1
6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 247
гр. София, 15.05. 2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на пети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 2593 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Виктория 96“ ЕООД – гр. София срещу решение № 1059 от 30. 04. 2018 г. по т. д. № 1411/2018 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав. С него, след отмяна на решение от 8. 11. 2017 г. по гр. д. № 220/2016 г. на Софийски окръжен съд, е отхвърлен предявеният от „Виктория 96“ ЕООД срещу Община Самоков иск за заплащане на сумата от 46 947, 92 лв., формирана както следва – местен данък в размер на 21 386, 44 лв. и режийни разноски в размер на 25 663, 72 лв., заплатени от ищеца на ответника при сключване на договор от 24. 09. 2007 г. за учредяване на право на строеж върху общински недвижим имот, поради погасяването на правото на строеж, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11. 04. 2016 г.
Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Община Самоков оспорва касационната жалба, като изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 24. 09. 2007 г. страните са сключили договор, по силата на който община Самоков е учредила в полза на ищеца-търговско дружество право на строеж върху подробно описани в договора недвижими имоти. Страните са постигнали съгласие определената цена на учреденото право на строеж – 1 069 322, 10 лева да не бъде заплащана в брой, а чрез предоставяне в собственост на общината на равностоен имот, представляващ 25 % от разгънатата застроена площ на завършения от приемателя обект, а именно на 22 броя новопостроени къщички. Съгласно чл. 5 към датата на подписване на договора приемателят на правото на строеж е внесъл следните суми – 2 % местен данък по ЗМДТ в размер на 21 386,44 лева и 2 % режийни разноски в размер на 25 663,72 лева по банкови сметки на общината, като получаването на двете суми и тяхното естество не се оспорва от ответника и се установява от заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Съдът е установил, че с влязло в сила решение от 24. 02. 2012 г. по гр. д. № 683/2011 г. на Софийски окръжен съд е отхвърлен искът, предявен от „Виктория 96“ ЕООД срещу Община Самоков за разваляне на процесния договор за учредяване на право на строеж. Посочил е, че с влязло в законна сила решение от 30. 04. 2014 г. по т. д. № 1977/13 г. на Върховен касационен съд производството по иска на дружеството срещу ответната община за заплащане на сумата от 47 050,16 лева, претендирана като заплатена с оглед на неосъществено основание поради развалянето на същия договор на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е прекратено. С оглед горното и при липса на наведени твърдения за последващо разваляне на договора, което да е настъпило в периода след датата на влизане в сила на горното решение, решаващият състав е приел, че договорът от 24. 09. 2007 г. не е развален.
Апелативният съд е счел за неоснователни твърденията на ищеца, че поради погасяването на правото на строеж по силата на закона, е отпаднала с обратна сила облигационната връзка на страните по процесния договор, поради което заплатените от ищеца суми по сделката подлежат на връщане. Приел е, че между страните е възникнало валидно облигационно отношение по сключения на 24. 09. 2007 г. договор, като по силата на вещния ефект на договора правото на строеж е преминало към ищеца, който е придобил възможността да реализира предвиденото в одобрения архитектурен проект застрояване, както и да придобие в собственост посочените в договора постройки. В решението е изразено становище, че погасяването на правото на строеж поради нереализирането на предвидения строеж в установения от закона срок, не може да обоснове прекратяване или разваляне на облигационната връзка между страните. Обстоятелството, че за реализиране на същия строеж от ищеца е необходимо сключването на нов договор за учредяване на право на строеж, според съда, не се отразява на горния извод, доколкото всички задължения на страните по договора от 24. 09. 2007 г. относно учредяване правото на строеж са изпълнени. Поради това е формиран извод, че заплатените по силата на договора суми не се явяват заплатени от ищеца на ответника с оглед на отпаднало правно основание.
Неоснователността на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД съдът е аргументирал, като наред с гореизложеното е посочил, че заплатените от ищеца суми по договора нямат характер на цена за учредяване на право на строеж. В чл. 5 от договора страните са конкретизирали ясно и недвусмислено естеството на заплатените суми – местен данък в размер на 2% от стойността на договора и режийни разноски, поради което заключението на съда е за заплатени по сделката административни данъци и такси. Съдът е направил извод, че претендираните суми са заплатени от ищеца в изпълнение на административно задължение за заплащане на данъци, възникнало по силата на закона /чл. 44, ал. 1 ЗМДТ/, а не в резултат на изпълнение на задължение по процесния договор. Обстоятелството, че учредителят на ограниченото вещно право и административният орган, по чиято сметка следва да бъдат заплатени административните данъци и такси, са едно и също лице, според съда, не може да обоснове договорен характер на престацията. По тези съображения, в атакуваното решение е прието, че заплатените от ищеца в полза на ответника суми не представляват част от заплатената цена по договора от 24. 09. 2007 г. Решаващият състав е изтъкнал, че съгласно разпоредбата на чл. 49, ал. 2 ЗМДТ данъкът се заплаща при прехвърлянето на недвижим имот или ограничени вещни права върху такъв имот, като последващото прекратяване или разваляне на договора не е въздигнато като основание за връщане на заплатения данък от страна на общината.
Накрая въззивният съд не е възприел доводите на ищеца-въззиваем за наличието на извънсъдебно признание на дълга, обективирано в представения по делото договор за спогодба без дата, носещ подписите на страните. Посочил е, че действително по силата на представения по делото договор за спогодба община Самоков е поела задължението да възстанови на ищеца заплатените по договора от 24. 09. 2007 г. местен данък и режийни разноски, но е изразил е становище, че договорът за спогодба представлява отделно и самостоятелно съглашение по чл. 365 ЗЗД, поради което същият е по естеството си различно, договорно основание за заплащане на сумата. В случая процесната сума не е претендирана на основание договора за спогодба, а на основание състав на неоснователно обогатяване. Поради това и предвид оспорването от страна на ответника на дължимостта на исковата претенция, съдът е приел, че представената спогодба не може да бъде приета за извънсъдебно признание на иска.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касационният жалбоподател поставя следните правни въпроси: „1. При извънсъдебно признание на иска /писмена извънсъдебна спогодба, подписана между страните/ длъжен ли е съдът да се съобрази със същата като продължение на договорните отношения между страните?; 2. Допустимо ли е съдът да постанови решението в противоречие с постигнатата извънсъдебна спогодба между страните по делото, при условие, че не са ангажирани доказателства от ответника, че същата е загубила силата, съответно отпадане на вината?; 3. Длъжен ли е съдът да изследва действителната воля на страните, съобразно чл. 20 ЗЗД, съобразявайки се с писмената извънсъдебна спогодба, подписана между същите относно правния спор?; 4. Следва ли при признание на вина, виновният за невъзможност за реализиране на учредено право на строеж да задържи получена цена по договор?; 5. Длъжен ли е съдът да се съобрази с признанието на длъжника/ответник по иска, че процесните суми се дължат на ищцовото дружество?“. В изложението касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като твърди, че произнасянето на въззивния съд е по въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Формулираните въпроси не са свързани с конкретно от посочените основания за достъп до касация, като в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи общо, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС и цитира решения по чл. 290 ГПК на касационната инстанция.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно разясненията по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е значим за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не могат да обосноват допускането на касационно обжалване.
Първи, втори и трети въпрос в частите им, отнасящи се до сключена извънсъдебна спогодба на страните, не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите не са коректно поставени, тъй като при формулировката им напълно е игнорирано основанието, на което ищецът претендира заплащането на исковата сума. В случая ищецът-търговско дружество е поискал връщането на сумата от 46 947, 92 лв., за която твърди, че е заплатена на ответната община по договор за учредяване на право на строеж върху общински недвижим имот от 24. 09. 2007 г. – отпаднало основание с оглед погасяването на това ограничено вещно право по силата на закона. Поради това решаващите изводи на въззивния съд за несъществуването на спорното материално право са основани на преценката за осъществяване на фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, като са изложени съображения, че не е налице прекратяване или разваляне на договора на страните и че заплатеното от ищеца с оглед естеството, целта и основанието за заплащане /данъци и такси/ не представлява цена по сделката, която подлежи на връщане при отпадане на облигационната връзка. Въззивният съд е изтъкнал в решението, че претендирането на сумата на основание договор за спогодба, представляващ различно от въведеното основание, не е предмет на предявения иск и не е тълкувал договора за спогодба. Поради изложеното не може да се приеме, че посочените въпроси са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите изводи на въззивния съд за несъществуването на спорното материално право на ищеца.
Не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са от значение за изхода на спора, първият въпрос в частта му за задължението на съда да се съобрази с признанието на иска и последният въпрос от изложението. Първият въпрос в посочената част не съответства на процесуалните действия на ответника. В случая ответникът е оспорил иска, като е изразил становище за неговата неоснователност и е поддържал конкретни възражения, че платеното по договора на страните с оглед естеството си и основанието за плащане не подлежи на връщане. Липсва заявен отказ от защита срещу иска с оглед основателността му. Последният въпрос, поставен от касатора в контекста на доводите му, че съдът не е съобразил направеното в договора за спогодба извънсъдебно признание на дълга от страна на ответника, не съответства на констатацията на съда, че със спогодбата ответникът е поел задължение да възстанови на ищеца заплатените по договора от 24. 09. 2007 г. местен данък и режийни разноски и на направения извод, че същата не може да бъде приета за извънсъдебно признание на дълга. Оплакванията на жалбоподателя срещу правилността на тези изводи на Софийски апелативен съд представляват основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281 ГПК и не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК.
Въпрос № 4 от изложението „Следва ли при признание на вина, виновният за невъзможност за реализиране на учредено право на строеж да задържи получената цена по договор?“ не е включен в предмета на делото, не съответства на мотивите на въззивния съд и няма обуславящ решаващата му воля характер. Както се посочи, в случая позоваването е на отпадане на основанието за плащане на исковата сума – договор за учредяване на право на строеж върху общински имот поради погасяване на правото на строеж по силата на закона. Въззивният съд не е формирал изводи досежно причината, поради която правото на строеж не е упражнено, съответно за виновно поведение на ответната община от значение за препятстване на реализацията му. Наред с това, в обжалваното въззивно решение е прието, че платените от ищеца суми нямат характер на цена по договора за учредяване на право на строеж, поради което не биха подлежали на връщане и в хипотезата на отпадане с обратна сила на облигационната връзка на страните.
Липсата на общата предпоставка за достъп до касация изключва необходимостта от обсъждане на въведените допълнителни селективни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
По изложените съображения касационното обжалване не се допуска.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1059 от 30. 04. 2018 г. по т. д. № 1411/2018 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: