10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 246
гр. София, 08.04.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело N 3574 по описа за 2019 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Прокуратурата на Република България и по касационна жалба на Д. Е. К. и А. Ж. К. против решение № 64 от 07.06.2019 г. по гр. дело № 161/2019 г. на ВАС /Варненски апелативен съд/.
Страните взаимно оспорват жалбите си.
По касационна жалба на Прокуратурата на Република България:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
По допускането на касационно обжалване не е обосновано приложно поле на предпоставките предвидени в закона.
С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е въвел довод за процесуална недопустимост на въззивното решение, тъй като същият счита, че не е предявен иск по чл. 49 ЗЗД, т.е., разгледан е непредявен иск, а съдът е следвало да разгледа иск по чл. 2б ЗОДОВ. Освен това са развити съображения че всъщност съдът се е произнесъл по реда на чл.2б ЗОДОД, без да е изчерпана административната процедура, от което е изведена недопустимост на постановеното решение. С оглед гореизложеното, страната е посочила, че съдът с обжалваното решение се е произнесъл в противоречие с практика на ВКС /непосочена/, като е формулирала четири въпроса, отнасящи се до реда, по който следва да се реализира отговорността на касатора по повдигнатия правен спор. В пункт ІІ на изложението, касаторът е развил своето разбиране , свързано с реализиране отговорността на органа на обвинението, при постановяване на оправдателна присъда за „обезщетение за вреди от иззетите по реда на НПК парични средства“. Изложеното оплакване е обвързано от началния момент на изискуемост на обезщетението за обезвреда и в тази връзка е поставен въпросът – „Противоправността като елемент от фактическия състав на иска по чл. 49 ЗЗД за обезщетяване на вреди от иззети като веществени доказателства предмети, обусловена ли е от изхода на наказателното производство, например при постановяване на оправдателната присъда ?“. Касаторът е поддържал още и основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, като е посочил, какво според него следва да бъде съдържанието на очевидната неправилност и кратко е заявил, че определянето в производство по чл. 49 ЗЗД на действията на разследващите органи като противоправни, независимо от обстоятелството, че са извършени в съответствие с процесуалния закон представлявало „ правораздаване контра легем, което правело обжалваното решение очевидно неправилно“.
Определянето на правната квалификация на иска е дейност на съда по приложението на закона, като тази дейност съдът упражнява единствено и само от заявеното в исковата молба – нейното основание и петитум. В настоящия случай, включително след проведено производство по чл. 129, ал. 1 ГПК, ищците са определили рамките на произнасяне по спора, с който са сезирали Добрички окръжен съд, като са изложили обстоятелства, свързани с увреждащи действия на Прокуратурата на Република България, а като конкретно увреждащо действие са посочили отнемане на парични средства с протокол за претърсване и изземване, както и доброволно предаване, твърдейки че тези средства не представляват веществени доказателства по чл. 109 НПК. Същите са навели и доводи във връзка с противоправността на изземване и задържане на паричните средства, като са твърдели ,че те са извършени в нарушение па чл. 161 НПК. А дотолкова доколкото, страната е поддържала прекомерно дълъг срок то, той не е обвързан с конкретно производство , а с отказ на прокурора да изпълни задължителните за него актове на съдилищата, т.е. с поведението на прокурора, а не с постановяване на акт или предприемане на процесуални действия в срокове, които страната счита за неразумни. С оглед на изложеното се налага извод, затова че правилно, съдилищата са определили правната квалификация на иска по чл. 49 ЗЗД. Нещо повече, на подобно възражение, правено във въззивното производство, второинстанционният съд изрично е посочил, че по делото няма данни за водено наказателно производство срещу ищците, с оглед на евентуално престъпление по Глава VІІ НК, поради което извън приложното поле на специалния ЗОДОВ е и търсената с исковата молба защита. Налага се извод, че постановеното решение е процесуално допустим съдебен акт. Следва също така да се отбележи, че поставените в пункт І от касатора въпроси са ирелевантни предвид обстоятелството, че съдът разглежда служебно направените доводи за недопустимост на обжалваното решение, за което бяха изложени мотиви по – горе.
Поставеният в пункт ІІ от изложението въпрос, дори и да се приеме за релевантен, не е обоснован с допълнителен критерий дотолкова доколкото единственото цитирано решение на ВКС по гр. дело № 1998/2005 г. не е свързано с твърдения за противоречие между изводите на въззивния съд и ВКС по поставения въпрос, а е цитирано в подкрепа на съжденията на страната, свързани с направени оплаквания за неправилност на акта в контекста на нейното разбиране за това, а не с оглед мотивите на състава. Тук следва да се отбележи, че така посоченото решение въобще не разглежда поставения от касатора въпрос, а третира хипотеза, различна от разгледаната от въззивния съд, а именно случай в който следователят неправомерно се е разпоредил с иззети веществени доказателства в полза на трето лице. Различната фактическа обстановка обуславя различни въпроси, между които не може да се търси идентичност.
Касаторът поддържа основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Фактическият състав на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. Посочените пороци на съдебния акт не са обосновани от касатора, а и не се констатират от настоящата инстанция. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава на ВКС дефинитивност на посочения фактическия състав липсва аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, като лаконично въведеното оплакване по това основание, че действията на разследващите органи не били противоправни не обосновава наличие на фактическия състав на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
С оглед така депозираното изложение не са установени основания за допускане на касационен контрол, поради което въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по тази касационна жалба.
По касационна жалба на Д. Е. К. и А. Ж. К.:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
По допускането на касационно обжалване не е обосновано приложно поле на предпоставките, предвидени в закона.
Касаторите с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поддържали основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, и чл. 280, ал.2, пр. 3 ГПК, чийто текст са възпроизвели. В пункт І на изложението, страната е направила оплакване, затова че, въззивният съд отказал да поправи доклада на първоинстанционния съд, като даденото разрешение според нея било в противоречие с тълкувателна и казуална практика на ВКС. Развити са оплаквания за непълен и неточен доклад на първата инстанция. Касаторите са разгледали извадени от общият контекст на съдържащите се в касационните решения процесуалноправни въпроси мотиви, като във връзка с това са развили оплаквания за неправилност на изводите на въззивния съд във връзка с изготвяне на доклада и във връзка със собствеността на парите. В края на този пункт са избороени осем въпроса, които могат да се обобщят до задължението на съда да допълни или поправи доклада на първата инстанция, както и във връзка с доказване твърденията на ответника „че парите били на трето лице“.
По пункт І от изложението, касаторите не обосновават наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставените въпроси не са релевантни по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради това, че на са свързани с процедирането на съда в смисъла, в който са обосновани от жалбоподателите. Касаторите не аргументират доводи за нарушения от въззивния съд във връзка с разпределение тежестта на доказване, тъй като само ищецът по спора следва пълно и главно да докаже наличието на вреда, в случая твърдяна като пропусната полза, тъй като това е пряко свързано с основателността на иска. Опитът за прехвърляне на тази доказателствена тежест на противната страна с правно несъстоятелното твърдение, свързано с доказването на отрицателен факт е на практика оплакване по същество на спора и не е свързано с провежданата фаза на касационното производство. Въпросът относно собствеността на парите не засяга разпределението на доказателствената тежест, нито процедирането на състава на въззивната инстанция. То е оплакване спрямо мотивите на съдебния акт във връзка с прието от въззивния съд, че последователно и в цялото наказателно производство самата страна е посочила, че част от иззетите средства са им поверени от трето лице и в тази връзка презумпцията на чл. 69 ЗС е опровергана, като е прието още, че такъв случай е винаги налице, когато упражняването на фактическа власт изключва намерението за своене. От там съдът е извел и неоснователност на иска в тази му част, с оглед недоказаност на търпяната пропусната полза. Във връзка с тези мотиви нито направените оплаквания, нито поставените въпроси са релевантни.
В пункт ІІ на изложението, касаторите са посочили, че мотивите на въззивния съд били вътрешно противоречиви и напълно неясни. Това оплакване жалбоподателите са извели от това, че съдът приел, че не е налице спор за собствеността на парите, а от друга страна бил приел, че въззивникът като лице от което са иззети паричните средства се явява правоимащ по смисъла на чл.111, ал. 1 НПК, която разпоредба не поставя условия за връщане на веществените доказателства само на собственика на веща. Касаторите са направили извод , че това вътрешно противоречие в мотивите отново било свързано с разпределението на доказателствената тежест и доклада по делото. Посочено е общо , че решението по този начин се оказало в противоречие с решения на ВКС , които страната е изброила и разгледала , изваждайки част от мотивите в контекста на оплакванията си за неправилност на въззивното решение. Отразено е общо също така, че разрешеният от въззивния съд въпрос /неконкретизиран/ бил от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като липсвала съдебна практика на ВКС. В резултат на тези твърдения, касаторите са формулирали седем въпроса, свързани със съдържанието на мотивите, установяване на собственост върху движима вещ, приложение на презумпциите по чл. 69 ЗС, съдържанието на понятията „държател и „собственик“ и правоимащо лице по смисъла на чл. 111, ал. 2 НПК.
И с така поставените въпроси, както и мотивиращите ги оплаквания за неправилност на въззивното решение, касаторите на въвеждат валидна установеност на общо основание, тъй като поставят за разглеждане въпроси, които са ирелевантни както за мотивите на въззивния съд, така също са ирелевантни за спора въобще. Мотивите на състава на въззивния съд не са противоречиви, а са неправилно интерпретирани от касаторите. Съдът е приел, както бе посочено и по – горе във връзка с пункт І, че по спора е било изяснено обстоятелството, че част от паричните средства са били в държане на ищеца с цел съхранение и разплащане във връзка с разноски за адвокатски възнаграждения, т е. прието е, че те са били в държане на ищеца с конкретно предназначение, от което е изведено обстоятелството, че собственикът им не е предоставил и плодоползването /като изключително негово правомощие/.Този извод няма връзка с обстоятелството, че съдът е приел, че всяко лице, от което са иззети тези средства е правоимащ по смисъла на НК. В случая обаче, съдът не се произнася по връщане на тези суми, за да бъде релевантно мотивирането на правото на лицето, от което са иззети сумите да ги получи обратно, а неговите решаващи мотиви са изцяло по предявения иск, третиращ вреди, изразени в пропусната полза от неправомерното поведение на служители на ответника. Ето защо следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационен контрол.
В пункт ІІІ на изложението си, касаторите са развили подробни съображения относно считаните за неправилни според тях изводи на съда, че казаното пред органите на досъдебното производство от касатора К., затова че парите били на трети лица, е извънсъдебно признание на неизгодни за него факти. Пространно страната е развила своето разбиране, че всъщност това било защитна позиция, а не признание на факт. Направено е оплакване, че нямало никакви мотиви относно, това че приетото за К. обвързва и К.. Касаторите също така пространно са разсъждавали относно съдържанието на признанието на факти, по които според тях, съдът не бил изразил никакви мотиви. Касаторите са извели съждението, че признанието на неизгоден за страната факт било доказателствено средство, което обаче не освобождавало противната страна от тежестта на доказване. Отново фрагментарно са цитирани мотивите на редица решения на ВКС. Освен това е заявено че „въпросът“ /неконкретизиран/ бил от значение за точното приложение на закона и развитие на правото и бил свързан с така нареченото извънсъдебно признание на неизгоден факт. Касаторите са развили подробно своето разбиране по приложението на извънсъдебното признание и във връзка с него са поставили петнадесет въпроса, отнасящи се до понятията „признание на факт“, процесуални задължения на съда във връзка с приложимостта му в процеса. В тази връзка са поставени и фактически въпроси /трети, десети, единадесети и дванадесети по реда на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК/, които са ирелевантни, тъй като третират конкретното установяване на конкретни факти по спора, а не правен извод на въззивния съд. С тези въпроси е въведено и оплакването за получаване на признанието чрез психическа принуда, което е недопустимо да се прави за първи път в касационното производство Поставените във връзка с гореизложените твърдения въпроси също така, не могат да обосноват наличие на общо основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са изведени от защитната теза на касаторите, а също така и не са свързани с цитираната от него практика. В същност касаторите не правят разлика между защитна позиция и признание на факт. Защитната позиция съставлява интерпретация на осъществените действия или бездействия, т.е. интерпретация на факти и няма сходство с тях, тъй като съставлява правен извод въз основа на тези факти. Оплакванията за неправилност на изводите на съда не обосновават довод за касационно обжалване и не се разглеждат в тази фаза на касационното производството. Фактическото установяване на конкретно иззетите вещи, свързани с принадлежността им към патримониума на ищеца засяга пряко и ищцата, тъй като по делото липсват данни, опровергаващи направеното признание. Решаващите мотиви на въззивния съд не са интерпретирани , с оглед правните изводи на конкретните факти, а единствено с оглед защитната теза на страната, основана на невярна интерпретация на тези факти. Следва да се отбележи, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на което се позовават касаторите, без да го свързват с конкретно поставените въпроси в практиката, която сочат изключва приложимост на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, още повече, че касаторите са обосновали наличието на това основание с липсата на практика, на която се е позовават.
С пункт ІV на изложението си, касаторите са представили своето разбиране за мотивите на въззивния съд, в които отново са видяли противоречие във връзка с приетото, че съдът не можел да преценява в настоящето производство извършеното по чл. 161, ал. 1 ГПК процесуално-следствено действие, одобрено от съд по предвидения за това ред. Касаторите са развили подробни съображения за противоречието на този извод с определение на наказателния съд , с което било прието според тях, че иззетите суми не били веществени доказателства. Изложени са също така подробни оплаквания, затова че неправилно /така квалифицирано от страната/, съдът не разгледал въпросът, дали сумите били веществени доказателства. Отново е обсъден акта на наказателния съд, който разпореждал прокурорът да върне незабавно иззетите вещи, като тези оплаквания са развити обстойно, включително и с цитати на съдебни актове, от които са извадени части от мотиви в смисъл, че гражданският съд може да преценява законосъобразността на всички актове на всички държавни органи. Също така са посочени противоречиво двете основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, в каквато връзка са формулирани десет въпроса, свързани със същността и приложимостта на чл. 109 НПК, 161, ал. 2 НПК, и съответно възможността на съда да преценява действията на прокурора и актовете на съда в развилото се производство.
Тази част от изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК влиза в противоречие с правния интерес на касаторите да искат отмяна на въззивното решение, като се занимава с част от мотивите, извадени от общият контекст и послужили за такова необосновано оплакване. Този извод се налага от това, че съдът е приел основателност на иска , който частично е уважил, с оглед установеното във връзка с правата върху иззетите вещи. Разгледаните доводи на касаторите, свързани с преценката, съставляват или не съставляват веществени доказателства иззетите суми, се явяват оплакване, относно приетото по основателност на иска. Съдът е приел, че след като иззетите парични средства не са приложени като доказателства към обвинителния акт и обвинението е приело, че нямат връзка с повдигнатите обвинения, това означава, че изземването им е било лишено от основание. Лишено от основание е приел още съда и задържането им, поради което Прокуратурата дължи обезщетение за вреди от това действие от датата на отнемането до връщането им. С пространното си изложение страната остава впечатление, че се стреми да обоснове неправилност на тези изводи, направени изцяло в нейна полза. Следователно многословните оплаквания, така квалифицирани от страната представляват оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК и не релевират предпоставки за допускане на касационен контрол.
В пункт V на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторите са поддържали, че им било нарушено правото на участие в процеса и принципа за устност и непосредственост, като според тях, въззивният съд приел, че това не се било отразило на правилността на решението. Страната е свързала оплакването с приетото от съда, затова че не била възразила срещу доклада на първоинстанционния съд. Във въззивната жалба били изложени доводи,във връзка с това нарушение. Изложено е оплакване че съдът не направил допълване на доклада. Изложени са още пространни оплаквания, че така съдът нарушил правата на адвокатите и страните по делото, като тези изводи са свързани с процедирането на първоинстанционния съд. Жалбоподателите са видяли в тези доводи възможност да поставят въпрос за това, дали нормата на чл. 142, ал. 2 ГПК не противоречи на Конституцията на Република България. Същите са се позовали на директното действие на Конституцията на Република България и са посочили, че с актовете на съда /не е изяснено коя от инстанциите / са нарушени изброени от тях норми на Конституцията на Република България. Цитирани са извадки от решения на ВКС във връзка с нарушаване правото на страната на участие в процеса и в допълнение е отразена процесуалната възможност в немската правна система да не се сочат никакви доказателства, че адвокатът е препятстван в съдебно заседание. След посочване основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са поставени дванадесет въпроса, отнасящи се до директното приложение на Конституцията на Република България, както и до произнасяне по молба за отлагане на делото, представляват ли нарушение на правото на защита, както и редица хипотетични въпроси, свързани с приложението на принципа на състезателното начало /въпроси осми, девети, десети, единадесети и дванадесети по реда на изложението/.
Изложението в пункт V повтаря оплакването, отразено в пункт І на изложението, във връзка с неправомерни действия на въззивния съд. Като касационен довод неправилността на действията на въззивния съд са релевантни за касационното обжалване, но не и самостоятелно третираните действията на първостепенния съд. Поради това и обстойното оплакване на касаторите за неправомерни действия във връзка с доклада на първоинстанционния съд нямат относимост към основанията за допускане на касационно обжалване. Доколкото това оплакване, формулирано в пункт І на изложението беше вече разгледано, с оглед обосноваване неправилност на въззивното решение, а не на първоинстанционното решение, то и развитите оплаквания в тази насока са по принцип ирелевантни, не само за допускане на касационен контрол, но и като довод, свързан с процедирането на първоинстанционния съд, чието решение не е предмет на касационен контрол. Извън това мотивите на съда, разгледани по – горе са различни от интерпретираните от касаторите и отказът за допълване на доклада е мотивиран по начин, различен от посочения от касаторите. Следва също така да се посочи неправилното разбиране на касаторите относно правната същност на принципа за устност и непосредственост и въобще за правото на участие на страната в процеса. Жалбоподателите са разгледали житейските си доводи пространно, като са се занимавали с обстоятелства извън правния спор, а и извън компетентността на настоящата инстанция, предвид поддържаното от тях становище за установяване на противоречия между ГПК и Конституцията на Република България. Критиката на закона също не може да бъде предмет на осъществявания в случая инстанционен контрол. В този смисъл и доколкото, въззивният съд се е произнесъл по искането за допълване на доклада, то и правата на страната и нейния защитник не са нарушени. Освен това и многобройните въпроси в тази връзка, извън тези с фактическо съдържание, са извън приложното поле на основанията за допускане на касационно обжалване.
Касаторите са поддържали основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Фактическият състав на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. Посочените пороци на съдебния акт не са обосновани от касаторите, а и не се констатират от настоящата инстанция. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава на ВКС дефинитивност на посочения фактическия състав липсва аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като касаторите общо са възпроизвели оплакването относно „фингирани признания на иска“, във връзка с вече разгледаното в пунктове ІІ, ІІІ и ІV тяхно оплакване. Лаконичното повтаряне на оплакванията за неправилност на акта, с оглед разгледаната по – горе дефинитивност, не могат да бъдат определени като доводи за очевидна неправилност и съответно не обосновават наличие на това основание.
С изложението си касаторите въпреки многобройните въпроси, които са поставили във всички пунктове не са обосновавали противоречие на въззивното решение с фрагментарно извадени мотиви от решения на ВКС. Следва да се отбележи, че не въззивното решение следва да противоречи на друго решение на ВКС, а конкретно поставен правен въпрос, свързан с решаващите изводи на съда, следва да бъде разрешен по различен начин в сравняваните актове. Именно това касаторите не са обосновали в изложението си, тъй като липсват доводи, аргументиращи противоречие по поставените въпроси на изводи на въззивната инстанция с разрешаването им при аналогична фактическа обстановка и аналогична хипотеза с разрешенията, дадени от състави на ВКС. Това следва да установи страната, за да е налице основанието по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК, което с така депозираното изложение не е направено. Трябва още да се отбележи, че и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК изисква специално обосноваване, предвид разяснената със задължителна тълкувателна практика дефинитивност – т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, а мотивиране на основанието не е реализирано с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
С оглед така депозираното изложение не са установени основания за допускане на касационен контрол, поради което въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по тази жалба.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 64 от 07.06.2019 г. по гр. дело № 161/2019 г. на Варненски апелативен съд в обжалваните части по касационната жалба на Прокуратурата на Република България и по касационната жалба на Д. Е. К. и А. Ж. К..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: