О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 251
гр. София 19.02.2015 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 16 февруари през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 4702 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Апелативна прокуратура [населено място] Ш. срещу решение № 261/30.04.2014 г. по в.гр.дело № 294/2014 г.на Пловдивския апелативен съд, в частта, с която с което е отменено решение № 90/14.01.2014 г. по гр.дело № 1422/2013 г. на Пловдивския окръжен съд в отхвърлената част на иска, предявен от С. П. Д. против Прокуратура на РБългария за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, поради незаконно обвинение в престъпление, за което ищецът е оправдан за разликата над 10 000 лв. до размер на обезщетението от 30 000 лв. в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца деловодни разноски в размер на 366 лв. и вместо отменената част е осъдена Прокуратура на РБългария да заплати на С. П. Д. на осн.чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ допълнително сумата 20 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, поради незаконно обвинение в извършване на престъпления по чл.219,ал.1 и чл.220, ал.2 НК, по което е образувано нохд № 482/2008 г. на Пловдивския окръжен съд, приключило с влязла в сила оправдателна присъда, ведно със законната лихва, считано от 26.05.2010 г. до окончателното изплащане, както и деловодни разноски в размер на 824.73 лв. и е потвърдено решението на Пловдивския окръжен съд в уважената част на иска с пр.осн.чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ в размер на сумата 10 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 26.05.2010 г. до окончателното изплащане на сумата.
Поддържаните основания за неправилност на обжалваното решение са нарушение на материалния закон и необоснованост.
В изложението са поставени въпросите както следва: 1. относно наличието на причинна връзка между незаконния акт и вредите, като въззивният съд постановил решението в противоречие с практиката на ВКС, касаеща необходимостта при присъждане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди да се изследва и установи пряката и непосредствена причинна връзка между основанието за отговорността на държавата по ЗОДОВ и настъпването на вредите, решаван противоречиво от съдилищата – решение № 449/17.06.2009 г. по гр.дело № 3696/2007 г. на ВКС, IV г.о., постановено по реда на ГПК/отм./ , решен в противоречие с практиката на ВКС – т.решение № 3/22.04.2005 г. по т.гр.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, 2. за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, като е определил обезщетението по начин в противоречие с практиката на ВКС и инстанционните съдилища, в които изрично се сочи, че определянето на това обезщетение не става абстрактно, а съобразно конкретния казус, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.решение № 3/22.04.2005 г. по гр.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата – решение № 16/16.06.2008 г. по гр.дело № 185/2008 г. на Ямболския окръжен съд, решение № 981/13.11.2008 г. по гр.дело № 4045/2007 г. на ВКС, I г.о., решение № 504/01.06.2009 г. по гр.дело № 1515/2008 г. на ВКС, IV г.о., решение № 936/13.11.2008 г. по гр. дело № 3251/2007 г. на ВКС I г.о., постановени по реда на ГПК/отм./, решение № 230/07.11.2013 г. по гр.дело № 1630/2013 г. на ВКС III г.о., постановено по чл.290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба С. П. Д., чрез адв. П. К. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявени искове с пр.осн.чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ и чл.86,ал.1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ответника по жалбата-ищец С. П. Д. в размер общо на 82 000 лв., заедно със законната лихва върху всяка от сумите, считано от 26.05.2010 г. до окончателното изплащане.
От фактическа страна е прието, че с постановление от 05.04.2007 г. срещу ищеца С. Д. е образувано дознание № 874/2004 г. на Сектор „Икономическа полиция” при ОД „Полиция” П..Ищецът е привлечен като обвиняем с постановление от 25.02.2008 г. за извършени престъпления по чл. 219, ал. 1 вр. чл. 26 НК и чл. 220, ал. 2 вр. ал. 1 НК. Прието е, че с присъда от 18.03.2009 г., постановена по НОХД № 482/2008 г. по описа на Окръжен съд [населено място] ищецът е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.219, ал. 1 вр. с чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 3 вр. с чл. 42а, ал. 4 вр. с ал. 2, т. 1 и т. 2 НК, оправдан е по обвинението по чл. 220 НК и е оправдан отчасти по обвинението по чл. 219 ал. 1 НК – за това престъплението да е извършено при условията на продължавано престъпление в периода 10.02.2005 г. – средата на м. март 2005 г. и в периода 17.06.05 г. – 31.08.05 г. и за разликата на причинени значителни вреди над 5 165.58 лв. до 19 231.78 лв.
Прието е, че присъдата в оправдателната част е протестирана от органи на ответника. С присъда № 271 от 10.12.2009 г., постановена по В. НОХД № 401/2009 г. на Пловдивски апелативен съд, постановената по НОХД № 482/2008 г. по описа на Окръжен съд Пловдив присъда е отменена в частта, с която ищецът е признат за виновен. Ищецът С. Д. е признат за невинен, като в оправдателната част присъдата е потвърдена. С решение № 143 от 26.05.2010 г., по н. дело № 37/2010 г. на ВКС, образувано по протест на прокурор при Апелативна прокуратура П., оправдателната присъда по отношение на ищеца, постановена от въззивния съд, е оставена в сила.
Като е обсъдил събраните по делото гласни доказателства – показанията на св. д-р Г., св. д-р Б. и св.Д., съпруга на ищеца съдът е приел за установено, че ищецът е бил притеснен от възможността да бъде осъден ефективно при съзнаване на обстоятелството, че е невинен и е действал в съответствие със закона и в изпълнение на задълженията си, станал потиснат, притеснен, че преди наказателното производство бил „доайен на компанията”, оплаквал се от повишено кръвно налягане и повишена кръвна захар, установени при изследвания в болницата, в която работи, че посочените нива се констатирали в дните на извършване на съответни процесуални действия в хода на досъдебното производство, както и в дните на множеството съдебни заседания, на които ищецът се явявал в хода на наказателното производство против него.
Прието е за установено, че ищецът се затворил в себе си, отказвал да контактува с колеги, близки и приятели, на които станало известно наказателното производство, изпитвал срам от колегите и от децата си, тъй като наказателното производство било широко отразено в медиите и станало обществено достояние, че се отдръпнали колеги и близки, силно се стеснил социалния кръг на ищеца и на семейството му, както и, че оплакванията му от високо кръвно налягане, висока кръвна захар, безсъние и общо неразположение започнали именно след повдигане на обвинението и продължават и до настоящия момент, както и назначената медикаментозна терапия.
Относно психичното състояние на ищеца съдът е възприел показания на разпитан свидетел д-р Г. психиатър.
От правна страна са възприети изводите на първоинстанционния съд, че предявеният иск за обезщетение за неимуществени вреди е доказан по основание, че е налице хипотезата на чл. 2 ал. 1 т. 3 ЗОДОВ – наличие на влязла в сила оправдателна присъда по отношение на ищеца С. Д., който е бил обвинен от органи на ответника чрез Окръжна прокуратура – П., неоснователно в извършване на престъпление по чл. 219 ал. 1 и чл. 220 ал. 2 НК. Прието е, че това е основание за ангажиране обективната отговорност на ответника – сега жалбоподател по чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за неправомерни действия на органите на държавното обвинение по отношение на ищеца, които се изразяват в неоснователно образуване на наказателно производство против него, поддържане на обвинението пред съда, включително протестиране на оправдателната присъда, че тези действия са продължили в периода от време месец февруари 2008 г. – 26.05.2010 г., , когато е постановено решението на ВКС, с което окончателно е потвърдена оправдателната присъда на ищеца.
Приети са за правилни изводите на първоинстанционния съд, че през периода от време повече от 2 години ищецът е бил подложен на значителен психически и емоционален стрес, поради неоснователното обвинение в умишлено престъпление, за което е предвидено тежко наказание, че се чувствал злепоставен пред обществото и в социалния си кръг, че изпаднал в пълна изолация, станал отчужден, че събитията тежко се отразили на семейството и близките му, че ищецът изпитвал постоянен страх и притеснения от възможността да бъде осъден, като до този момент не се е изправял пред органите на правосъдието, че сериозно били накърнени доброто му име и професионален, и социален авторитет.
Въззивният съд е приел, че технически неправилно първоинстанционния съд е посочил като основание на предявените искове чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ, а не правилната т.3-та на чл.2,ал.1 ЗОДОВ, че мотивите са изложени във връзка с това основание. Прието е, че първоинстанционното решение е постановено при изяснена фактическа обстановка и правилно приложение на процесуалния закон. Прието е също, че изводите на първоинстанционния съд кореспондират на събраните доказателства, като неправилно е приложен чл. 52 ЗЗД относно размера на дължимото обезщетение за действително претърпените от ищеца неимуществени вреди.
Въззивният съд е приел за установено, че ищецът д-р С. Д. е бил принуден след повдигането на обвинението в престъпление едновременно да преодолява усложнения на здравето и изключително тежък психически тормоз както от незаконното обвинение в престъпление, за което е невинен, така и притеснение във връзка със злепоставяне на цялото семейство, опорочаване на доказаната му 30-годишна лекарска практика, медиен интерес и злепоставяне в широки обществени кръгове. Прието е за установено, че случаят станал широко известен в социалния кръг на ищеца, че е довел до социална изолация, комплекс за малоценност, страх от вероятно осъждане, породен от последователността на органи на ответника във връзка с повдигане на обвинение, изменение на същото, протестиране на оправдателните присъди, чувство за безнадеждност и липса на перспектива. Според въззвния съд тези преживявания са продължили през време на цялото наказателно производство. Прието е за установено, че ищецът не е изправян да отговаря пред правосъдните органи, с оглед на което е направен извода за значителен интензитет на негативните преживявания и емоционалния дискомфорт. Съдът е приел, че посочените негативни преживявания са установени по делото. Прието е, че тежките психически и емоционални преживявания и последвалото влошено здраве на ищеца се намират в пряка причинна връзка с образуваното против него наказателно производство и представляват непосредствена последица от същото и следва да бъдат обезщетени.
При тези съображения въззивният съд е направил извода за основателност на предявения иск с пр.осн.чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на сумата 30000 лв. Поради това първоинстанционното решение в отхвърлената част на иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди над 10 000 лв. до 30 000 лв. е отменено и вместо това в полза на ищеца е присъдена и сумата 20 000 лв. обезщетение за претърпените неимуществени вреди заедно със законна лихва, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда до окончателното плащане. Този размер обезщетение за претърпените неимуществени вреди според въззивния съд е съобразен с установените в процеса емоционални и психически страдания и дискомфорт, поради образуваното наказателно производство, принудата да живее в състояние на стрес и негативни психически изживявания при съзнанието за невинност и обвинение за умишлено престъпление, усложненото му здраве и социална изолация за продължителен период. Въззивният съд е отчел и съществуващата в страната икономическа обстановка и константната практика на съдилищата в сходни случаи.
Съдът е преценил за неоснователен доводът на ответника-сега жалбоподател за недоказана причинна връзка между търпените от ищеца неимуществени вреди и наказателното производство. Според въззивния съд по несъмнен начин от показанията на разпитаните по делото свидетели тази причинна връзка е установена. Прието е, че определеното обезщетение е съобразено с личността на пострадалия и действително претърпените от него неимуществени вреди с оглед на възрастта и социалния му статус, с икономическата обстановка в страната и действителните последици върху живота му.
В уважената част на иска с пр.осн.чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата 10 000 лв., заедно със законната лихва от влизане на оправдателната присъда в сила – 26.05.2010 г. до изплащането първоинстанционното решение е потвърдено.
Решението на Пловдивския окръжен съд в уважената част на иска с пр.осн.чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на сумата 6000 лв., заедно със законната лихва, считано от 26.05.2010 г. до окончателното изплащане не е обжалвано и е влязло в сила.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя Прокуратура на РБългария за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос, формулиран в изложението. С т. решение № 3/22.04.2005 г. по т.гр.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС – т.3 е застъпено становището, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането – чл.4 ЗОДОВ, че отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Прието е, че елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган – т.е. ако изобщо не са регламентирани в закона или ако противоречат на материално правно и процесуални норми. Според същото тълкувателно решение държавата не отговаря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия, че в този случай се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност. Прието е, че ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговаря, а ако само е допринесъл обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай. С т.11 от същото решение е прието, че държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Застъпено е становището, че в случаите на частично оправдаване се вземат предвид всички обстоятелства – броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, за които е осъден дееца, съпоставени с тези, за които е оправдан, причинна връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невиновен и причинените вреди – болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. Съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е направил решаващите изводи, че в настоящият случай е налице фактическия състав на чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Държавата, чрез ответника по иска – Прокуратура на Република България за причинените неимуществени вреди на ищеца С. П. Д.. Прието е за установено наличието на причинна връзка между причинените неимуществени вреди и действията на длъжностни лица – прокурори от Прокуратурата на РБългария като правозащитен орган, които са повдигнали обвинение на ищеца, внесли са обвинителен акт срещу него в Пловдивския окръжен съд, съответно са поддържали обвиненията пред съдебните инстанции. Следователно не се установява предпоставката по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд по този правен въпрос.
Съдът преценява, че не следва да се обсъжда посоченото решение от жалбоподателя № 449/17.06.2009 г. по гр.дело № 3696/2007 г. на ВКС, IV г.о., постановено по реда на ГПК/отм./, тъй като по правния въпрос е налице задължителна практика на ВКС, посочена с цитираното тълкувателно решение № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, в съответствие с която са решаващите правни изводи на въззивния съд в обжалваното решение.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя Прокуратура на РБългария за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1, т.1 ГПК по втория правен въпрос, формулиран в изложението.
С решение № 230/07.11.2013 г. по гр.дело № 1630/2013 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които ги обуславят, че в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. В същото решение се поддържа, че на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията, че съобразно разпоредбата на чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост, че неимуществените вреди нямат парична оценка и поради това обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Прието е също, че справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател, че справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Приема се, че принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди – болки и страдания, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. С посоченото решение е прието, че с оглед спецификата на фактическия състав на чл.2,ал.1,т.2 от ЗОДОВ, от който произтича отговорността на държавата за вреди в съдебната практика като критерий за преценка е въведен и дългият, несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнато обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици.
Правният въпрос съдът е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. В случая съдът е преценил всички относими към спора доказателства, касаещи претърпените от ищеца неимуществени вреди – усложненията на здравето му, негативните психически и емоционални изживявания, а именно изживяванията, предизвикани от незаконното обвинение в престъпление, за което е невинен, притесненията във връзка със злепоставяне на цялото му семейство, опорочаване на 30-годишна доказана лекарска практика, злепоставяне в широки обществени кръгове, изживяните притеснения и страх от вероятно осъждане, настъпилата социална изолация, периода на наказателното производство, който е преценен от въззивния съд като продължителен. Правните изводи на съда относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди изцяло е съобразено с посочената практика на ВКС, както и с т.решение № 3/22.04.2005 г. по т.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, цитирано по-горе. Относно посочените решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./ и решението на Ямболския окръжен съд по гр.дело № 185/2008 г. съдът намира, че същите не следва да се обсъждат с оглед посочената по-горе задължителна практика на ВКС по поставения правен въпрос, с която въззивния съд се е съобразил. Поради това не следва да се обсъжда наличието на основание за допускане на касационно обжалване по същия правен въпрос по чл.280,ал.1,т.2 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че се не установяват основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК по поставените правни въпроси от жалбоподателя Прокуратура на РБългария.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 261/30.04.2014 г., постановено по в.гр.дело № 294/2014 г. на Пловдивския апелативен съд по касационна жалба вх. № 3624/04.06.2014 г. подадена от Прокуратура на РБългария, чрез Я. Ш. – прокурор в Апелативна прокуратура [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: