О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 243
София, 26.02.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми януари две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 6137/2015 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Ж. И. Ж.,чрез пълномощник адв. Ж. Й. срещу решение № VІ-92/05.10.2015 г. по гр.д.№1089/2015 г. на Окръжен съд-Бургас.
Ответникът по касационната жалба „Л. Н. Б.”-АД в писмен отговор, подаден чрез процесуален представител юрисконсулт Е. Е., я оспорва.Претендира разноски .
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , ВКС, състав на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е допустима като подадена в предвидения от закона срок , от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие.
С обжалваното решение е потвърдено решение № 794/08.05.2015 г. по гр.д.№ 645/ 2015 г. на Районен съд-Бургас. С него е отхвърлен предявеният от ищеца-касатор в настоящото производство, иск за заплащане на обезщетение от шест брутни заплати при прекратяване на трудовото му правоотношение след придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в размер на сумата 12 000 лв., с правно основание чл.222 ал.3 КТ,ведно със законната лихва от предявяване на иска.Присъдени са разноски.Въззивният съд е приел, че трудовото правоотношение между страните е било прекратено на основание чл.331 ал.2 КТ, считано от 01.02.2013 г., като на касатора е било изплатено обезщетение в размер на осем брутни работни заплати.С разпореждане № [ЕГН] на ТП на НОИ-Б. му е отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст от същата дата – 01.02.2013 г., на основание §4 ал.1 ПЗР на КСО. Спорно между страните е било дали касаторът е придобил към датата на прекратяване на трудовото правоотношение право на пенсия за осигурителен стаж и възраст и дали му се полага обезщетение с правно основание чл.222 ал.3 КТ.Правото на този вид пенсия е регулирано от чл.68 ал.1 КСО и се придобива при навършване на 60 г. от жените и осигурителен стаж 34 години , 63 г. от мъжете и осигурителен стаж 37 години, като от 31.12.2011 г. възрастта се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с четири месеца за жените и мъжете до достигане на 63 г. за жените и 65 г. за мъжете. Според § 4 ал.1 ПЗР на КСО до 31.12.2015 г. включително, лицата , които са работили 10 години при условията на първа категория труд и 15 години при условията на втора категория труд могат да се пенсионират при навършване на 47 години и осем месеца за жените и 52 години и осем месеца за мъжете при първа категория труд и 52 години и осем месеца за жените и 57 години и осем месеца за мъжете при втора категория труд и ако имат сбор от осигурителен стаж и възраст 94 за жените и 100 за мъжете. Според чл.222 ал.3 КТ се дължи обезщетение когато при прекратяване на трудовото правоотношение е възникнало правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл.68 КСО,като е без значение дали моментът на прекратяване на трудовото правоотношение съвпада с момента на придобиване правото на пенсия или е настъпил след това.Необходимо е това право да е възникнало и лицето да не е получавало обезщетение на същото основание,тъй като на това основание обезщетението се дължи еднократно.Въззивният съд се е позовал на решение на ВКС по гр.д.№1296/2013 г.,ІІІ г.о.Направил е извод,че посоченото задължение е дължимо по силата на закона при наличието на регламентираните предпоставки-прекратяване на трудово правоотношение,независимо от основанието за това,след като работникът е придобил право на пенсия за изслужено време и старост по чл.68 ал.1 КСО.Посочил е,че от заключението на назначената СИЕ и писмените доказателства по делото е установено,че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение на касатора , за него е възникнало право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по 4 ал.1 ПЗР на КСО.След като той не е придобил право на пенсия по чл.68 ал.1 КСО, то не му се следва исканото обезщетение. Посочил е,че разликата между посоченото основание и това по §4 ПЗР на КСО е, че последното е лично субективно право,което трябва да е заявено пред работодателя.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа,че са налице такива по чл.280 ал.1 т.2 и 3 ГПК.Поставя въпроса дали изразът ,съдържащ се в §4 ПЗР на КСО „могат да се пенсионират” означава, че работникът трябва да се позове на него пред работодателя, за да има право на претенция по чл.222 ал.3 КТ. Изтъква,че ако правото на обезщетение зависи от предявяването пред работодателя и на правото на пенсия, той ще бъде ощетен, а не облагодетелстван, каквато е волята на законодателя.Посочва,че не е могъл да знае,че ще получи пенсия от датата на която му се прекратява трудовото правоотношение,защото разпореждането на НОИ излиза три месеца по-късно .Намира, че е необходимо текстът да бъде прецизиран, като ВКС го тълкува.Твърди,че няма създадена практика по чл.222 ал.3 КТ при пенсиониране по §4 ПЗР на КСО.Посочва решение по гр.д.№1787/2002 г.,ІІІ г.о. и по гр.д.№ 26/1989 г., ІІІ г.о.,които касаят правото по чл.222 КТ въпреки наличието на обезщетения по други текстове,но не и във връзка с КСО.
Така поставен въпросът от касатора не е обвързан с мотивите на въззивния съд, обусловили решаващата му воля, а именно, че дължимостта на обезщетението по чл. 222 ал.3 КТ зависи от обстоятелството дали е придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст към датата на прекратяване на трудовото правоотношение.Направил е също така извод за дължимост на обезщетението без оглед на правното основание, на което е прекратено трудовото правоотношение,но при задължително изискване за придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл.68 ал.1 КСО.Поради това въпросът не може да бъде преценен като общо основание за допустимост на касационно обжалване,доколкото той не е свързан с въпрос от значение за изхода на делото.При това положение не може да бъде обосновано и допълнително основание по чл.280 ал.1 ГПК.За пълнота на изложението следва да се посочи, че цитираната съдебна практика е неотносима към настоящия случай, а и касаторът не твърди противоречие с изводите,съдържащи се в нея.Относно предпоставките за възникване правото на обезщетение по чл.222 ал.3 КТ е създадена задължителна съдебна практика –освен цитираната от въззивния съд и решение по гр.д.№ 191/2010 г., ІV г.о., с разрешенията в която обжалваното решение е съобразено.Поради това не може да се приеме и доводът,че липсва задължителна съдебна практика при обосноваване предпоставките по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК.
Необосноваването на общо основание и допълнително основание ще има за последица недопускането на касационно обжалване.
С оглед изхода на делото на ответника по касационната жалба следва да бъде присъдено възнаграждение за юрисконсулт съобразно предвидения минимум в чл.9 ал.3 вр.чл.7 ал.2 т.4 от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.Не са представени доказателства за други разноски направени в настоящото производство.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на № VІ-92/05.10.2015 г. по гр.д.№1089/2015 г. на Окръжен съд-Бургас.
ОСЪЖДА Ж. И. Ж. да заплати на „Л. Н. Б.”-АД сумата 667 лв.възнаграждение за юрисконсулт.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: