частните съдебни изпълнители.
Прието е, че разноските по принудителното изпълнение са винаги за сметка на длъжника, освен когато изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или отменени от съда или делото се прекрати на основание по чл. 433 ГПК, но не и поради плащане, направено след започване на изпълнителното производство – чл. 79 ГПК. Според съдебния състав плащането е направено след започване на изпълнителното производство, когато длъжникът е погасил задължението си след предявяване на изпълнителния лист от взискателя пред съдебния изпълнител. Прието е, че единствено изключение от принципа, че таксите по принудителното изпълнение се дължат от длъжника е по чл. 53, ал. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс – държавният съдебен изпълнител не събира такса върху сумата, която длъжникът е погасил в срока за доброволно изпълнение. Прието е също, че когато изпълнителният лист е предявен пред частен съдебен изпълнител, длъжникът дължи всички такси, дори и когато изпълни в срока за доброволно изпълнение – дължи платените от взискателя авансови такси, разноските за извършените необходими действия по изпълнителното дело, разноските на взискателя за процесуално представителство и окончателната такса по чл. 26 от Тарифата за таксите и разноските към Закона за частните съдебни изпълнители. Прието е, че по общото правило на чл. 79, ал.1 ГПК, таксата върху събраните суми за изпълнение на парично вземане по чл. 26 от Тарифа за таксите и разноските към Закона за частните съдебни изпълнители винаги е за сметка на длъжника. Според съдебния състав сумата е събрана, когато третото задължено лице е платило на съдебния изпълнител, както и когато обявените купувачи при осребряване на имуществото са внесли по сметка на съдебния изпълнител предложената от тях цена, че макар да не е постъпила по сметката на съдебния изпълнител, а по сметка на кредитора, платените от трето задължено лице суми направо на кредитора, както и даденото от длъжника пряко на кредитора следва се счита събрана сума, доколкото съдебният изпълнител е запорирал или възбранил имущество на съответната стойност.
С решение № 640/04.10.2010 г. по гр.дело № 920/2009 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е разрешен правния въпрос по приложението на чл. 26 от Тарифата за такси и разноски към ЗЧСИ и в частност: дължи ли се такса по чл. 26 от Тарифата по всяко изпълнително дело за парични притезания, независимо от начина, по който е събрана сумата – платена директно на взискателя или чрез сметка на съдебен изпълнител. С това решение е прието, че съгласно чл. 79, ал.1 ГПК, разноските по изпълнението са за сметка на длъжника с изключение на случаите, когато делото се прекрати съгласно чл. 433 ГПК, освен поради плащане, направено след започване на изпълнителното производство или изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или отменени от съда. Плащането е направено след започване на изпълнителното производство, когато длъжникът е погасил задължението си след предявяване на изпълнителния лист от взискателя пред съдебния изпълнител – съгласно чл. 426, ал.1 ГПК, изпълнението започва, когато взискателят поиска писмено от съдебния изпълнител да пристъпи към изпълнение на основание представен изпълнителен лист или друг акт, подлежащ на изпълнение. Изключение от този принцип се съдържа в чл. 53, ал. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс, съгласно който текст държавният съдебен изпълнител не събира такса върху сумата, която длъжникът е погасил в срока за доброволно изпълнение. Прието е, че в случаите, когато изпълнението се извършва от частен съдебен изпълнител, длъжникът дължи такса и при плащане в срока за доброволно изпълнение. Прието е също, че таксата върху събраната сума за изпълнение на парично вземане по чл. 26 от Тарифа за таксите и разноските към Закона за частните съдебни изпълнители, по общото правило на чл. 79, ал.1 ГПК е за сметка на длъжника, платил след започване на изпълнението, независимо дали е извършил плащането пряко на взискателя или сумата е постъпила по изпълнителното дело. В същата насока е разрешението на правния въпрос, дадено в решение № 82/08.05.2012 г. по гр.дело № 1891/2010 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК.
Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в отклонение от посочената практика на ВКС, тъй като се е произнесъл по хипотеза съвсем различна от тези, по които е формирана цитираната практика. В случая въз основа на събраните по делото доказателства съдът е обосновал решаващите изводи, като е приел че – 1. частният съдебен изпълнител не е извършвал действие по събиране на парично вземане, така както е отразено в сметка № 1615/24.02.2012 г., за което е начислена такса в размер на 1 791 884.40 лв. с включен ДДС, че такси по изпълнението се събират за извършване на изпълнителни действия или за извършване на други действия и поради това таксата е възнаграждение за положения от съдебния изпълнител труд и заплащането й ще бъде дължимо ако такъв труд действително е бил положен, 2. че задължението на ответника – [фирма] длъжник в изпълнителното производство е било погасено в рамките на универсалното изпълнително производство при условията на чл.700,ал.2 от ТЗ – с приемане и утвърждаването от съда по несъстоятелността на плана за оздравяване на предприятието на [фирма], въз основа на който план вземането на кредитора [фирма] – взискател в изпълнителното производство било превърнато в част от капитала на длъжника. Правните изводи на въззивния съд са различни, поради различната хипотеза въз основа на която ги е обосновал, а не поради различно тълкуване на нормите на чл.79,ал.1 ГПК и чл. 26 от Тарифа за таксите и разноските към Закона за частните съдебни изпълнители. С оглед на тези съображения съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.2809,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
По същият правен въпрос не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК, тъй като в цитираните решения от жалбоподателя № 132/25.03.2015 г. по в.гр.дело № 1178/2015 г. на Старозагорския окръжен съд и решение от 17.11.2014 г. по гр.дело № 580/2014 г. на Сливенския окръжен съд правният въпрос е разрешен в съответствие с цитираната по-горе практика на ВКС. Както се отбеляза въззивният съд не е разрешил правният въпрос в противоречие с тази практика на ВКС. Съдът не обсъжда посоченото и приложено решение № 284/20.11.2014 г. по в.гр.дело № 550/2014 г. на Сливенския окръжен съд, тъй като същото е без отбелязване да е влязло в сила.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по втория правен въпрос. Същият касае приложение разпоредбите на т.26 от Тарифата за таксите и разноските към ЗЧСИ и чл. 79,ал.1 ГПК, които норми са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория правен въпрос, тъй като в цитираните решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК – решение № 266/19.12.2013 г. по гр.дело № 1427/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 640/04.10.2010 г. по гр.дело № 920/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 82/08.05.2012 г. по гр.дело № 1891/2010 г. на ВКС, IV г.о.,постановени по чл.290 ГПК този правен въпрос не е разрешен. Същият въпрос не е разрешен и в посочените от жалбоподателя въззивни решения – № 132/25.03.2015 г. по в.гр.дело № 1178/2015 г. на Старозагорския окръжен съд и решение от 17.11.2014 г. по гр.дело № 580/2014 г. на Сливенския окръжен съд, поради което не се установява и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по същият въпрос. Според тълкуването в т.3 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Такива решения жалбоподателят не е представил, поради което не е налице основанието по чл.280,ал.1,т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Посоченото решение № 284/20.11.2014 г. по в.гр.дело № 550/2014 г. на Сливенския окръжен съд е без отбелязване да е влязло в сила, поради което съдът не го обсъжда.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК по третия въпрос от изложението, тъй като същият не е правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Според практиката на ВКС – т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Така формулиран въпросът не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите му правни изводи. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъждат допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,т.2 и т.3 ГПК на решението на Софийски апелативен съд по поставените въпроси от жалбоподателя [фирма], чрез юрисконсулт И. Р..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 1367/25.06.2015 г. по т.дело № 1592/2015 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 11373/21.08.2015 г., подадена от ищеца [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], офис-партер, чрез юрисконсулт И. Р..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: