О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 244
София, 26.02.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на десети февруари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело №422/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ТП Държавно горско стопанство [населено място], подадена чрез юрисконсулт Д. И., срещу въззивно решение №383 на Кюстендилски окръжен съд, постановено на 24.11.2015г. по в.гр.д.№527/2015г.
С това въззивно решение е потвърдено решение № 357 от 13.07.2015г. по гр.д. № 540/2015г. на Дупнишки районен съд в частите, с които е отменена като незаконосъобразна заповед № 04-11/20.02.2015 г. на директора на ТП Д.”Д.”, с която е прекратен трудовият договор на Д. Е. Д. от [населено място]; същият е възстановен на заеманата преди това длъжност „лесничей” в ТП Д. ”Д.” и предприятието е осъдено да заплати на ищеца обезщетение в размер на 6247,20лева по чл.225 КТ, за времето през което е останал без работа от 20.02.2015 г. до 20.08.2015 г., ведно със законната лихва от 17.04.2015 г.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на исковете.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, искането на жалбоподателя за допускане на касационно обжалване е заявено на основание чл. 280, ал. 1, т.1, т. 2 и т.3 ГПК. Касаторът поддържа, че правно разрешени от въззивния съд и обуславящи изхода на спора са въпросите : „ 1. Следва ли да бъде призната за незаконна заповед за прекратяване на трудово правоотношение на основание чл. 330, ал. 2 т. 1 от Кодекс на труда, в случай че е основана върху влязла в сила присъда за извършване на престъплението по чл. 311, ал. 1 от Наказателния кодекс, както и длъжностното лице е лишено от право да упражнява определена дейност по чл. 37, ал. 1, т. 6 от НК? 2. Допустимо ли предвид разпоредбата на чл. 239, ал. 1, т. 4 от Закона за горите, да не бъде отнето удостоверението за упражняване на лесовъдска практика, издадено по чл. 235 от Закона за горите при обстоятелството, че към момента на извършване на деянието инж. Д. Д. е заемал длъжност старши лесничей в ТП Д. Д., в което качество е извършил деянието? 3. Допустимо ли е съдът да приеме, че длъжностите „старши лесничей“ и „лесничей“ могат да бъдат упражнявани след влизане в сила на присъда, с която осъдения е лишен от право да упражнява дейност, за която се изисква валиден лиценз по чл. 235 от ЗГ?” Счита, че по тези въпроси „ е налице противоречие с практиката на ВКС, което следва да бъде преодоляно чрез допускане на касационно обжалване и постановяване на решение по чл. 293 от ГПК, налице е и противоречиво решаване на въпроса от съдилищата, както и е налице въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В изложението липсва обосновка досежно поддържаните допълнителни основания по чл.280 т.1 и т.2 ГПК – касаторът не се позовава на конкретни съдебни актове и не обосновава в какво се състои твърдяното противоречие, а единствено прилага копия на Решение №1185 от 11.03.2015г. по гр.д.№15520/2014г. на РС [населено място], Решение от 12.11.2010г. по в.гр.д.№309/2010г. на ОС [населено място] и Решение №57 от 14.02.2012г. по в.гр.д.№1126/2011г. на ОС [населено място], за които няма данни дали са влезли в сила, както и Решение№464 от 15.12.2011г. по гр.д.№1654/2010г. ва ВКС, ІV ГО, постановено в производство по чл.290 ГПК, с което е дадено правно разрешение по въпроса „дали в случая на отмяна на уволнението ищецът е бил носител на потестативното право на възстановяване на работа, щом след уволнението му и преди възстановяването му на работа структурното подразделение, в което е заемал длъжността, по силата на закона (закона за пътищата) е преминало към друга агенция в структурата на държавната администрация и по-конкретно – Управление „Пътни такси и разрешителни” е било закрито при ответника (работодателя) и дейността му е преминала към друга агенция в структурата на държавната администрация – Агенция „Митници”. Във връзка с основанието по чл.280 т.3 ГПК касаторът счита, че произнасянето на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото „тъй като не става ясно от решенията на окръжния и на апелативния съд по настоящия случай дали може да се приеме, че неустоечната клауза има единствено обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция или може да се приеме, че така уговорена се е превърнала в средство за обогатяване на този, който я претендира”. Поддържа в изложението си и оплакване за допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в отказа на двете съдебни инстанции да спрат производството по делото „до произнасяне на съда по отношение на истинността на Констативните протоколи за освидетелстване на сечища Приложение 20”, както и в това , че „Назначеното вещо лице за изготвяне на техническата експертиза не даде исканото експертно заключение по доказателствата в настоящото производство”. Поддържа в изложението си и това, че повдигнатите с изложението въпроси са от значение за изхода на делото „относно тълкуването на чл. 239, ал.1, т. 4 от Закон за горите по отношение на отписването на физическите лица от публичния регистър към Изпълнителна агенция по горите, когато с влязла в сила присъда лицето е осъдено за престъпление, извършено при упражняване на дейността, за която е регистрирано”.
Ответната страна Д. Е. Д. в представен писмен отговор чрез адв.Д.Д. взема становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал.1, т.1,2 и 3 от КТ за признаване на уволнението за незаконно и отмяна на заповед №РД-04-111/20.02.2015 г. на директора на ТП Д. Д.- ЮЗДП ДП [населено място], с която на основание чл. 330, ал.2, т.1 от КТ е прекратено трудовото правоотношение на ищеца, за възстановяване на заеманата от него длъжност преди уволнението „лесничей” в ответното предприятие и за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал.1 от КТ за времето, през което е останала без работа в размер на 6547,20лв.
След анализ на доказателствата въззивният съд е счел за установено от фактическа страна, че ищецът е заемал длъжността „старши лесничей” в ТП Д. Д. – ЮЗДП ДП [населено място]; че с допълнително споразумение от 08.12.2014г. същият е преназначен на длъжността „лесничей” в ответното предприятие; че с влязла в сила присъда, постановена по НОХД№883/13 на Д., Д. Е. Д. е признат за виновен за извършено от него престъпление по чл. 311, ал.1 във вр. с чл.26, ал.1 от НК, за което престъпление му е наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от 1 година и 6 месеца – условно с изпитателен срок от три години, както и на основание чл. 37, ал.1, т.6 във вр. с чл. 311, ал.1 от НК същият е лишен и от право да заема длъжността „старши лесничей” за срок от 1 година и 6 месеца; че присъдата е влязла в сила на 24.01.2015г., а със заповед №РД-04-111/20.02.2015г. на директора на ТП Д. Д.- ЮЗДП ДП [населено място] е прекратено трудовото правоотношение с ищеца на основание чл. 330, ал.2, т.1 от КТ; че в заповедта като причини за прекратяване на трудовото правоотношение е посочена влязлата в сила присъда по цитираното наказателно дело и наложеното с нея наказание „лишаване от право да заема длъжността „старши лесничей” за срок от 1 година и 6 месеца”, както и, че между страните е безспорно е, че длъжностите „ старши лесничей” и „лесничей” са различни, което се установява и от приложените по делото длъжностни характеристики за двете длъжности. От правна страна съдът е приел, че за да е налице фактическият състав на чл. 330, ал. 2, т. 1 КТ е необходимо да се установят следните елементи: 1/ влязла в сила присъда, респ. наказателно постановление и 2/ на работника или служителя да е наложено допълнително наказание по чл. 37, т.6 или т.7 от НК, респ. с наказателното постановление да е лишен да упражнява определена професия. В тези случаи уволнението представлява изпълнение на наложеното с осъдителната присъда наказание и произтича от нормите на чл. 50, ал.1 от НК и чл.236 от ЗИНЗС. Приел е също, че в конкретния случай е налице влязла в сила присъда, по силата на която на ищеца е наложено наказание по чл.37, т.6 от НК, като същият е лишен от право да заема длъжността „старши лесничей” за срок от 1 година и 6 месеца. Към момента на уволнението обаче същият не е заемал тази длъжност, а е изпълнявал длъжността „лесничей”. Посочил е, че макар трудовите функции и на двете длъжности да произтичат от предвидените дейности в чл. 233, ал.1 от ЗГ, по своите характеристики същите са различни, за което няма спор и между страните. С оглед на това е обосновал извод, че след като ищецът е лишен с осъдителната присъда да заема длъжността „старши лесничей”, то той не може да заема именно тази длъжност, както и, че наложеното с присъдата наказание не следва да се тълкува разширително в смисъл, че обхваща всички длъжности, за които в длъжностната характеристика са предвидени функции и задължения свързани с извършването на лесничейска дейност. След като е налице влязла в сила присъда, с която ищецът е лишен от право да упражнява конкретно посочена длъжност, а именно „старши лесничей”, и доколкото към момента на прекратяване на трудовото правоотношение той не я е заемал, а е заемал друга, то уволнението му е незаконно. Счел е за неоснователно възражението във въззивната жалба, че ищецът не може да изпълнява трудовите си задължения, тъй като за заемане на длъжността „лесничей” се изисква лиценз за извършване на дейности в горски територии, който ще му бъде отнет. В тази връзка е посочил, че към момента на произнасянето по делото няма данни да е отнет този лиценз, както и, че самото отнемане на лиценза би било основание за прекратяване на трудовото правоотношение на друго основание, но не и на посоченото в заповедта.
При тези мотиви на въззивния съд, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липса на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 т.1, т. 2 и т.3 ГПК. Съображенията за това са следните:
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК,формирана по същия въпрос, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика, даващи разрешение по същия въпрос, и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
В настоящия случай касаторът не е формулирал материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело /т.1 на ТРОСГТК № 1/2009 г/. Първият въпрос е фактически – свързан е с фактите, подлежащи на доказване в процеса с оглед релевираното твърдение за незаконосъобразност на уволнителната заповед. Въпроси, които са свързани с факти, макар и релевантни за спора, са фактически, а не правни по смисъла на чл.280 ГПК и не могат да обосноват общо основание за достъп до касация. Останалите два въпроса не са правно разрешавани от въззивния съд, формулирани са общотематично, а не в контекста на решаващите изводи на въззивната инстанция, и не обуславят последните. Не е правно разрешаван и обуславящ изхода на спора и въпросът „относно тълкуването на чл. 239, ал.1, т. 4 от Закон за горите по отношение на отписването на физическите лица от публичния регистър към Изпълнителна агенция по горите, когато с влязла в сила присъда лицето е осъдено за престъпление, извършено при упражняване на дейността, за която е регистрирано”.
С оглед изложеното се обосновава извод, че касаторът не е установил наличието на общо основание за допускане на касационното обжалване. Отсъствието на общо основание води до необсъждане на въпроса за наличие на хипотезите по точки 1-3 от чл.280 ал.1 ГПК. Въпреки това следва да се посочи, че касаторът не е установил и наличието на поддържаните допълни предпоставки. Във връзка с основанието по чл.280 т.1 ГПК същият е приложил към изложението решение на ВКС, което е от обхвата на задължителната съдебна практика, но е неотносимо към процесния случай. С последното се дава правно разрешение на конкретен въпрос, различен от посочените от касатора в изложението и по какъвто въззивният съд не се е произнасял, поради което и не може да се установи твърдяното от касатора противоречие. Във връзка с основанието по чл.280 т.2 ГПК, са приложени съдебни актове, за които няма данни дали са влезли в сила и станали част от обхвата на казуалната практика. Касаторът не обосновава с оглед изложеното по-горе в настоящото определение критерии и тезата си защо счита, че произнасянето на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Д., че произнасянето на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото „тъй като не става ясно от решенията на окръжния и на апелативния съд по настоящия случай дали може да се приеме, че неустоечната клауза има единствено обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция или може да се приеме, че така уговорена се е превърнала в средство за обогатяване на този, който я претендира”, очевидно е неотносим към процесния казус.
Следва да се посочи и това, че поддържаните в изложението доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са ирелевантни за тази фаза на касационното производство. Същите подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато.
В обобщение не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала присъждането на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №383 на Кюстендилски окръжен съд, постановено на 24.11.2015г. по в.гр.д.№527/2015г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: