5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№245
София 15.04.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесети март две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 1085/2012 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на: [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [община] и Б. П. Б. от [населено място], чрез процесуалните им пълномощници, срещу решение № 222 от 10.10.2012 г. по в.гр.д. № 430/2012 г. на Окръжен съд – Сливен.
К. [фирма] обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 261 от 06.06.2012 г. по гр.д. № 6948/2011 г. на Районен съд – Сливен за отхвърляне на предявения срещу Б. Б. иск по чл.145 ТЗ за заплащане на обезщетение за претърпени вреди за сумата 3 512.67 лв., произтичащи от извършени продажби на дребно на прежди в брой, без фактури. По отношение на посочената отхвърлителна част се поддържат касационни доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК, с искане за отмяна и уважаване изцяло на предявения иск, ведно със законната лихва и разноски по делото.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните процесуалноправни въпроси: „Имат ли доказателствена сила свидетелските показания на автора на частен свидетелствуващ документ, 2. Притежава ли материална доказателствена сила частният свидетелствуващ документ, съдържащ неизгодни за издателя му факти и 3. При оспорване на частен документ ако оспорващата го страна, която носи съответната доказателствена тежест, съгласно чл.193, ал.3, пр.1 ГПК, не докаже това оспорване, какви са правните последици от това формално и недоказано оспорване на частния свидетелствуващ документ”. К. е представил следните решения: решение № 748/17.02.2011 г. по гр.д. № 801/2009 г., ІV г.о., решение № 226/12.07.2011 г. по гр.д. № 921/2010 г., ІV г.о., решение № 49/05.03.2012 г. по гр-.д. № 584/2011 г., ІІІ г.о., решение № 800/22.03.2011 г. по гр.д. № 776/2009 г., ІV г.о., решение № 254/14.07.2011 г. по гр.д. № 569/2010 г., ІV г.о. и решение № 249/27.12.2011 г. по гр.д. № 1037/2010 г., ІІ г.о.
К. Б. Б. обжалва въззивното решение в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение, е осъден за заплати на [фирма], на основание чл.145 ТЗ, следните суми : 10 462.50 лв. – обезщетение за имуществени вреди, причинени от него като управител на [фирма], чийто правоприемник е [фирма], изразяващи се в неотчитане на получени от него суми в този размер като цена на продадени родово определени движими вещи – прежди, на [фирма], [населено място] по сключени договори за търговски продажби за периода от 11.10.2005 г. до 06.10.2006 г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяването на иска на 14.11.2011 г. до окончателното изплащане и за сумата 1 895.38 лв. – обезщетение за имуществени вреди, причинени от Б. Б. като управител на [фирма], чийто правоприемник е [фирма], изразяващи се в неотчитане на получени от него суми в този размер като цена на продадени родово определени движими вещи – прежди, на [фирма], [населено място] по сключени договори за търговски продажби за периода от 21.06.2006 г. до 17.11.2006 г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяването на иска на 14.11.2011 г. до окончателното изплащане, ведно с разноски по делото.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по значими за изхода на делото материалноправни и процесуалноправен въпроси: „ 1. има ли вреди за дружеството в случай, че управителят е внесъл в касата на дружеството без основание сума в по-голям размер от претендираната; 2. налице ли е неоснователно обогатяване на дружеството след внасяне на сума от управителя, за която нито дружеството, нито управителя доказват правно основание и 3. Коя от страните по делото следва да докаже внасянето на сумата от 34 000 лв. в ищцовото дружество и задържането й от ищеца да е станало без наличието на някакво правоотношение.” В подкрепа на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК са представени ППВС № 1/1979 г. и множество решения на ВКС по приложение на института на неоснователното обогатяване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. В случая, въззивният съд се е произнесъл по иск с правно основание 145 ТЗ – за търсене на отговорност от управителя на еднолично търговско дружество за причинени на дружеството вреди, като макар и исковата претенция да е формирана от различни компоненти – вреди от различни действия и/или бездействия на управителя, не се касае за самостоятелни обективно съединени искове и затова не следва да се преценява поотделно цената на отделните пера.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за упражняване правото на иск по чл.145 ТЗ и, че е доказано по категоричен начин, че за периода, през който ответникът е бил управител на Д. Филати” Е. е сключил търговски сделки за продажби на прежди с [фирма] и [фирма], като заплатената от последните цена на стоките е получена от управителя, съответно 10 462.50 лв., като получена от [фирма] и 1 895.38 лв. – от [фирма], но сумите не са постъпили като приходи в касата на дружеството и сделките не са осчетоводени. Направен е извод, че по този начин ответникът, действайки като управител, е нарушил правилата за управление на имуществото на дружеството, довело до намаляване на имуществото на дружеството и е налице вреда, пряко и непосредствено произтичаща от поведението на управителя.
За неоснователни са счетени доводите на ответника във връзка с данните, съдържащи се в образуваното и вече прекратено наказателно производство, както и останалите правоизключващи и правопогасяващи възражения – за внесени в дружеството лични средства на управителя като „безлихвена временна финансова помощ”, само част от които са му върнати. Като недоказано е прието и насрещното вземане, релевирано с възражение за прихващане, а от друга страна въззивният съд е зачел влезлите в сила решения на Асеновградски районен съд и Пловдивски окръжен съд, с които е налице произнасяне по спор за връщане на част от сумата от 22 500 лв., претендирана като задължение по договор за заем между ответника – заемодател и ищцовото дружество – заемател.
Първоинстанционното решение е потвърдено в отхвърлителната част – за разликата над 12 357.88 лв. до пълния предявен размер, или за сумата 3 512.67 лв., като въззивният съд е преценил, че представеният „опис на продажбите за периода от 2003 г. до 2006 г. в брой без фактури” не представлява годен счетоводен документ, а като частен свидетелствуващ е оспорен. Подписът за приел сумите не е с посочен автор, а от съдържанието не може да се направи ясен и недвусмислен извод, че документът отразява някакви конкретни сделки и точните суми. Изслушаните свидетелски показания във връзка с този опис са счетени за „ненадеждни” и недоказващи тази искова претенция.
Настоящият състав на ВКС приема, че не са налице основания за допускане на обжалването.
Поставените от касатора-ищец въпроси са обосновани изцяло с твърдяната неправилност на въззивното решение в обжалваната от [фирма] отхвърлителна част, което е недопустимо. Съгласно задължителните указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд, за да е налице основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване, е необходимо поставеният правен въпрос да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение. Формулираните в изложението, посочени по-горе процесуалноправни въпроси са именно такива, които са относими към правилността на фактическите и правни изводи на въззивната инстанция във връзка с доказателствената сила и доказателствената стойност на частния свидетелствуващ документ, като съдът принципно не ги е отрекъл и в съответствие с практиката на ВКС, включително и с представеното решение № 249/27.12.2011 г., ІІ г.о., удостовереното в документа е преценявано в рамките на всички събрани доказателствени средства. Що се отнася до допустимостта и доказателствената сила на свидетелските показания на издателя на частен свидетелствуващ документ, те не са отречени от решаващия състав. Видно от мотивите към решението, невъзприемането на показанията на свидетелката Изризова, която е приела и е предала суми на управителя на дружеството, е в резултат на конкретна правораздавателна дейност, осъществена от въззивната инстанция като съд по съществото на спора. Или, дори и да се приеме като обуславящ, този въпрос не е разрешен в отклонение от практиката на ВКС – решение № 748/17.02..2011 г., ІV г.о.
Поставените от касатора Б. въпроси са основани единствено на неговите твърдения за неоснователно обогатяване на ищцовото дружество, в качеството му на правоприемник на управляваното от ответника дружество – [фирма]. Невъзприемането на тези доводи от страна на решаващия въззивен състав и съответно отхвърлянето на възражението за прихващане, са в резултат на конкретна преценка на относимия към това несамостоятелно защитно средство на ответника доказателствен материал. Правилността на тази преценка е извън правомощията на ВКС в стадия по селекция на касационните жалби, в който смисъл важи казаното по-горе, основано на задължителните постановки в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. ОСГТК на ВКС. Липсата на основната предпоставка за достъп до касация е достатъчно за отхвърляне на искането за допускане на обжалването и не е необходимо да се преценява дали е доказано поддържаното допълнително основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 222 от 10.10.2012 г. по в.гр.д. № 430/2012 г. на Окръжен съд – Сливен.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: