9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 25
[населено място], 23.01.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на единадесети декември през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1897 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], срещу решение №143/29.05.2017г. по т.д. №53/2017г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, 1 състав. С него е потвърдено решение №340 от 29.07.2016г. по т.д. №57/2016г. на Пловдивски окръжен съд, поправено с решение №16 от 10.01.2017г., с което е отхвърлен като недоказан и неоснователен предявеният от [фирма] против [фирма], [населено място], в несъстоятелност, установителен иск по чл.694, ал.1 от ТЗ за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 860 630,98 лв., съставляваща предявено и неприето в производството по несъстоятелност на ответника вземане, придобито от ищеца по силата на договор за цесия от 28.02.2013г., сключен между ищеца, като цесионер и дружеството [фирма], [населено място], като цедент, което вземане включва следните суми:1/сумата от 730 861,66 лв. главница, съставляваща сбор от парични заеми, предоставени от [фирма], [населено място], на ответното дружество по 29 броя договори за заем, сключени между тези две дружества в периода 2006г. – 2012г.; 2/ сумата от 42 065,92 лв. – начислена върху главницата редовна лихва за срок до 31.12.2012г.; 3/ сумата от 43 851,70 лв. – начислена върху главницата редовна лихва за срока от 01.01.2013г. до 31.12.2013г. и 4/ сумата от 43 851,70 лв. – начислена редовна лихва за срока от 01.01.2014г. до 31.12.2014г.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, наезаконосъобразно и постановено при неправилно прилагане на материалния закон. Касаторът поддържа, че въпреки наличието на безспорни доказателства по делото за основателност на иска, решаващият съд го е отхвърлил и то при липса на спор между страните по делото и при наличие на изрично признание на иска от страна на ответника. Счита,че въззивният съд неправилно е приел, че договорът за цесия е нищожен на основание чл.26 ал.2 предл.2 от ЗЗД, въпреки, че такива възражения за нищожност не са наведени от ответника, както и че заемната сума по процесните договори за заем не е реално предадена на заемополучателя. Твърди, че в противоречие с разпоредбата на чл.175 от ГПК, съдът не е преценил с оглед всички обстоятелства по делото, направеното в хода на производството от процесуалния представител на страната – юридическо лице, признание на неизгоден за нея факт, а именно, че сумите по представените договори за заем са получени от ответното дружество. Подробни съображения излага във въззивната жалба, като моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде уважен предявеният установителен иск.
Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК с твърдения, че въззивното решение съдържа произнасяне по следните значими за изхода на делото въпроси, а именно: 1.Одобряването и подписването на договор за цесия от страните представлява ли съгласие за цената на сделката, след като е посочено, че същата е уговорена от страните в отделен анекс между тях и непосочването на цената в самия договор липса на съгласие ли е по смисъла на чл.26 ал.2 предл.2 от ЗЗД? 2.В случай, че страните са уговорили,че цената по възмездната цесия е уговорена и ще се заплати съобразно уговорки в анекс към договора, следва ли да се приеме, че изначално не е определена цена по цесията и липсва съгласие по смисъла на чл.26 ал.2 предл.2 от ЗЗД или следва да се приеме,че страните са определили такава цена, но по една или друга причина/ воля на страните, цената не е посочена в самия договор за цесия? 3.Валиден ли е договорът за цесия, при който няма плащане на цената по договора? 4.Извежда ли се от съдържанието на договора за цесия нищожността на същия, поради липса на съгласие за цената, след като страните са уговорили, че такава цена е определена и ще се заплати съобразно уговорки в анекс към договора и следва ли съдът да събере доказателства за приложимостта на чл.26 ал.2 предл.2 от ЗЗД? 5. Допустимо ли е съдът да приеме за първи път факти, за установяването на които не е вменена от първата инстанция доказателствена тежест – да разшири предмета на доказване извън очертания с доклада, като приеме, че цесията е нищожна поради липса на съгласие относно цената, след като първоинстанционният съд не е указал такава доказателствена тежест въпреки твърденията на ищеца за възмездната цесия? 6. Има ли възможност съдът, след като няма възражения от ответника в насока недействителност на договора за цесия, да обсъжда този договор именно по отношение на недействителността му или предпоставка за това е изрично възражение на ответника? 7. Има ли правен интерес ответникът от установяване както недействителността на договора за цесия, така и изпълнението на този договор от сключилите го страни? 8. Цената по договора за цесия съществен елемент ли е от последния с оглед възможността, дадена от закона цесията да бъде и безвъзмездна? 9. Как следва да се разпредели доказателствената тежест от съда по реда на чл.146 ал.2 от ГПК и следва ли същият да укаже на страната, че не сочи доказателства за твърдян от нея факт? В случай, че първоинстанционният съд не е изпълнил процесуалното си задължение в изготвения доклод по чл.146 от ГПК да посочи кои права и обстоятелства се признават, кои обстоятелства не се нуждаят от доказване и как се разпределя доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти, следва ли въззивният съд да даде указания и възможност на страната да ангажира доказателства за тези факти, без да се съобразява с ограничения по чл.266 от ГПК? 10. Доказва ли разписката изпълнението на задължението съгласно чл.77 ал.1 от ЗЗД и служи ли като доказателство за сключването на договора за заем и за изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на заемателя определена парична сума? 11.Признанието на представляващия юридическото лице чрез подписването на разписка за получена заемна сума, ангажира ли последното и необходимо ли е при отпуснат заем на юридическото лице сумата да е постъпила по банковата сметка на дружеството и да е осчетоводена от него? 12.Релевантни ли са за заемното правоотношение други юридически факти извън тези от фактическия състав на договора за заем като осчетоводяване на сумата при търговеца и постъпване по банкова сметка на последния?
Касаторът твърди, че по първите три поставени въпроса и по седми и осми въпрос въззивният съд е допуснал противоречие със задължителната практика на ВКС, формирана с решение №473/17.01.2013г. по гр.д.№1395/2011г. на ВКС, ГК, ІV г. о., съгласно което при тълкуването на договорите трябва да се тълкува действителната обща воля на страните, като отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Също поддържа, че въпросите се решават противоречиво от съдилищата, като твърди, че въззивното решение противоречи на влязлото в сила решение от 26.11.2015г. по в.т.д.№1452/2015г. на Варненски окръжен съд, в което е прието за неоснователно възражение на ответника по делото за недействителност на договор за цесия поради липса на посочена цена, тъй като цената не е от съществените елементи на договора. Позовава се и на противоречие с влязлото в сила решение от 15.06.2016г. по в.т.д.№68/2016г. на Добрички окръжен съд, в което са приети за процесуално недопустими възраженията на ответника – длъжник по цедираното вземане, за нищожност поради липса на предмет и липса на цена на рамковия договор за продажба и прехвърляне на вземания. В цитираното от касатора решение на Добрички окръжен съд е прието, че длъжникът няма правен интерес да иска установяване на нищожност на договор за цесия на вземането срещу него, тъй като нито е страна по договора, нито този договор го уврежда. Касаторът твърди, че разрешението по петия, шестия и деветия въпрос във въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение №307/20.03.2012г. по гр.д.№284/2011г. на ВКС, ГК, ІV г. о., в което се приема, че при въведено с въззивната жалба основание за неправилност на първоинстанционното решение, касаещо нарушение на разпоредбите на чл.146 ал.1 т.5 и ал.2 от ГПК въззивният съд следва да повтори опороченото действие, като укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване и как се разпределя доказателствената тежест за тези факти. По последните три въпроса поддържа, че решението на ПАС противоречи на задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №174/23.07.2010г. по гр.д.№5002/2008г. на ВКС, ГК, ІV г.о., съгласно което разписката служи като доказателство за сключването на договора за заем и за изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на заемателя определената парична сума. Също поддържа, че е налице противоречие с възприетото в решение №174/29.04.2011г. по гр.д.№640/2010г. на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение №261/22.01.2014г. по гр.д.№2354/2013г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., че при сключен договор за паричен заем с търговско дружество, по който то е заемател, предаването на паричната сума на управителя на дружеството представлява предаване по смисъла на чл.240 от ЗЗД, като постъпването на паричната сума по сметка на дружеството или в неговата каса, има значение само за вътрешните отношения между дружеството и управителя.
Ответникът по жалбата [фирма], [населено място], в несъстоятелност, не изразява становище.
Синдикът на [фирма], [населено място], в несъстоятелност, К. Б., също не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска на [фирма] за установяване съществуване на вземане в размер на 860 630,98 лв., предявено и неприето в производството по несъстоятелност на ответника [фирма], [населено място], въззивният съд е приел, че с договора за цесия от 28.02.2013г. [фирма], [населено място], е прехвърлило на [фирма] вземания срещу [фирма], [населено място], по 29 броя договори за паричен заем, възлиза на сумата от 730 861,66 лв., както и вземане на цедента към ответника в размер на 42 065,92 лв., представляващо натрупани до 31.12.2012г. договорни лихви по всички изброени по-горе договори за заем, при което общият размер на всички цедирани вземания възлиза на сумата от 772 927,58 лв. Съдът е приел, че в съдържанието на договора за цесия ясно и недвусмислено е изразена волята на договарящите страни вземанията да бъдат прехвърлени възмездно срещу заплащане на цена, начинът на определянето на която и конкретният й размер да бъдат определени в отделен документ. Приел е, че по делото липсват твърдения и доказателства цената на прехвърлените по договора за цесия вземания да е била определена в нарочен писмен документ по време или след сключването на договора с цедента. Поради това е приел, че липсва постигнато съгласие относно цената на възмездно прехвърлените права, което прави договора нищожен на основание чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД. Посочил е в мотивите, че поради специфичния характер на договора за цесия липсват основания за приложението на разпоредбата по чл.326, ал.2 ТЗ, относима към търговските продажби, тъй като не е налице критерий за съпоставимост и определяемост на цената на прехвърлените вземания. Посочил е изрично, че нищожността на договорите е уредена с императивни правни норми, каквито са предвидени в хипотезите по чл.26 от ЗЗД, за спазването на които съдът следи служебно и без наличие на иск или възражение. Също така е споделил изводите на първоинстанционния съд, че е недоказано реално предаване на паричните суми по всички изброени в исковата молба и в договора за цесия 29 броя договори за заем, сключени в периода от 2006 година до края на 2012 година. Изтъкнал е, че по всеки един от тези договори и двете страни по сделките са представлявани от едно и също лице Н. С. Н., в качеството му на управител и законен представител едновременно на заемодателя и заемополучателя. Посочил е, че признанието на иска, направено в производството пред двете инстанции от процесуалния представител на несъстоятелното дружество – ответник, не освобождава ищеца от доказателствената тежест да установи пред съда релевантния факт на реалното предаване на сумите по всеки един от договорите за заем, сключени между дружеството цедент [фирма], [населено място], като заемодател и [фирма], [населено място], в несъстоятелност, като заемополучател. Въззивният съд е констатирал, че предаването на сумите е материализирано в изготвени отделни разписки, издадени в деня на съставяне на договорите за заем, подписани от Н. Н., представляващ и двете дружества, в съдържанието на които е отразено, че като управител на заемодателя предава заемната сума и я получава от името на фирмата – заемополучател. Въз основа на данните от заключението на съдебно – счетоводната експертиза съдът е приел, че в нарушение на принципа за текущо начисляване на приходи и разходи, произтичащи от сделки и събития към момента на тяхното възникване, паричните заеми са намерили своето счетоводно отражение едва във финансовите отчети на двете дружества за 2013г., докато всичките 29 броя договори за парични заеми са сключени в периода от 2006г. до 2012г. Посочил е, че липсва отразяване на заемите във финансовите отчети за всяка една от годините, в които са сключени 29-те броя договори, в периода 2006г. – 2012г. С оглед изложеното е стигнал до извода, че към датите на подписване на всеки един от договорите за заем и съставените в същия ден разписки, между двете дружества заемодател и заемополучател не е извършено фактическо предаване на договорените парични средства.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първите четири поставени от касатора въпроси, макар и отнасящи се за цената при договора за цесия, не се явяват обуславящи за изхода на спора. Въззивният съд не е отрекъл възможността цената на възмездния договор за цесия да бъде уговорена в анекс към договора, а е установил, че такъв анекс в случая не е представен. Също така съдът не е изложил становище, че неизплащането на уговорената цена води до недействителност на договора за цесия. Седмият въпрос относно правния интерес на длъжника да установява недействителността на договора за цесия, съответно неизпълнението на този договор, изобщо не е обсъждан от въззивния съд, доколкото ответникът – длъжник по цедираните вземания, не е оспорвал предявения иск, съответно не е оспорвал действителността на представения по делото договор за цесия. Поради това по отношение на тези пет въпроса не е налице общата предпоставка за достъп до касация.
Поставените от касатора пети, шести и девети въпроси са обуславящи за изхода на спора, тъй като въззивният съд е констатирал нищожност на представения по делото договор за цесия поради липса на съгласие относно цената, при положение, че страните по делото не са въвеждали доводи за нищожност на договора в първоинстанционното или във въззивното производство и този въпрос не е обсъждан в мотивите на първоинстанционния съд. По този начин въззивният съд е допуснал отклонение от задължителната за съдилищата практика на ВКС, обективирана в решение №145/01.12.2017г. по т.д.№2587/16г. на ВКС на РБ, ТК, І т.о. В същото се приема, че при констатиране на фактически и/или правни обстоятелства по делото, които налагат служебно прилагане на императивна материалноправна норма, неприложена от първоинстанционния съд, с оглед спазване на принципите на състезателност и равнопоставеност, въззивният съд следва да уведоми страните за това, като им даде възможност да изразят становище по обстоятелствата и по прилагането на нормата, също и да ангажират доказателства, както и съдът следва да разпредели доказателствената тежест. В случая констатирайки, че е налице една от предвидените в императивната разпоредба на чл.26 от ЗЗД хипотези на нищожност на договор, която не е съобразена от първоинстанционния съд и не е въведена като довод от страните, въззивният съд е следвало да уведоми страните и да им даде възможност да изразят становище и да ангажират доказателства по приложението на тази норма. Независимо от допуснатото отклонение от практиката на ВКС, по поставените процесуалноправни въпроси не са налице основания за достъп до касация. Изводът на въззивния съд за неоснователност на предявения иск не е обусловен само от преценката за нищожност на представения договор за цесия, с който ищецът се легитимира като титуляр на процесното вземане. Въззивният съд е приел за недоказано възникването на вземане в полза на цедента, като е преценил, че издадените разписки от управителя на [фирма], [населено място], в несъстоятелност, не съставляват доказателства за предаването на сумите по представените по делото броя договори за заем. Поради това изводите на съда по формулираните от касатора процесуалноправни въпроси, не са единствено обуславящи изхода на производството по предявения иск по чл.694 от ТЗ. Съответно поставените от касатора въпроси не могат да обоснове наличието на основната предпоставка по ал.1 на чл.280 от ГПК. В тази насока са и задължителните разяснения, дадени в т.1 на Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. по тълк.дело № 1/2009г. на ОСГТК на Върховния касационен съд, съгласно които материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда и за изхода по конкретното дело.
Последните три въпроса относно доказателствената сила на разписка за получена сума, подписана от управителя на търговското дружество, са свързани с предмета на спора, доколкото въззивният съд е приел, че към датите на подписване на всеки един от договорите за заем и съставените в същия ден разписки, между двете дружества заемодател и заемополучател не е извършено фактическо предаване на договорените парични средства. Въпросите обаче не отразяват специфичното за конкретния спор обстоятелство, че управителят на дружеството – заемател Н. С. Н., подписал разписките за получаване на заемните суми, е едновременно с това и управител на дружеството – заемодател. Разписката в качеството си на валидно доказателствено средство за изпълнението на парично задължение представлява писмено признание, издадено на престиращия от получателя на престацията, за получаването на същата и следва да носи подписа на издателя. В настоящата хипотеза, в която престиращият и получателят на престацията се представляват от едно и също лице, фактите, удостоверени от М. с разписки – предаване на суми в общ размер на 730 861,66 лв, се явяват изгодни за едното от представляваните от него юридически лица. В цитираните от касатора решения не се разглежда въпросът за доказателствената сила на разписката за получен заем, когато същата е издадена от лице, представляващо едновременно заемателя и заемодателя. Поради това и не е налице поддържаното от ищеца основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./ – противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./. за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №143/29.05.2017г. по т.д. №53/2017г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, 1 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.