1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 249
ГР. София, 01.03.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 15.02.11 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА
ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
като разгледа докладваното от съдия И. гр.д. №1425/10 г.,
намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на К. Т. срещу въззивното решение на Апелативен съд Пловдив /АС/ по гр.д. №1066/09 г. и по допускане на обжалването.
С въззивното решение е отхвърлен предявеният от касатора срещу С. С. отрицателен установителен иск, че ищецът не дължи на ответника сумата от 45 000 евро. На толкова възлиза прехвърленото /цедирано/ на ответника от Г. и П. Хасърджиеви вземане към ищеца, възникнало на осн.145 , вр. с чл.127 от ЗЗД. За събирането му е издаден изпълнителен лист на извънсъдебно изпълнително основание и е заведено изпълнително дело. По него като нов взискател е конституиран цесионерът, ответник по иска.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на вероятна недопустимост на въззивното решение, като постановено по непредявен иск. Поставя и материалноправни въпроси: отговаря ли поръчителят, ако не е дал съгласие за продължението на срока, дадено от кредитора на главния длъжник – чл.147, ал.2 от ЗЗД; задължителни ли са постигнатите уговорки между длъжника и единия от поръчителите във вътрешните им отношения и има ли право поръчителят, който е изплатил дълга, след като се е възползвал лично от него, да се суброгира в правата на удовлетворения кредитор спрямо останалите лица, поръчителствали на
един и същ длъжник, за един и същ дълг; как се тълкуват договорите за издирване действителната обща воля на сключилите ги лица, като се има предвид и качеството, в което са действали. Намира, че материалноправните въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото и са разрешени в противоречие с цитираната практика на ВКС, без задължителен характер – чл.280, ал.1,т.2 и 3 от ГПК.
По доводите за вероятна недопустимост на решението: въззивният съд се е произнесъл по обстоятелствата, изложени в исковата молба, които са основанието на иска и по искането на ищеца – петитума, като е съобразил, че воденият иск е отрицателен установителен. Така постановеното решение е по предявения иск, независимо от квалификацията му – по общия текст на чл.97, ал.1 от ГПК или в специалната хипотеза на чл.254 от ГПК, отм. Постановеното при неточна квалификация на спорното право / но при правилно определени и издирени правопораждащи го факти и характер на спора/ решение не е недопустимо, а може да е неправилно. За правилността на въззивното решение ВКС не се произнася в това производство. Въззивната инстанция е съд по същество на спора и обсъждането на наведените от ответника основания, които е длъжен да изчерпи при вида на иска и на правните му доводи не е извън правомощията на въззивния съд. Производството пред АС е по реда на чл.196 от ГПК, отм., затова въззивният диспозитив „оставя в сила” съответства на предвиденото в чл.208 от ГПК, отм., при произнасянето за основателността на въззивната жалба. Въпросите по новия ГПК, при протекло по реда на отменения въззивно производство, са неотносими към въззивното решение.
По материалноправните въпроси: Продължението на срока, дадено от кредитора на главния длъжник, има действие и за поръчителя, ако той е дал съгласие за това – арг. от чл.147, ал.2 от ЗЗД. Съгласието следва да е изрично – Р №716/55 г. на ВКС, четвърто г.о.. В случая съгласието е дадено чрез пълномощник, натоварен общо да подпише анекса към договора. Според констатираното от АС, с анекса не се променя крайният срок – 30.07.03 г. за целия кредит, след който кредитът е обявен за предсрочно изискуем, а само междинния – от усвояване на съответната част. Затова – и ако се приеме, че не са дали съгласие за продължаване на междинния, поръчителите са обвързани с крайния срок за връщане на сумата, според първоначално поетото и непроменено задължение. Законовите разпоредби не са неясни и непълни, разработени са в многото и дългогодишна практика. Или основанието за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.3 от ГПК не е налице.
Според представените към жалбата Р № 1417/2000 г. на пето отд. и №241 от 1988 г. на четвърто отд. на ВКС, във вътрешните отношения на солидарните длъжници се прилагат уговорките между тях; възползвалият се от дължимата сума солидарен длъжник, който я е изплатил изцяло на кредитора, не може да иска от другите солидарно задължени лица припадащите им се части от дълга. Въззивното решение в случая не противоречи на тази практика – АС е разгледал твърденията на ищеца, че Хасърджиеви са платили свой личен дълг към банката по споразумението им с главния длъжник от 10.01.03 г., но ги е приел за неустановени, при оспорената от платилите автентичност на споразумението /частен документ, представен в нотариално сверен препис – чл.487 от ГПК, отм./ и липсата на сигурни данни за действия в изпълнение на уговореното.
Въззивният съд е тълкувал уговорките на споразумението за намерения от 10.01.03 г. – вкл. т.4 от него, за да установи точния им обем и съдържание и се произнесе за изпълнението им между сключилите го страни, на което се е позовал ищецът. Тълкуването – с оглед целта му, при данните и в конкретността на спора, не противоречи на Р №559/93 г., четвърто г.о.. и №454/07 г. на второ г.о. на ВКС. Там е посочено, че тълкуване на договора се налага за изясняване на волята на страните, с оглед на твърденията им и данните по делото. Затова не се установява противоречиво решаване на въпроса като осн. по чл.280, ал.1,т.2 от ГПК за допускане на обжалването.
Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Пловдив по гр.д. №1066/09 г. от 7.06.10 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: