О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 251
гр. София, 01.03.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на десети декември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 5780/2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на М. С. Б., подадена от пълномощника й адвокат К. М. срещу решение № 5786 от 31.07.2015 г. по гр. дело № 2255/2011 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ – д въззивен състав.
Ответницата по касация Р. С. Й. не е заявила становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване поради следните съображения:
С цитираното въззивно решение състав на Софийски градски съд /СГС/ е отменил постановеното от 05.10.2010 г. по гр. дело № 57510/2009 г. решение на Софийски районен съд /СРС/ в частта му, с която е бил отхвърлен иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, предявен от Р. С. Й. срещу М. С. Б. за разликата над 675 лв. до 7688. 03 лв., обезщетение за ползване на процесните имоти за периода 27.07.2007 г. – 19.12.2008 г. и по иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата над 16.89 лв. – 992.43 лв., обезщетение за забава за същия период и по същество в тези части исковете са били уважени. Потвърдено е първоинстанционното решение в останалата част. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че са налице предпоставките по чл. 59 ЗЗД – с влязло в сила решение на Велинградски районен съд е уважен предявения от настоящата ищца срещу ответниците иск с правно основание чл. 108 ЗС, с уважаването на който правото на собственост в нейно лице е доказано. Доказана е и упражняваната от ответниците неправомерно фактическа власт върху процесните имоти за периода 2007 г. – 19.12.2008 г., а за периода от 19.12.2008 г. до 20.02.2009 г. , когато е осъществен въводът във владение в изпълнение на ревандикационната част на цитираното решение са събрани достатъчно доказателства за несъмненост на продължаваното ползване на имота от ответниците. Съдът е разгледал подробно възраженията на ответниците, които е намерил за неоснователни.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпроси, формулирани, както следва: „…коя е правилната квалификация на предявения иск при твърденията, въведени в исковата молба за причинена на ищцата вреда в резултат на противоправното поведение на ответниците и допустимо ли е съдебното решение.” ; „…допустимо ли е съдът да присъди обезщетение за отделни описани в исковата молба недвижими имоти /къща, дворно място, стопанска сграда, гараж и навес в размер, определен от експертизата само за жилищната сграда и налице ли е произнасяне свръх петитум в този случай, когато според експертизата дължимото обезщетение за жилищната сграда е в размер на 546 лв. месечно при заявена претенция за 400 лева.” ; „…дали съдът следва безкритично да приеме за доказан предявения иск въз основа на приета по делото експертиза, или следва да прецени нейната доказателствена стойност с оглед нейната обоснованост и в съвкупност с останалите събрани доказателства.” ; „… за да може съдът да обоснове решението си на приета по делото експертиза, необходимо ли е тя да е надлежно обоснована” ; „…как се определя дължимото обезщетение за пропуснати ползи по чл. 59 от ЗЗД и допустимо ли е използване произволно избрани данни за отдавани под наем имоти в различни от процесното населени места” ; „…длъжен ли е съдът да обсъди доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност”.
Допустимостта на съдебното решение е предмет на служебно разглеждане от касационния съд с оглед указанията, дадени с ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 1. В тази насока настоящият състав на ВКС счита, че постановения от СГС съдебен акт е допустим поради следните съображения. Касаторът Б. е поддържала недопустимост на решението поради непроизнасяне по непредявен иск, като е интепретирала неправилно както обстоятелствената част на исковата молба, така и нейните уточнения, правени в хода на производството. С предявения иск Р. Й. е поддържала, че е собственик на деривативно възмездно основание – покупко – продажба на недвижим имот, находящ се в [населено място], за който в нейна полза е постановено и решение по чл. 108 ЗС. Ответниците са се самонастанили в имота, не са искали да го освободят, поради което тя им е изпратила нотариална покана, в която изрично е указала и това, че й дължат наем за ползването на имота. С оглед това, че имотът не е бил освободен доброволно, тя е провела принудително изпълнение и на 20.02.2009 г. съдебният изпълнител е осъществил въвод в имота. Така е обоснован петитумът й, да иска заплащане на обезщетение за ползването на имота за процесния период. Следователно искът правилно е квалифициран с оглед тази обстоятелствена част и този петитум по чл. 59 ЗЗД. Определянето на правната квалификация на иска е дейност на съда по приложението на закона и тя законосъобразно е била упражнена от съдилищата. При тези обстоятелства твърдението на касатора, че претенцията е основана на противоправно поведение на ответника К. Б. е фактически невярно, а цитираното решение на ВКС, съпоставящо исковете по чл. 45 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД е неотносимо към това твърдение.
Вторият от цитираните по – горе въпроси също засяга частична недопустимост на съдебния акт, поради което настоящият състав на ВКС го разглежда служебно. Страната е твърдяла, че въззивният съд се е произнесъл над поисканото, като присъдил обезщетение за ползване на жилищната сграда в размер на 546 лв., месечно, а претенцията била заявена за 400 лв. Твърденията й са основани на невярна интерпретация на акта на въззивния съд. Действително първостепенният съд е разграничил различните сгради в имота, като е определил за всяка от тях наем за ползването й и е разпоредил на ищцата по този начин да детайлизира претенцията си. Така тя е посочила, в молбата си от 20.04.2010 г. дължимите суми за всяка сграда поотделно, като за двуетажната жилищна сграда наемът е уточнен в размер на 400 лв. месечно. Първостепенният съд го е определил в размер на 300 лв. месечно, т.е. в рамките на заявеното. Въззивният съд обаче с оглед изслушаната от него експертиза е разглеждал имота, като цяло, като определеният наем в размер на 456 лв. месечно е касаел целият имот, всички сгради в него, т.е. фактически невярната интерпретация на касатора, несъобразена с действително приетото от съда, не може да доведе до порок на решението, какъвто то няма.
Третият въпрос е фактически, тъй като засяга преценката на въззивния съд за обстоятелства, свързани с доказване на предявения иск по размер. Извън това отново е основан на фактически невярна интерпретация на мотивите на въззивния съд, тъй като съдът е преценявал всички събрани доказателства по спора, а данни, опровергаващи заключението на вещото лице, касаторът не е изложил. Освен това така поставен въпросът има значение за основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, което е правно ирелевантно спрямо настоящето производство. Липсата на релевантен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Независимо от това и изброените и разгледани касационни решения от страната, съдържащи мотиви относно това, че заключението на вещото лице трябвало да се обсъди с оглед всички доказателства по делото са ирелевантни поради това, че въззивният съд не се е отклонил от тази задължителна съдебна практика.
Четвъртият поставен въпрос е също така фактически, тъй като предпоставя установеност на твърдението за необоснованост на заключението на изслушаната пред въззивния съд експертиза, която не може да бъде третирана в настоящето производство, тъй като се обуславя от разглеждането по същество на оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК. Въпросът е изведен от становище на страната, а не от процедиране на въззивния съд и от приети въз основа на това процедиране правни разрешения, поради което цитираните две решения са без правно значение, с оглед липсата на установена идентичност между въпросите, разгледани във въззивното решение и въпросите, разрешени в касационните решения.
Петият поставен въпрос също така не установява основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е поставен изцяло с оглед становище на страната, а не с оглед решаващите изводи на въззивния съд, обусловили постановения правен резултат. Този извод се налага от твърденията на страната с оглед посоченото от експертите, че липсва пазарен аналог за изчисляване на средния пазарен наем за имота в [населено място]. Касаторът Б. не е съобразила, че решаващите правни изводи на въззивния съд са направени изцяло с оглед основното заключение на тройната експертиза, обосновала приложения метод с оглед сравнителен пазарен механизъм за определяне пазарната наемна стойност на имота, чрез отчитане на пазарните условия в региона и в близост до същия. Спрямо този мотив, който е решаващ за изхода на делото не е поставен въпрос в приложението. Разгледаната практика на ВКС еднозначно определя средната пазарна стойност на наема за имотите, като критерий за определяне обезщетенията по чл. 59 ЗЗД. От тази практика въззивният съд не се е отклонил.
Последният поставен въпрос е общ и необвързан с конкретни разрешения на съда. Страната лаконично го е пояснила с оплакването си, че съдът не бил обсъдил всички представени доказателства, установяващи че ищцата е създала пречки за ползването на имота и доброволно е предала ключовете на същия на ответниците. Касаторът дори не е посочил, кои са необсъдените и невзети предвид доказателства с оглед на това общо оплакване. Във връзка с аналогично оплакване във въззивната жалба съставът на СГС е приел, че възражението, че ищцата с поведението си препятства използването на имота е неоснователно, тъй като със своето поведение тя единствено се е опитала да осъществи фактическа власт върху собствения си имот, но е била препятствана за това от ответниците. Съдът е приел още, че захранването с електроенергия на имота е преустановено за кратко време по искане на трето лице, а това обстоятелство според съставът на СГС не опровергава изводът за ползването на имота от ответниците, което е установено с редица доказателства по делото, обсъдени от съда. Ето защо следва да се приеме, че този въпрос не съответства на процедирането на съда, както и на приетите от него мотиви, чиято правилност не е предмет на разглеждане в настоящето производство. В тази връзка подробно разгледаната и обсъдена от страната практика свързана с това, че съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото е без правно значение, тъй като страната не е посочила отклонението от тази практика по конкретния спор и съответно не е обосновала такова твърдяно противоречие.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5786 от 31.07.2015 г. по гр. дело № 2255/2011 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ – д въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: