О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№252
София, 01.04.2010 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на осми март през две хиляди и десета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ТОТКА КАЛЧЕВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 1018 по описа за 2009 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от Н. а. за п. , гр. С. чрез процесуалните му пълномощници, срещу въззивно решение № 142/27.07.2009 г. по в. гр. д. № 305/2009 г. на Пловдивски апелативен съд, с което по реда на чл. 208, ал. 1 ГПК /отм./ е отхвърлен предявеният от НАП против “Ф” О. и “А” Е. иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 2 ДОПК за обявяване за недействителен по отношение на Държавата на договор, сключен между ответниците с н. а. № 2, т. І, рег. № 3* н. д. № 2/16.01.2006 г. – нотариус № 4* с район на действие РС П. за продажба на недвижим имот.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, и неправилно приложение на материалния закон /чл. 281, т. 3 ГПК/.
Ответниците по касационната жалба в писмени отговори са изразили становища по допускането и по основателността й.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалвания съдебен акт, решаващият състав на Апелативен съд гр. П., след преценка на събраните по делото доказателства е приел, че така предявеният иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 2 ДОПК е недоказан и е постановил неговото отхвърляне. Съдът е посочил, че продажната цена на недвижимия имот е 550 000 лв., пазарната цена в размер на 578 890 лв., а данъчната оценка, по която са събрани държавни такси – в размер на 575 000 лв. Съдът е достигнал до извод, че не е налице хипотеза, при която “даденото значително да надхвърля по стойност полученото”, като е съпоставял продажната цена и пазарната такава. Според въззивната инстанция, в сравнение с установените по размер публични вземания, получената цена от продажбата е значително по-висока по размер, поради което не е налице и възможност за осуетяване реализирането на вземанията на фиска, а отделно от това е констатирано и отсъствие на друг елемент от фактическия състав – сделката да е извършена след връчване на заповедта за данъчна ревизия, ако в резултат на същата са установени данъчни задължения. В тази връзка са съпоставени датите на издаване на съответните заповеди, връчването им на първия ответник и момента на изповядване на сделката пред нотариус.
В изложението си жалбоподателят е посочил бланкетно, че са налице основанията за допустимост на касационно обжалване, установени в чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК. Според него, тъй като липсвало определение за разликата между дадено и получено по една сделка, по смисъла на чл. 216, ал. 1, т. 2 ДОПК, и тъй като подобно дефиниране отсъствало, както в гражданския закон, така и в кодекса, то по този въпрос въззивният съд се произнесъл в отклонение от практиката, обективирана с Решение № 604/13.10.2006 г. по т. д. № 198/2006 г. на ВКС, І т. о. Излагат се съображения за това какъв би могъл да бъде критерият за “значително” превишаване на даденото над полученото. Отделно от това се твърди, че определянето на критерия за “значително” превишаване е въпрос, който е от значение за точното прилагане на правото и така би се формирала практика, която да послужи на държавните органи при преценка завеждане на отменителен иск.
Настоящият състав на Търговска колегия, първо отделение приема, че касационното обжалване не следва да се допусне. Действително въпросът за елементите от фактическия състав по чл. 216, ал. 1, т. 2 ДОПК е значим, с оглед определяне на релевантните факти и тяхното подвеждане под съответната правна норма. Дали даденото по една възмездна сделка значително надвишава полученото по нея е въпрос, свързан с преценка на фактите по делото и правилността на фактическите изводи на въззивната инстанция и от тук и за приложението на материалния закон въз основа на тях, но не попада в приложното поле по чл. 280, ал. 1 ГПК, нито основанията за касиране могат да се квалифицират като основания за допускане на касационно обжалване.
Не е налице противоречива съдебна практика, предвид представеното решение на ВКС, с което е било оставено в сила друго въззивно решение по иск с правно основание чл. 180 , ал. 1, т. 3 ДПК /отм./. Съставът на ВКС е коментирал в конкретния случай отсъствие на доказателства за пазарната цена на имотите и за наличието само на данъчна оценка, но нито е дефинирал понятието “значително надхвърляне на даденото спрямо полученото” при възмездната сделка, нито е била посочена конкретната цена за всеки един от четирите имота. Не би могло чрез аритметични пресмятания да се формира извод, че в този случай ВКС е формирал задължителна практика, тъй като крайните изводи на съда са следствие и на преценка на всички останали относими факти в производството по чл. 218а, б. ”б” ГПК /отм./ по конкретното дело.
Изводите на Пловдивски апелативен съд за недоказаност на иска са направени в рамките на възложената му правораздавателна функция като съд, който следва да реши материалноправния спор по същество. Именно при осъществяване на тази функция, в съответствие с процесуалните правомощия на въззивната инстанция, е формирано становището за недоказаност на твърдяната относителна недействителност.
Не може да бъде споделено и становището на касатора, че произнасянето на ВКС по посочените въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В случая не се касае до разпоредби, които да налагат промени в тълкуването им, налице е и съдебна практика, макар и преобладаващо по чл. 180 ДПК /отм./, но приложима и към новия закон и няма основание да се приеме, че се налага даване на нови разрешения по прилагане на закона. Изтъкването, че нормата на чл. 216 ДОПК защитавала интересите на Държавата, и по-конкретно интереса и да събере публичните си вземания, не означава че този правен субект следва да бъде поставен в друго различно, а според използваната терминология очевидно привилегировано положение спрямо останалите участници в гражданското съдопроизводство и единствено на това основание да бъде допуснато касационно обжалване по т. 3 на чл. 280 ГПК.
Съпоставката с чл. 93, т. 14 от НК за размера на данъците е несъстоятелна, предвид правното регулиране на друг вид отношения посредством наказателния закон и относимостта на нормата към друг вид участници в наказателно производство. Недопустима е аналогия както на закона, така и на правото.
В настоящото производство ВКС не дължи произнасяне по т. 2 и т. 3 от изложението, тъй като изложеното в тях е свързано с оплаквания за необсъждане на доказателства и за необоснованост на изводи на въззивната инстанция и имат характер на касационна жалба и оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК.
По изложените съображения, не са налице основания за допускане касационно обжалване по приложно поле на атакуваното въззивно решение на Пловдивски апелативен съд, тъй като бланкетното посочване на текста на чл. 280, ал. 1 ГПК не се квалифицира като основание за допускане на касационно обжалване, съобразно законодателното разрешение за факултативност на касационния контрол, предвид функциите на касационния съд за проверка на правилното прилагане на правото, а не на фактите по конкретния правен спор.
Водим от изложеното, на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 142/27.07.2009 г. по в. гр. д. № 305/2009 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: