3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 246
София, 08.04.2013 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми март две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 1639/2013 година
Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на [фирма], [населено място] срещу определение от 17.12.2012 г. по гр. д. № 2950/2012г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата по чл. 402 ГПК на същото дружество от 13.11.2012 г. за отмяна на допуснатото обезпечение на исковете по чл. 125, ал. 3 ТЗ, предявени срещу него от В. Д. Ц. от [населено място], [община], Д. И. Д. от [населено място] и С. И. Д. от [населено място].
Частният жалбоподател моли за отмяна на обжалваното определение като незаконосъобразно. Твърди, че необходимостта от отмяна на допуснатото обезпечение на исковете произтича от обстоятелството, че с първоинстанционното решение същите са уважени само до размер на сумата 7 613.31 лв. /за всеки ищец/, като са отхвърлени за разликата до 26 000 лв., докато стойността на възбранените имоти надхвърля неколкократно общия сбор от присъдените на ищците суми. Според частния жалбоподател, основание за отмяна на допуснатото обезпечение представлява и направеното от него изрично искане за обезсилване на първоинстанционния акт по отношение на присъдените мораторни лихви, което не е било взето предвид от решаващия състав.
Ответниците по частната жалба – В. Д. Ц., Д. И. Д. и С. И. Д. – оспорват същата и молят за оставянето й без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 18.03.2013 г.
Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Подадената частна жалба е процесуално допустима – депозирана е от легитимирана страна в предвидения в чл. 275, ал.1 ГПК едноседмичен срок, но разгледана по същество е неоснователна.
За да остави без уважение искането на дружеството за отмяна на допуснатото обезпечение на предявените срещу него искове по чл. 125, ал. 3 ТЗ, въззивният съд е счел, че не са налице изрично предвидените в чл. 402 ГПК хипотези – да не съществува причината, поради която обезпечението е било допуснато, или да са осъществени предпоставките на чл. 398, ал. 2 ГПК – замяна на допуснатото от съда обезпечение със залог в пари или в ценни книжа съгласно чл. 180 и чл. 181 ЗЗД. Решаващият състав е преценил поддържаните от молителя доводи, че не са били налице условията по чл. 391 ГПК за допускане на обезпечението, като относими към инстанционния контрол на определението за допускане на обезпечение (който в случая е изчерпан с постановеното от ВКС определение № 944 от 25.11.2011 г. по ч. т. д. № 863/2011 г. на ІІ т. о.), но не и към неговата отмяна по реда на чл. 402 ГПК.
Обжалваното определение е правилно.
Изцяло следва да бъдат споделени изводите на решаващия въззивен състав за отсъствие на изрично предвидените в чл. 402, ал. 2 ГПК основания за отмяна на допуснатото обезпечение. Уважаването на предявените искове от първоинстационния съд само за част от претендираните суми не означава, че вече не съществува причината, поради която е допуснато обезпечението. Отпадането на причината трябва да е несъмнено и окончателно и то настъпва тогава, когато решението, с което обезпеченият иск /или част от него/ е отхвърлен, е влязло в сила и спорът във връзка с него е станал непререшаем. Следователно, частичното отхвърляне на исковете в първата инстанция, което е предмет на образуваното въззивно производство, не представлява основание за отмяна на допуснатото обезпечение.
Напълно ирелевантно за преценката по чл. 402 ГПК е и позоваването от страна на частния жалбоподател на актуалната данъчна оценка на имотите, предмет на обезпечението. Съответствието на наложената обезпечителна мярка с размера на претенциите е въпрос, относим към основателността на молбата за допускане на обезпечение. В случая този въпрос вече е решен в производството по чл. 389 и сл. ГПК с влязлото в сила определение № 456 от 17.03.2011 г. по ч. гр. д. № 199/2011 г. на Софийски апелативен съд и не може да бъде пререшаван в производството по чл. 402 ГПК.
Що се касае до оплакването за недопустимост на първоинстанционното решение в частта за присъдената законна лихва, същото изобщо не следва да бъде обсъждано, тъй като то е предмет на въззивното производство и произнасянето по него е в правомощията на Софийски апелативен съд.
Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение от 17.12.2012 г. по гр. д. № 2950/2012г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: