4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 250
гр.София, 28.02.2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи февруари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Митова
ЧЛЕНОВЕ Емил Томов
Драгомир Драгнев
като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 1168 по описа за 2012 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ОУ „Св. Св. К. и М.” срещу решение № VІ-87 от 13.08.2012 г., постановено по гр. д. № 1112 по описа за 2012 г. на Бургаския окръжен съд, шести въззивен граждански състав, с което е отменено решение № 65 от 36.04.2012 г. по гр. д. № 912 по описа за 2011 г. на Айтоския районен съд и е постановено друго за отмяна на уволнението на Ш. К. Р., извършено на основание чл.328, ал.1, т.11 от КТ със заповед № 7 от 10.10.2011 г. на директора на ОУ „Св. Св. К. и М.”, служителят е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, а училището е осъдено да му заплати 4 157,58 лв. обезщетение за оставането му без работа за периода от 10.10.2011 г. до 10.04.2012 г.
Касаторът ОУ”Св. Св. К. и М.”, [населено място], [община], твърди, че решението на Бургаския окръжен съд е неправилно-основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи всички точки на ал.1 на чл.280 от ГПК по три въпроса. Първият въпрос е подлежи ли на съдебен контрол правото на работодателя да определя по-високи от нормативно определените изисквания за заемане на определена длъжност във връзка с приложението на чл.328, ал.1, т.11 от КТ и в нарушение на закона ли е въвеждането на такива изисквания. Твърди, че по този въпрос изводите в обжалваното решение са в противоречие с Тълкувателно решение № 3/ 2011 г. от 16.01.2012 г., решение № 712 от 4.07.1995 г. на ІІІ ГО на ВС, решение № 8 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 598/2009 г. на ІІІ ГО, решение № 248 от 23.04.2010 г. по гр. д. № 254/2009 г. на ІV ГО и решение № 734 от 11.01.2011 г. по гр. д. № 449/2010 г. Вторият въпрос е в какви предели съдът прави проверка на законността на уволнението, извършено на основание чл.328, ал.1, т.11 от КТ. Третият въпрос е дали може да се доказва оставането без работа с ксерокопия от отделни страници на трудовата книжка. В обжалваното решение този въпрос е решен в противоречие с решение № 405 от 14.12.2011 г. по гр. д. № 194 от 2011 г. на ІІІ ГО, решение № 66 от 1.2.2010 г. по гр. д. № 5401 от 2008 г. на І ГО и решение № 854 от 30.05.2006 г. по гр. д. № 2670 по описа за 2003 г. на ІІІ ГО на ВКС. Моли настоящата инстанция да допусне касационно обжалване по поставените въпроси.
Ответникът по жалбата Ш. Р. счита, че тя не следва да бъде допускана до касационно обжалване, като я оспорва и по същество. Претендира за 300 лв. разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
По силата на трудов договор ищецът Ш. К. Р. е изпълнявал длъжността „старши учител” в ОУ „Св. Св. К. и М. в [населено място], [община]. Работодателят е въвел изискването заемащият тази длъжност да не е осъждан за престъпление от общ характер и тъй като ищецът е бил осъждан веднъж за престъпление по чл.323, ал.5, пр.2 от НК на пробация, трудовото му правоотношение е било прекратено на основание чл.328, ал.1, т.11 от КТ. В исковата молба за отмяна на уволнението, за възстановяване на предишната длъжност и за заплащане на обезщетение за оставането му без работа ищецът е заявил, че работодателят е въвел недопустимо ограничение, надхвърлящо изискванията на разпоредбата на чл.40, ал.4 от ЗНП, според която длъжността учител може да бъде заемана от лице, което не е осъдено на лишаване от свобода с влязла в сила присъда за умишлено престъпление. Работодателят е предвидил несъвместимост за заемане на длъжността при налагане на каквото и да е наказание за умишлено престъпление, а не само при наказание „лишаване от свобода”, както предвижда нормата на чл.40, ал.4 от Закона за народната просвета. Въззивният съд е приел, че промяната в изискванията за заемане на длъжността противоречи на закона, поради което е отменил отхвърлителното решение на първоинстанционния съд и е уважил предявените искове. Изводът на въззивния съд в обжалваното решение не противоречи на цитираната от касатора практика по въпросите за обхвата и пределите на съдебния контрол върху правото на работодателя да определя изисквания за заемане на длъжността при извършено на основание чл.328, ал.1, т.11 от КТ уволнение. Според тази практика промените в изискванията за заемане на длъжността поначало са въпрос на целесъобразност, когато се отнасят до необходимостта да се усъвършенства трудовият процес. Тези промени обаче трябва да са обосновани, обективно необходими за усъвършенстване на трудовите функции и с оглед нуждите на работата, като в противен случай работодателят действа недобросъвестно. Според решение № 734 от 11.01.2011 г. по гр. д. № 449/2010 г. на ІІІ ГО на ВКС въведените от работодателя изисквания не могат да противоречат на нормативно въведени изисквания за заемане на съответната длъжност. Точно такъв е и настоящият случай с приемането на по-строг критерий от предвидения в закон. Законодателят, вземайки предвид по-високите нравствени изисквания за упражняване на учителската професия, е въвел с чл.40, ал.4 от ЗНП ограничението длъжността учител да не може да се заема от лица, които са осъдени на лишаване от свобода с влязла в сила присъда. Несъмнено учителската и възпитателска работа е дейност, налагаща изисквания за високи морални качества, включващи зачитане на правовия ред в държавата, поради което въведеното изискване по чл.40, ал.4 от ЗДП се явява адекватно за постигане на една законна цел-осигуряване на образование при максимална обезпеченост за нравствените устои на преподавателите/определение № 32 от 14.01.2011 г. по гр. д. № 1169/2010 г. на ІV ГО/. Това нравствено изискване обаче не е свързано с нуждите на учебната дейност и не може да доведе до усъвършенстване на учебния процес, поради което въвеждането на по-строг от закона критерий не е въпрос на целесъобразност, предоставен на усмотрението на директора на училището. По своята същност нормата на чл.40, ал.4 от ЗДП представлява законодателно ограничение на гарантираното от чл.48 на Конституцията право на труд по отношение на учителската професия за постигане на позволена от закона цел, което не може да се тълкува и прилага разширително. Въвеждането на по-строга от предвидената от законодателя мярка по волята на директора на отделно училище представлява неоправдано ограничаване на конституционното право на труд на учителите. Ето защо промяната в изискванията за заемане на длъжността в училището, която надвишава ограничението по чл.40, ал.4 от ЗНП, противоречи на приложимия нормативен акт. Противоречието следва да се констатира при съдебния контрол върху законността на уволнението, извършено на основание чл.238, ал.1, т.11 от КТ и да доведе до отмяната на това уволнение, както е сторил въззивният съд в обжалваното решение. Ето защо по първите два въпроса на касатора обжалваното решение съответства на задължителната практика на ВКС, поради което касационно обжалване по тези въпроси не следва да бъде допускано.
Третият въпрос на касатора е дали може да се доказва оставането без работа с ксерокопия от отделни страници на трудовата книжка. Този въпрос се отнася до преценката на писмените доказателства от въззивния съд, която се извършва не само въз основа на документа, а с оглед на всички обстоятелства по делото съгласно разпоредбата на чл.178, ал.2 от ГПК. Следователно този въпрос не е правен, а фактически и се разрешава по различен начин в зависимост от особеностите на конкретното дело-от становищата на страните и от всички събрани по делото доказателства. Ето защо този въпрос също не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване/Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълкувателно дело № 1 от 2009 г./.
Следователно касационната жалба не отговаря на критериите за селекция, формулирани в чл.280, ал.1 от ГПК, поради което касационното обжалване не следва да бъде допускано.
При този изход на спора касаторът дължи на ответника по жалбата 300 лв. разноски за касационното производство.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № VІ-87 от 13.08.2012 г., постановено по гр. д. № 1112 по описа за 2012 г. на Бургаския окръжен съд, шести въззивен граждански състав.
ОСЪЖДА ОУ „Св. Св. К. и М.”, [населено място], [община], да заплати на Ш. К. Р., ЕГН [ЕГН], сумата 300/триста/ лв., представляваща разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: