О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 250
София, 23 май 2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
ч.гр.дело №1472/2017 година.
Производството е по чл.274 ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, вх.№4024/25.3.2015, подадена от адв. Г. Г. – процесуален представител на [фирма] – [населено място], допълнена с касационна жалба, вх.№4095/08.3.2017 г., срещу въззивно определение №636/04.3.2015 год. по ч.гр.д. №615/2015 год. по описа на Софийския апелативен съд, г.о., 8 състав, с което е допуснато изменение на постановено по гр.д.№2993/2013 г. на I-4 състав на СГС, определение от 04.11.2014 г., с което [фирма] е осъдено да заплати на ответника [фирма], на основание чл.78, ал.4 ГПК допълнително разноски в размер на 5000 лева – заплатено адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство, в рамките на общо претендираните 25000 лева, а за въззивното производство разноски в размер на 263 лева. В останалата част определението на първоинстанционния съд е потвърдено.
С обжалваното определение въззивната инстанция е приела за неоснователно възражението в частната жалба на ищеца, че по искането за присъждане на сторените от ответника разноски в частното производство по обжалване на определението по допускане на обезпечение, компетентен е съставът на САС, който се е произнесъл по частната жалба. Прието е и, че направените от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с окончателното съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайния му изход /т.5 от ТР № 6/2013г. на ОСГТК на ВКС/, което обуславя компетентността на състава на СГС да ги съобрази при постановяване на акта, с който е прекратил производството. За образуваното пред САС в.ч.гр.д.№ 2052/13 г. по подадената от ответника [фирма] частна жалба срещу определението на СГС, с което е допуснато обезпечение на предявения иск, последният е представил доказателства за заплатена в полза на САС д.т. в размер на 15.00 лв. и за изплатени 5 000 лв. за адвокатско възнаграждение, договорено в представения договор за правна помощ, в който изрично е отбелязано, че плащането е „ в брой”. Установено е, че частната жалба е била уважена от въззивния състав, поради което искането за присъждане на сторените от жалбоподателя /ответник/ разноски е основателно. В своевременно депозираното от ищеца на 22. 05.2014г. становище по списъка на разноски е направено и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Като съобрази цената на иска – 809971.20 лв./данъчната оценка на имота/, съгласно чл.7, ал.1,т.7 от Наредба №1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което следващият се в случая размер на адвокатското възнаграждение е над 5 000 лв., поради което възражението за прекомерност е неоснователно. Поради това решаващият извод на съда, че следващите се на ответника разноски по ч.в.гр.д. .№ 2052/13 г. по описа на САС, възлизат на 5 000 лв. за адвокатски хонорар и 15 лв. д.т., а от претендираните за производството пред СГС разноски основателно е искането за присъждане на 5000 лв. допълнително договорено с договор за правна помощ от 20.05.2014г. адвокатско възнаграждение, за което е отбелязано, че е изплатено „ в брой”, и за 10.00 лв. – д.т. за два броя удостоверения, за които са представени разходни документи. За адвокатското възнаграждение от 20 000 лв., уговорено в договора за правна помощ от 22.04.2013г., като платимо по банков път, не са ангажирани доказателства за превод на сумата, поради което не може да се признае за разход на страната.
Изложени са съображения, че диспозитивът на обжалвания акт, с който са присъдени разноски в общ размер от 5025лв., не е прецизиран, при това въпреки изрично дадените указания в тази насока с отменителното определение на САС от 21.10.2014г. по ч.гр.д.№ 3701/14г, а от мотивите става ясно, че съдът е признал като разходи на страната адвокатското възна- граждение от 5000 лв. за частното производство по обезпечението и общо 25 лв. – за внесени д.такси / 15 лв.+ 10 лв./. За недоказан е приет разходът за адвокатски хонорар от 25 000 лв., поради което не го е присъдил.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, озаглавено „касационна жалба/допълнение към жалба, вх.№4024 от 25.3.2015 г./“, частният касационен жалбоподател излага съображения и навежда доводи, относими към развитието на производството за разноски. Твърди се, че настоящият правен спор е допустим за разглеждане, тъй като постановеното определение е от значение за точното прилагане на закона – основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и се сочи, че е налице едно нарушение на материалния закон, тъй като не са присъдени направените съдебни разноски, видно от приложените писмени доказателства. В изложението се обсъжда хронологията и документацията по извършване на разноските. Поставя се въпрос – „Може ли Върховният касационен съд да присъди направени съдебни разноски предвид новонастъпили обстоятелства(в случая по делото е представен документ за извършен банков превод на сумата от 20000 лева остатък по договора за правна помощ) ?“. Моли се за присъждане на исканите разноски.
Ответникът по частната касационна жалба [фирма] не заявява становище в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК намира, че последната е подадена в законния срок. Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не съдържа обаче релевантен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, който да е относим към настоящия процесуален спор.
Поставеният въпрос „Може ли Върховният касационен съд да присъди направени съдебни разноски предвид новонастъпили обстоятелства(в случая по делото е представен документ за извършен банков превод на сумата от 20000 лева остатък по договора за правна помощ) ?“. по естеството си представлява искане, което може да бъде осъществено едва, след като въззивното определение бъде допуснато до касационно обжалване.
Материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в съдебния му акт. Произнасянето на съда по действително съществуване на твърдяното субективно право или правоотношение, представлява разрешаване на значимия за конкретния спор правен въпрос, изведено в чл.280, ал.1 ГПК като общо основание за допускане на касационно обжалване. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното определение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното определение.
Касационният жалбоподател е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Задължението на жалбоподателя по чл.284, ал.1 т.3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към частната касационната жалба. Посоченият от жалбоподателя материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното определение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд решава въпроса за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Обжалваното определение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в частната касационна жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът.
Върховният касационен съд не е задължен да извежда въпросите от изложението на касационната жалба, нито от сама нея, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Въпросите по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следва да бъдат формулирани ясно, точно и категорично от касационния жалбоподател. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на релевантен въпрос(материалноправен и/или процесуалноправен) не налага обсъждане на хипотезите по точки 1-3 от чл.280, ал.1 ГПК.
Поради това въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от изложените съображения и на основание чл.278, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение №636/04.3.2015 год. по ч.гр.д. №615/2015 год. по описа на Софийския апелативен съд, г.о., 8 състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: