О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 248
София, 04.05.2010 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на седми април две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1027/2009 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на З. д. „Б” АД, гр. С. срещу решение № 113 от 12.05.2009 г. по в. т. д. № 162/2009 г. на Варненски апелативен съд в частта, с която са уважени предявените от „С” Е. , гр. В. срещу дружеството-касатор насрещни искове, съответно: за сумата 43 735.90 лв. – получена на отпаднало основание; за сумата 21 511.98 лв. – обезщетение за вреди, изразяващи се в направените разноски по изп. д. № 2* на ЧСИ И. С. и за сумата 9 707.35 лв. – обезщетение за вреди от наложени принудителни изпълнителни мерки по същото дело.
Касаторът поддържа, че в атакуваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Твърди, че съдът незаконосъобразно е отказал да разгледа направеното възражение за прихващане със сумата 44 920.77 лв., като неправилно е приел, че това възражение е заявено едва във въззивната жалба, без да вземе предвид, че същото е заявено още в писмената защита пред първата инстанция и по него е налице произнасяне в решението на Варненски окръжен съд. По отношение на насрещните искове по чл. 45 ЗЗД са развити съображения, че предявяването на такива искове срещу юридически лица е недопустимо, тъй като същите не изразяват сами волята си и не могат да действат виновно. Обоснована е и тезата, че не следва да бъде ангажирана отговорността на ЗД „Б” АД за претендираните от ответното д. „С” Е. вреди във връзка с изпълнителното производство, тъй като тези вреди са резултат от издадените от същото д. нищожни записи на заповед. Решението е обжалвано и в частта относно присъдените разноски.
Допускането на касационно обжалване е аргументирано с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Според касатора, въззивното решение е постановено „в противоречие с практиката на ВКС – Тълкувателно решение № 1/2000 г. и въпросите, на които е следвало да се даде отговор в процесния казус, са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото”.
Ответникът по касация – ”С” Е. , гр. В. моли да не бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователна, по съображения, изложени в писмен отговор от 06.11.2009 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение на Варненски окръжен съд по отношение на насрещния иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за вреди в размер на сумата 21 511.98 лв. – разноски по водените от ЗД „Б” АД изпълнителни дела срещу „С” Е. , въззивният съд е съобразил обстоятелството, че тези дела са прекратени поради обезсилване на изпълнителните листове, въз основа на които същите са образувани, както и изричната разпоредба на чл. 69 ГПК /отм./, според която в посочения случай разноските по изпълнението се възлагат в тежест на взискателя.
Дължимостта на сумата 9 707.35 лв. – претърпени загуби, изразяващи се в плащането на по-високи от договорените цени за доставяни продукти в собствения на „С” Е. хотел, е обоснована с незаконосъобразността на наложените в изпълнителното производство запори върху банковите сметки на това д. през период, съвпадащ с активния туристически сезон, което е възпрепятствало нормалната дейност на дружеството и разплащането му с доставчиците.
По отношение възражението на въззивника ЗД „Б” АД във връзка с насрещния иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за прихващане на преведената му от съдебния изпълнител сума 43 735.90 лв. със сумата 44 920.77 лв., претендирана мораторна лихва върху лизинговите вноски, решаващият състав е приел, че същото е недопустимо и не следва да бъде разгледано, тъй като е направено за първи път във въззивната жалба и касае спорни и некомпенсаруеми вземания.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
Независимо от формалното наличие на изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в самата касационна жалба, касаторът не е посочил кои според него са „въпросите, на които е следвало да се даде отговор в процесния казус”, по отношение на които твърди, че решаването им е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и че са решени в противоречие с цитираната практика. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховен касационен съд, непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си, е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. С оглед изложените в касационната жалба обстоятелства и задължителната практика, на която се позовава касаторът, настоящият състав, в рамките на правомощията си по т. 1 от цитираното Тълкувателно решение да конкретизира заявения въпрос, приема, че като значим за конкретното дело би могло да се счете за поставен единствено процесуалноправният въпрос: за контрола на въззивната инстанция върху процесуалните действия на първоинстанционния съд и по-конкретно – за задължението й да разгледа заявеното в първоинстанционното производство възражение за прихващане.
Решението на въззивния съд по този въпрос, обаче, не е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика по т. 6 от Тълкувателно решение на ОСГК на ВКС № 1 от 04.01.2001 г. Такова противоречие би било налице само в случай, че съдът е отказал да разгледа възражение за прихващане, чието предявяване в процеса е принципно допустимо, каквато настоящата хипотеза не е. Доколкото сумата, предмет на заявеното с писмената защита на ЗД „Б” АД, гр. С. възражение за прихващане, представлява законната лихва върху претендираната от това д. сума по първоначалния иск, същата не може да бъде въведена като предмет на делото посредством възражението за прихващане. Касае се за акцесорно вземане, което е следвало да бъде предявено с исковата молба, а не за насрещно вземане, което би могло да се предяви с възражение за прихващане. С оглед на това, за решаващия състав не е съществувало задължение да разгледа така направеното възражение за прихващане. Ето защо, независимо от неправилните съображения на въззивния съд за несвоевременно заявяване на възражението за прихващане, неразглеждането на това възражение не може да обоснове противоречие с цитираната задължителна съдебна практика и съответно допускане на касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение 113 от 12.05.2009 г. по в. т. д. № 162/2009 г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: