О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 250
[населено място], 02.05.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тридесети януари през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 2232 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба от [фирма], чрез пълномощника адв. А. С. против решение № 2475/28.03.2016г. по в.гр.д. № 5484/2015г. на Софийски градски съд ГО, IV-а състав в частта, с която е потвърдено решение № Т-118/97/22.10.2014г. по гр.д. № 23691/2013г. на Софийски районен съд-I ГО, 118 състав в частта за признаване за нищожни като противоречащи на закона – чл.143, т.3, т.10 и т.12 от ЗЗП по иска на А. М. Б. против [фирма] следните клаузи от договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 3217/21.12.2007г.: чл.3, ал.1; чл.3, ал.5; чл.6, ал.3 и чл.12 и е осъден касаторът да заплати на ищеца сумата от 11 868,90лв. – платена без основание възнаградителна лихва по договор за кредит в периода 29.02.2008г.-30.04.2013г. и сумата от 1322,83 лв. – лихва за забава върху дължимата за връщане на главница, натрупана в периода 03.05.2012г. – 03.06.2013г.
Касаторът поддържа, че решението е недопустимо, евентуално неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба А. М. Б. в писмения си отговор оспорва основателността на същата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че процесните клаузи по договор за ипотечен кредит не са индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП. При тежест на касатора за установяване на посочения факт от гласните доказателства следва извод, че клаузите за съответния вид договори са страндартни, изготвени от централата на банката предварително, без да е възможно индивидуално определяне на тяхното съдържание. Счел е, че клаузите са неравноправни, тъй като предвиждат възможност банката да изменя едностранно размера на дължимата годишна лихва чрез промяна на БЛП, която не подлежи на договаряне между страните и без потребителя да има право да се откаже от договора. В договора не се сочи основанието, на което банката може да променя БЛП и методологията, по което това се случва. Съобразно заключението на ССЕ въззивният съд е заключил, че в случая промяната на възнаградителната лихва зависи единствено от волята на кредитора, която не се влияе от обективни критерии. СГС е приел, че едностранното изменение от банката на договора влиза в сила незабавно, без да съществува задължение за кредитора да уведоми за изменението кредитополучтеля и без да е поставено условие последният да приеме тези промени. Поради изложеното решаващият съд е приел, че процесните клаузи не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по потребителския договор. Въззивната инстанция не е споделила довода на касатора, че в договора е предвидена възможност за кредитополучателя да се откаже от облигационната връзка. Развити са съображения, че правото за предсрочно погасяване на кредита е свързано с изпълнение на договора, а не с неговото прекратяване, до което се достига при отказ от договора при несъгласие с извършено от банката едостранно изменение на договорната лихва. Спрямо вземането на кредитополучатея за недължимо изплатени от него в полза на банката суми, представляващи възнаградителни лихви над размера, който се получава при прилагане на уговорения при сключване на кредита лихвен процент, съдът е приложил петгодишна давност.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът въвежда следните правни въпроси: 1/ Установителните искове за прогласяване нищожност на договорна клауза от договор за кредит и от допълнителни споразумения към него оценяеми или неоценяеми са и каква е дължимата държавна такса?; 2/ Допустимо ли е решение, с което косвено съдът променя постигнатата между страните обща воля и съгласие за дължимата лихва по договор за кредит и начина на формирането й?; 3/ Допустимо ли е прогласяване на чл.3, ал.1 от договора за кредит, в която клауза е договорено заплащане на лихва за получения кредит, за нищожна?; Допустима ли е промяна чрез решение на общата воля на страните и косвено трансформиране на договора за банков кредит по ТЗ в безлихвен договор за паричен заем по ЗЗД?; Допустимо ли е уговаряне на плаваща лихва и допустимо ли е косвено трансформиране на договорената лихва от плаваща във фиксирана?; 4/ Следва ли съдът да изследва какво е правното значение на причините за промяна на размера на възнаградителната лихва по договора за кредит, след като страните са уговорили същата като плаваща и обвързана с един променлив компонент?; Налице ли е промяна в условията на кредита, когато страните са уговорили плаваща лихва и настъпват договорените промени в нейния размер?; Промяната на размера на годишната лихва по договор за банков кредит при условията на договора за кредит променя ли характеристиката на предоставената от банката финансова услуга?; 5/ Следва ли предвидената в закона възможност за предсрочно погасяване да се определи като възможност за отказ от договора и следва ли изрично да бъде вписана в договора възможност за отказ от него, след като тя е гарантирана ex lege?; 6/ Кои са критериите за определяне наличието на неравновесие между правата и задълженията на страните по кредитното правоотношение като значително по смисъла на ЗЗП?; 7/ Как следва да се тълкува условието по чл.146, ал.2 ЗЗП – потребителят / кредитополучател в случая/ да не е имал възможност да влияе върху съдържанието на договорните клаузи?; Липсата на активно поведение от страна на кредитополучателя следва ли да се вменява в отговорност на банката и означава ли лишаване на кредитополучателя от възможност да влияе върху договорните клаузи?; Чия е доказателствената тежест при установяване липсата на възможност да се влияе върху съдържанието на договора и доколко са приложими гласните доказателства по чл.164 ГПК за такова установяване и предвид сложилата се търговска практика кредитополучателите да изразяват в писмен вид исканията си към банките? 8/ Приложима ли е погасителна давност при искове по чл.55 ЗЗД във връзка с прогласяване за нищожни на договорни клаузи по договор за кредит? Следва ли сумите по тези искове да се определят като периодични плащания и респ. каква е давността за тях – петгодишна или тригодишна?
Касаторът се позовава на селективни критерии за допускане на касационно обжалване по отношение на гореизложените правни въпроси както следва: По първи въпрос навежда основания по чл.280, ал.1,т.1- т.3 ГПК като излага, че въззивният съдебен акт противоречи на Определение от 29.01.2014г. по ч.гр.д. № 16634/2013г. на СГС, ТО, VI-3 с-в, Определение от 04.10.2013г. по гр.д. № 62390/2012г. на СРС- 37 с-в, Определение № 432/27.06.2013г. по ч.т.д. № 2407/2013г. на ВКС, Определение № 290/09.04.2014г. по ч.т.д. № 953/2014г. на ВКС, Определение от 09.10.2015г. по гр.д. № 14385/2015г. на СРС, 47 с-в, Определение от 31.07.2014г. по гр.д. № 24054/2013г. на СРС, 48 с-в и Определение от 09.10.2014г. по гр.д. № 1451/2014г. на СРС, 48 с-в. По втори въпрос се позовава на чл.280, ал.1 , т.1 и т.2 ГПК при посочване на съдебна практика в обратен на приетия от въззивния съд смисъл в Решение № 4038/08.06.2015г. по гр.д. № 15677/2014г. на СГС, II-Д състав, Определение № 7615/06.10.2015г. на РС-Благоевград, Определение № 1101/06.12.2012г. по ч.т.д. № 499/2012г. на ВКС, II т.о. По трети въпрос се обосновават допълнителни критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 предвид приетото в Решение от 12.04.2013г. по гр.д. № 38034/11г. на СРС, 36 с-в, Решение № I-42-174/ 25.02.2015г. по гр.д. № 19333/2013г. на СРС, 42 с-в и Решение № 11289/04.12.2009г. по гр.д. № 21859/2009г. на СРС, 35 с-в, както и основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По четвърти въпрос касаторът счита, че са налице допълнителни условия по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК с оглед противоречие на обжалваното решение с разрешенията дадени в Решение № 11289/04.12.2009г. по гр.д. № 21859/2009г. на СРС, 35 с-в и Решение № 960/26.09.2012г. по гр.д. № 3052/2012г. на РС-Ст.Загора. По пети въпрос се твърди противоречие със съдебна практика, обективирана в Решение от 26.09.2014г. по гр.д. № 2895/2013г. на СГС, I ГО, 17 с-в. По шести въпрос се навежда допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а по седми – освен наличие на условие по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и основание по чл.280,ал.1, т.2 ГПК поради противоречие с Решение № 221/08.05.2013г. по гр.д. № 257/2013г. на ОС-Пазарджик. По последния осми въпрос касаторът въвежда селективни критерии по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК с излагане на твърдение за противоречие на решението на СГС с приетите отговори на правния въпрос в: ТР № 3/2012г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 172/21.03.2011г. по гр.д. № 80/2010г. на ВКС, IV г.о. и Решение от 09.10.2014г. по т.д. № 3106/2013г. на СГС, ТО, VI-18 с-в, Решение от 08.04.2015г. по гр.д. № 16765/2013г. на СГС, I ТК, 4 с-в.
Настоящият състав на ВКС намира следното :
По отношение на първия процесуалноправен въпрос дали установителният иск за нищожност на отделни клаузи от договор за банков кредит като неравноправни, в които е установено право на банката едностранно да променя договорната лихва по кредита, е оценяем, е формирана задължителна практика на ВКС. С постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 76/15.07.2016г. по т. д. № 888/2015г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 72/02.08.2016г. по т. д. № 686/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., е даден отговор в смисъл, че установителният иск за обявяване на нищожност на отделни клаузи от договор за банков кредит като неравноправни, за които е установено право на банката едностранно да променя договорната лихва по кредита, е неоценяем, като същият е подсъден съгласно чл. 103 ГПК на районен съд. Изводът на въззивната инстанция за допустимост на първоинстанционното решение съответства на постоянната практика на ВКС, създадена с горепосочените решения.
В обжалваното решение СГС се е произнесъл по иск с правно осн. чл.26 ЗЗД за прогласяване нищожност по чл. 143 ЗЗП във връзка с чл. 26 ЗЗД на клаузи в договор за кредит за едностранна промяна на действащия базов лихвен процент на банката като компонент на възнаградителната лихва, а не по искане за изменение от съда на договорна връзка, нито за превръщане на договор за кредит с уговорена възнаградителна лихва в безлихвен договор за заем. Следва да се има предвид, че съгласно диспозитива на потвърденото първоинстанционно решение е прогласена нищожността само на изр.1-во от чл.3, ал.1 от процесния договор за банков кредит, но не и частта от клаузата, с която страните се споразумяват, че дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва е в размер на 7,5%. Поради което втори и трети процесуалноправни въпроси не попадат в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото не обосновават общо основание за допускане на касационно обжалване.
Включените в четвъртата група въпроси и шести въпрос имат отношение към фактическите и/или правни обстоятелства, които обуславят неравноправния според потребителя характер на клауза от потребителски договор и произнасянето на сезирания с иска по чл.143 вр. чл.146, ал.1 ЗЗП съд по тях. От една страна следва да се съобрази, че се касае до наведени с искова молба от ищеца-потребител обстоятелства и петитум и сезираният с този иск съд е длъжен с оглед общите принципи на гражданския процес – чл.2 ГПК да даде защита и съдействие на имуществените права на потребителя като разгледа и реши подадената молба. Освен това е формирана задължителна практика на ВКС : Решение № 23/07.07.2016г. по т.д. № 3686/2014г. на ВКС, I т.о относно служебното задължение на първоинстанционния и въззивен съд да следи за наличието по делото на фактически и / или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор като уведоми страните, че ще се произнесе по този въпрос и им даде възможност да ангажират доказателства. В тълкувателните мотиви на решение № 237/20.01.2017г. по т.д. № 2927/2015г. на ВКС , I т.о. е изложено, че неравноправна клауза в потребителски договор е налице при наличие на общата предпоставка по чл.143 ЗЗП – уговорката е във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, независимо дали има за предмет или постига някой от изброените в разпоредбата на чл.143, т.1-18 ЗЗП конкретни резултати. Посочената норма поставя общите критерии за преценка на евентуално неравноправния характер на клауза в потребителски договор, с оглед на които се преценяват твърдения за фактически и/ или правни обстоятелства, обосноваващи възражението на потребителя за неравноправен характер на клауза от потребителски договор. Изброените в чл.143, т.1-18 ЗЗП условия, които могат да имат за предмет или резултат неравноправен характер на договорна клауза, представляват примерен и неизчерпателен списък на такива клаузи. В случая въззивният съд е направил извод за неравноправен характер на процесните клаузи предвид изпълнение на хипотезите по чл.143, т.3, т.10 и т.12 ЗЗП. Даденото от СГС разрешение е и в съответствие с решение № 95/13.09.2016г. по т.д.№240/2015г. на ВКС, II т.о. и решение № 205/07.11.2016г. на ВКС, I т.о. , в които е прието, че уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката на кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по отношение на тази клауза, изключението по чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП е неприложимо.
Пети въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие със съществуващата задължителна практика на ВКС, обективирана в решения по чл.290 ГПК : Решение № 39/15.05.2014г. по т.д. № 1061/2013г. на ВКС, I т.о., Решение № 84//19.07.2011г. по т.д. № 494/2011г. на ВКС, II т.о. Според същите отказът от договора се свързва с прекратяване на облигационната връзка за в бъдеще като страните преустановяват изпълненето на договорните задължения. В съгласие с така цитираната практика СГС е приел, че възможността за предсрочно погасяване на задълженията на кредитополучателя има за правна последица изпълнение на договора, а не неговото прекратяване.
Седми въпрос е намерил своето разрешение в обжалваното решение и то не е в противоречие със задължителната практика на ВКС – Решение № 51/04.04.2016г. по т.д. № 504/2015г. на ВКС, II т.о. и Решение № 77/22.04.2015г. по гр.д. № 4452/2014г. на ВКС, III г.о., според която нормата на чл.146, ал.4 ЗЗП има императивен характер и доказването на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена е в тежест на доставчика на услугата – съответната банка. Въпрос на фактическа преценка, респ. касаещ оплакване за необоснованост на обжалваното решение, което оплакване е неотносимо към фазата по селекция на касационната жалба, е дали се установява от събраните доказателства, че клаузата е сключена инвидидуално.
Даденият от СГС отговор на осми въпрос е в съотвествие с характера на вземането на кредитополучателя – произтича от неоснователно обогатяване, доколкото клаузата, въз основа на която той е извършил плащане в полза на банката е прогласена за нищожна. Следователно това вземане няма характер на периодично плащане, каквото разрешение е дадено и с постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 48/10.09.2012г. на ВКС, II т.о. по отношение на вземане, произтичащо от неоснователно обогатяване. Поради изложеното спрямо него се прилага общата пет годишна давност по чл.110 ЗЗД.
В изложението са наведени доводи относно методологията за промяна в лихвения процент и нищожността на чл.12 от процесния договор, без касаторът да формулира конкретни въпроси, поради което не е налице задължение за касационната инстанция сама да поставя правни въпроси по тези проблеми.
Предвид посоченото по-горе не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
В полза на ответника по касацията следва да се присъдят сторените от него разноски в размер на 4800лв.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2475/28.03.2016г. по в.гр.д. № 5484/2015г. на Софийски градски съд, ГО, IV-а състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на А. М. Б. сумата от 4800лв., представляваща съдебно-деловодни разноски за касационна инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: