6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 249
София, 15.04.2013 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесети март две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 496/2012 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] против решение № 192 от 02.02.2012 г. по гр. д. № 1970/2011 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Видински окръжен съд решение № 34 от 10.03.2011 г. по гр. д. № 397/2010 г., са отхвърлени предявените от банката-касатор срещу В. Б. Г., И. С. И., К. Е. К. и К. М. Ц., при условията на пасивно субективно съединяване, искове с правно основание чл. 422 ГПК за установяване съществуването на вземане за суми по договор за банков кредит № 224 от 22.02.2007 г., дължими от ответниците в качеството им на поръчители, за които е издадена заповед за изпълнение № 392-РЗ от 26.03.2010 г. по ч. гр. д. № 547/2010 г. на Видински районен съд.
Касаторът моли за отмяна на обжалваното решение като неправилно поради необоснованост и нарушение на закона. Основното му оплакване е във връзка с извода на решаващия състав за отпадане отговорността на поръчителите на основание чл. 147, ал. 2 ЗЗД, обоснована с липсата на изрично съгласие на същите за продължаване на срока, уговорен в т. 3 на процесния договор за кредит и с непредявяване на иск срещу тях в предвидения в чл. 147, ал. 1 ЗЗД 6-месечен срок. Според касатора, този извод на въззивната инстанция е резултат от погрешно тълкуване на клаузата на т. 3 от договора за кредит, предвиждаща изрично възможността първоначално уговореният 12-месечен срок за погасяване на кредита да бъде продължен до 3 години.
Като значими за изхода на конкретното дело и обосноваващи допускане на касационното обжалване касаторът е посочил въпросите: 1. При условие, че в първоначалния договор за кредит изрично е уговорено продължаване срока на кредита, както и че поръчителите са се съгласили и подписали този първоначален договор, значи ли, че кредиторът едностранно е продължил срока на договора, като анексите за продължаването са подписани от кредитора и кредитополучателя и може ли в този случай да намери приложение чл. 147, ал. 2 ЗЗД; Задължителна ли е за поръчителите клаузата за продължаването на срока, уговорена още с първоначалния договор при условие, че сделката е сключена при условията на чл. 298 ТЗ; 2. Може ли да се приеме, че поръчителите са се задължили при по-леки условия от главния длъжник, без това да е уговорено изрично в договора; 3. Длъжен ли е съдът при постановяване на решението си да прецени всички факти от значение за спорното право.
По отношение на първите два материалноправни въпроса се поддържа, че са решени в противоречие с казуална практика на ВС – решение № 716 от 12.05.1955 г. по гр. д. № 2145/1955 г. на ІV г. о. /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/, както и че „решаването им е от значение и за развитието на правото”, а по отношение на процесуалноправния въпрос – че е решен в противоречие с решение № 422 от 18.07.1997 г. по гр. д. № 250/1997 г. на ВКС, 5-членен състав /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/.
Ответниците – В. Б. Г., И. С. И. и К. Е. К. – молят за недопускане на касационното обжалване по съображения, изложени в писмени отговори съответно – от 16.05.2012 г. /на ответника Г./ и от 11.05.2012 г. /на ответниците И. и К./.
Ответникът – К. М. Ц. – не заявява становище.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявените от [фирма], [населено място] срещу В. Б. Г., И. С. И., К. Е. К. и К. М. Ц., при условията на пасивно субективно съединяване, искове с правно основание чл. 422 ГПК за установяване съществуването на вземане за суми по договор за банков кредит № 224 от 22.02.2007 г., въззивният съд е приел, че доколкото ответниците-поръчители не са дали изрично съгласие за продължаване на първоначално уговорения 12-месечен срок на договора за кредит – 22.02.2008 г., извършено с подписаните само от кредитодателя и от кредитополучателя два анекса от 21.02.2008 г. и от 20.02.2009 г., поетото от тях поръчителство е прекратено на основание чл. 147, ал. 2 ЗЗД с изтичането на уговорения в договора срок – 22.02.2008 г., като продължението на срока до 22.02.2010 г. им е непротивопоставимо. С оглед обвързаността на поръчителите именно с първоначално уговорения срок на договора за кредит и предвид бездействието от страна на банката-кредитор в установения в чл. 147, ал. 1 ЗЗД 6-месечен срок, считано от датата на падежа на главното задължение /22.02.2008 г./, е направен извод за прекратяване на поръчителството и на това основание.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По отношение и на трите поставени въпроса не може да се счете, че е налице общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. От една страна, изводите на въззивния съд за това – дали ответниците-поръчители са се задължили за чуждия дълг само за периода на първоначално уговорения между страните по договора за кредит 12-месечен срок или и за продължението му по анексите от 2008 г. и от 2009 г., е направен въз основа на извършеното от съда тълкуване на клаузата на т. 3 от договора за кредит, възприета като установяваща единствено възможност, но не и задължение на страната за продължаване на срока на договора, от което произтича съответно липсата на задължение и за поръчителите да се считат обвързани от продължаването на срока. Следователно, решаването на поставените от касатора два материалноправни въпроса е предпоставено от обсъждането на конкретните доказателства по делото и възприемане на фактическата обстановка, което, съгласно цитираната задължителна съдебна практика, е относимо към правилността на обжалвания акт /чл. 281, т. 3 ГПК/, но не и към основанията за допускането му до касация /чл. 280, ал. 1 ГПК/. От друга страна, липсата на общата предпоставка за допускане на касационния контрол по отношение на процесуалноправния въпрос произтича от обстоятелството, че същият е посочен абстрактно и без да е обоснован с твърдения за несъобразяване на конкретни доказателства по делото. Освен това, поддържаното от касатора твърдение за несъобразяване на всички значими за делото факти не съответства на действителността, тъй като видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният съд е изложил изключително подробни съображения по доводите и възраженията на всяка от страните в процеса и е подложил на обстоен анализ всички онези доказателства, които имат значение за спорното материално право. Що се отнася до правилността на същите, то това е въпрос на самия касационен контрол, но не и на производството по допускането му.
Независимо от изложеното, дори и да се счете, че заявените въпроси са обуславящи изхода на делото, касационното обжалване отново не би могло да бъде допуснато, тъй като не са налице поддържаните по отношение на тях конкретни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. На първо място, липсва твърдяното от касатора противоречие между обжалвания акт и решение № 716 от 12.05.1955 г. по гр. д. № 2145/1955 г. на ІV г. о. Точно обратното, налице е съответствие в разрешенията, съдържащи се в постановеното от Софийски апелативен съд решение и цитираната незадължителна съдебна практика, по отношение на това, че продължаването на срока на главното задължение обвързва поръчителя само ако е уговорено изрично или поръчителят е дал съгласието си за това продължаване на срока. В същия смисъл е и решение № 2188 от 19.12.1995 г. по гр. д. № 307/1995 г.на ВКС, V г. о., според което отговорността на поръчителя отпада, ако с подписани анекси кредиторът е продължил срока за изпълнение на длъжника без съгласие на поръчителя. Ето защо, не може да се счете за доказано основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Това основание не е налице и по отношение на процесуалноправния въпрос, свързан със задължението на съда да обсъди всички доводи на страните и събраните по делото доказателства. Освен, че е изрично установено както в отменения, така и в действащия процесуален закон, по отношение на посоченото задължение е налице и трайна и непротиворечива съдебна практика, в т. ч. и такава, имаща задължителен характер. В случая, обаче, не е налице отклонение от тази практика, тъй като, както бе отбелязано вече, въззивният съд е изпълнил стриктно задълженията си на инстанция по съществото на спора и е подложил на обсъждане и преценка всички релевантни за делото факти и доказателства.
Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поддържано по отношение на материалноправните въпроси, настоящият състав намира, че не дължи произнасяне, тъй като същото не е надлежно заявено. Съгласно указанията по т. 4 от цитираното по-горе тълкувателно решение, точното прилагане на закона и развитието на правото формират едно общо основание за допускане на касационното обжалване, докато в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е релевирал само част от това основание – „значение за развитието на правото”. Отделно от това, доколкото разпоредбата на чл. 147, ал. 2 ЗЗД е достатъчно ясна и липсва противоречие при прилагането й, не може да се счете, че са осъществени предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол.
При посочения изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, следва да бъде уважено искането на ответника В. Б. Г. за присъждане на разноски за настоящото производство в размер на сумата 500 лв. – адвокатско възнаграждение, заплащането на което в брой се установява от представения договор за правна защита и съдействие № 31423 от 02.05.2012 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 192 от 02.02.2012 г. по гр. д. № 1970/2011 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица], да заплати на В. Б. Г. от [населено място], комплекс „Вида”, [жилищен адрес] направените в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 500 /петстотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: