7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 253
София,16.04.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесети март през две хиляди и тринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 711/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение № 71 от 20.01.2012 г., постановено по т. д. № 1489/2011 г. на Софийски апелативен съд, 3 състав. С посоченото решение е потвърдено решение № 124 от 27.01.2011 г. по т. д. № 1777/2009 г. на Софийски градски съд, VІ-12 състав, в обжалваните пред въззивната инстанция части, с които дружеството – касатор е осъдено да заплати на [фирма] сумата 366 637.46 лв. с ДДС – стойност на извършени строително – монтажни работи по споразумение от 14.06.2008 г., на основание чл.266, ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане, неустойка за забава в размер на сумата 18 331.86 лв., на основание чл.92, ал.1 ЗЗД, и сумата 1 096.04 лв. – разноски по чл.78, ал.1 ГПК, и е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] насрещен иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 5 000 лв.
В касационната жалба се излагат аргументирани оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост, нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. К. моли за отмяна на решението, за отхвърляне на предявените срещу него първоначални искове и за присъждане на претендираната с насрещния иск неустойка, ведно с разноските по делото.
Допускането на касационно обжалване е обосновано с всички основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, които се поддържат по отношение на изрично формулирани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси. За доказване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК е представена съдебна практика.
Ответникът по касация [фирма] със седалище в [населено място] не заявява становище в срока по чл.287 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК и е процесуално допустима в частта, с която е обжалвано въззивното решение по първоначалните искове. В частта, с която е обжалвано решението на въззивната инстанция за отхвърляне на насрещния иск, жалбата е недопустима и следва да се остави без разглеждане. Насрещният иск е предявен и разгледан като частичен с цена 5 000 лв., поради което решението за неговото отхвърляне не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК /ред. ДВ бр.100/21.12.2010 г./, изключваща от обхвата на касационния контрол решенията на въззивните съдилища по граждански дела с цена на иска до 5 000 лв. и по търговски дела с цена на иска до 10 000 лв.
За да потвърди решението на Софийски градски съд в неговата осъдителна част, Софийски апелативен съд е приел, че ответникът /сега касатор/ [фирма] дължи на ищеца [фирма] присъдените на основание чл.266, ал.1 ЗЗД и чл.92, ал.1 ЗЗД суми в размер на 366 637.46 лв. и 18 331.86 лв., представляващи съответно неплатена стойност на извършени строително – монтажни работи /СМР/ по споразумение от 14.06.2008 г. и неустойка за забава.
В рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и препращайки по реда на чл.272 ГПК към мотивите на обжалваното решение, е приел за установено, че видовете и количествата строителни работи, чиято стойност формира сумата 366 637.46 лв., са възложени от ответника със споразумение от 14.06.2008 г. към сключения между страните договор от 15.08.2007 г. с предмет извършване на СМР за изграждане на обект „Реконструкция на пречиствателна станция за отпадъчни води – С. 1” – етап 1, и са изпълнени реално от ищеца в обема, отразен в представените по делото 24 бр. протоколи за извършени СМР. Обстоятелството, че протоколите са съставени едностранно от ищеца – изпълнител и не са подписани от ответника – възложител, е преценено като ирелевантно за основателността на исковете с оглед констатациите в неоспореното заключение на изслушаната в първоинстанционното производство комплексна счетоводно – техническа експертиза. Експертизата е изготвена след оглед и замервания на обекта, в резултат на които вещите лица са констатирали, че всички видове и количества СМР, вписани в едностранно съставените от ищеца – възложител протоколи, съответстват на реално изпълнените на обекта работи, като цените, по които са остойностени подлежащите на заплащане работи, са в рамките на действащите в системата на строителството през 2008 г. Освен заключението, съдът е взел предвид и наличните протоколи за проведени от акредитирани лаборатории работни изпитвания /72-часови проби/ на електрическите съоръжения и инсталации на обекта, за които вещите лица са изразили мнение, че не биха били изготвени, ако процесните СМР не са били изпълнени от ищеца. Преценката на заключението и на останалите доказателства по делото е мотивирала въззивния съд да направи решаващия извод, че ищецът е извършил спорните видове и количества СМР на стойност 366 637.46 лв., поради което за ответника е възникнало задължение по чл.266, ал.1 ЗЗД да заплати посочената сума, ведно с уговорената от страните неустойка за забава в размер на 18 331.86 лв.
За неоснователно е счетено оплакването на ответника за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на чл.142, ал.2 ГПК, довело до лишаването му от участие в откритото съдебно заседание на 29.10.2010 г. и от възможността да оспори заключението на комплексната експертиза като ангажира допълнителни доказателства. Решаващият въззивен състав е изходил от разбирането, че отлагането на делото на основание чл.142, ал.2 ГПК предполага неотстраними препятствия за участие в делото, проявили се по отношение на страната и на нейния пълномощник. Като е съобразил обстоятелството, че ответникът е поискал отлагане на насроченото за 29.10.2010 г. заседание поради заболяване на процесуалния си представител, без да докаже непреодолими препятствия за явяване на управителя на дружеството, въззивният състав е приел, че разглеждането на делото в отсъствие на ответника и на негов пълномощник не съставлява процесуално нарушение на чл.142, ал.2 ГПК. Освен това е изтъкнал и аргумент, че дори да са били налице предпоставките на чл.142, ал.2 ГПК, неотлагането на делото не е лишило ответника от правото да оспори приетото в същото заседание експертно заключение и да ангажира нова експертиза, което не е сторено с въззивната жалба. С отсъствието на процесуално нарушение при приемането на заключението и събирането на доказателствата е мотивиран и изводът на въззивната инстанция за неоснователност на заявените в хода на въззивното производство искания на ответника за допускане на допълнителни задачи към експертизата при предпоставките на чл.266, ал.3 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предвидените в чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Първата група въпроси, с които касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване, са формулирани по следния начин в п.2.1 и п.2.2 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК : „1. Може ли да се приеме, че възложителят дължи заплащане на възнаграждение по чл.261, ал.1 ЗЗД, без да е налице приемане на възложената работа, както и като се има предвид, че са правени възражения за неизпълнение /лошо и точно изпълнение/; 2. Необходимо ли е, за да се приеме, че е налице пълно изпълнение на работата по договора за изработка – ако възложената работа е изпълнение на СМР, да бъде подписан акт обр.15 и други актове по строителството, както и да са изпълнени изискванията на ЗУТ.”. Поставените въпроси са относими към предмета на спора по чл.266, ал.1 ГПК, но не са от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като формирането на решаващите изводи на въззивния съд за основателност на иска по чл.266, ал.1 ЗЗД не е обусловено от преценка дали извършените работи са приети надлежно от ответника – възложител. Въззивният съд е уважил иска, след като е приел за доказано, че ищецът е извършил строително – монтажни работи на стойност, съответстваща на присъдената от първоинстанционния съд сума, респ. че възражението на ответника – възложител за неизвършване на работите е опровергано от събраните в хода на процеса доказателства. Въззивната жалба не съдържа оплаквания срещу извода на първата инстанция, че липсата на нарочен писмен протокол за предаване и приемане на изпълнените работи, предвиден в чл.12, ал.2 от договора за строителство, е последица от поведението на самия възложител, който въпреки отправената от изпълнителя покана, не се е явил на обекта, за да приеме изпълнението и да направи евентуалните си възражения. В жалбата не са наведени и доводи за допуснати от ищеца – изпълнител недостатъци или отклонения при изпълнението на процесните СМР. В съответствие с правилото на чл.269 ГПК въззивният съд е ограничил проверката на правилността на обжалваното решение до посоченото в жалбата, поради което не е обсъждал дали работите са приети надлежно от възложителя и дали неявяването му да приеме изпълнението следва да се тълкува като приемане по смисъла на чл.264 ЗЗД, респ. дали неточното изпълнение на работите е основание за отказ от плащане на възнаграждението по чл.266, ал.1 ЗЗД. След като поради липса на сезиране въззивният съд не се е произнасял по формулираните в п.2.1 и п.2.2 въпроси, същите не могат да послужат като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. В този смисъл са и указанията, дадени от ОСГТК на ВКС с т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г.
Независимо от изложеното следва да се отбележи, че при действието на чл.290 ГПК е създадена задължителна практика на ВКС по въпросите в кои случаи възложителят по договор за изработка с предмет СМР дължи заплащане на възнаграждение по чл.266, чл.1 ЗЗД. Според възприетите разрешения, приемането на работите, възложени с договор за строителство, е предпоставка за ангажиране отговорността на възложителя за заплащане на възнаграждение по чл.266, ал.1 ЗЗД, освен в случаите на неоснователен отказ за приемане на изпълнението; Евентуалните недостатъци на извършените СМР и отклоненията от поръчката на възложителя са от значение за упражняване на правата на възложителя по чл.264, ал.1 и чл.265, ал.1 ЗЗД, но не са основание за отказ от изплащане на полагащото се на изпълнителя възнаграждение по чл.266, ал.1 ЗЗД /решение № 157/08.11.2010 г. по т. д. № 1135/2009 г. на ІІ т. о./. При създадената задължителна практика основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК не може да намери приложение. Същевременно, ако се приеме, че чрез препращането към мотивите на първоинстанционното решение въззивният съд е възприел извода на първата инстанция за неоснователен отказ на възложителя да се яви за предаване на изпълнените работи, въззивното решение кореспондира със задължителната практика на ВКС, което означава, че не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Неуместно е позоваването на практиката в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 48/31.03.2011 г. по т. д. № 822/2010 г. на ІІ т. о. В това решение е застъпено становище, че извършената работа по договор за изработка с предмет СМР може и да не е приета изрично от възложителя с подписване на писмен акт по реда на чл.170 ЗУТ, но във всички случаи за заплащане на възнаграждение по чл.266, ал.1 ЗЗД е необходимо изпълнените работи да отговарят на одобрения технически проект и на установените в ЗУТ строителни правила и норми. Въззивният съд е обосновал решаващия си извод за основателност на иска по чл.266, ал.1 ЗЗД с установения по делото факт, че строително – монтажните работи, предмет на исковата претенция, съответстват изцяло на реално изпълнените на обекта СМР, констатирани от вещите лица, изготвили комплексната съдебна експертиза. Пред инстанциите по същество настоящият касатор не е въвеждал възражения за несъответствие на изпълнението със строителните правила и норми на ЗУТ, поради което този въпрос не е обсъждан при постановяване на обжалваното решение и не е рефлектирал върху изводите на въззивния съд, обусловили уважаването на осъдителните искове.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване по процесуалните въпроси в п.3.1, п.3.2 и п.3.3 от изложението.
На поставения в п.3.1 въпрос, свързан с предпоставките за отлагане на делото на основание чл.142, ал.2 ГПК, е даден отговор с постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 169/28.04.2010 г. по гр. д. № 99/2010 г. на ВКС, ІV г. о., и решение № 157/30.03.2012 г. по гр. д. № 209/2011 г. на ВКС, І г. о. В посочените решения е изразено категорично разбиране, че съдът е длъжен да отложи разглеждането на делото на основание чл.142, ал.2 ГПК, когато е съществувало неотстранимо препятствие за явяване и участие в делото и за страната, и за процесуалния й представител,; Ако препятствието е възникнало само за страната или само за представителя й, делото не следва да бъде отлагано, а съдът може да даде ход на разглеждането му. От приложените към първоинстанционното дело доказателства се установява, че касаторът е поискал отлагане на делото в съдебно заседание на 29.10.2010 г. поради заболяване на процесуалния си представител адв. К. С., без да твърди и да доказва наличие на препятствия за явяване в заседанието на законния представител на дружеството – управителят Т. Ф.. Поради това и в съответствие с посочената задължителна практика въззивният съд е приел, че при липса на доказателства за непреодолими препятствия за участие в делото, възникнали и за самата страна /в лицето на законния й представител/, а не само за пълномощника й, разглеждането на делото в откритото заседание на 29.10.2010 г. не съставлява нарушение на съдопроизводствените правила. Що се отнася до въпроса за значението на указанията на пълномощника страната да не се явява в съдебното заседание, те касаят вътрешните отношения между страната и пълномощника й, които не влияят върху преценката на съда осъществени ли са изискванията на чл.142, ал.2 ГПК за отлагане на делото.
Тезата на касатора за допуснато процесуално нарушение на чл.142, ал.2 ГПК е в основата и на другите два въпроса, въведени в п.3.2 и п.3.3 от изложението : „Следва ли въззивният съд да следи за наличие на процесуални нарушения от първоинстанционния съд и при наличие на такива да ги отстрани; При преценка за наличие на предпоставките по чл.266, ал.3 ГПК за допускане на доказателства следва ли да се приеме, че се цели установяване на нови факти, ако се касае за установяване на факти, които са заявени още с отговора на исковата молба и допълнителния отговор на исковата молба и в насрещния иск в срок пред първата инстанция.”. Отказът на въззивния съд да допусне поисканата нова или повторна съдебно – техническа експертиза е обусловен от преценката, че първоинстанционният съд не е нарушил установените в чл.142, ал.2 ГПК съдопроизводствени правила и не е лишил обжалващата страна от възможност да ангажира своевременно експертиза по задачите, поставени за пръв път във въззивното производство. Изводът за отсъствие на процесуални нарушения, препятствали възможността за своевременно ангажиране на нова или допълнителна експертиза, изключва хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК и прави безпредметно обсъждането на представената от касатора съдебна практика по въпроса за задължението на въззивния съд да допусне във въззивното производство онези доказателства, които страната не е могла да събере поради нарушения на съдопроизводствените правила при разглеждане на делото от първата инстанция.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение по т. д. № 1489/2011 г.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 71 от 20.01.2012 г., постановено по т. д. № 1489/2011 г. на Софийски апелативен съд, 3 състав, в частта, с която е потвърдено решение № 124 от 27.01.2011 г. по т. д. № 1777/2009 г. на Софийски градски съд, VІ-12 състав, в частта за осъждането на [фирма] да заплати на [фирма] сумата 366 637.46 лв., на основание чл.266, ал.1 ЗЗД, и сумата 18 331.86 лв., на основание чл.92, ал.1 ЗЗД, ведно със законни лихви и разноски в размер на 1 096.04 лв.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [фирма] в частта, с която е обжалвано решение № 71 от 20.01.2012 г. по т. д. № 1489/2011 г. на Софийски апелативен съд, 3 състав, в частта за потвърждаване на постановеното от Софийски градски съд, VІ-12 състав, решение № 124 от 27.01.2011 г. по т. д. № 1777/2009 г. на Софийски градски съд, VІ-12 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] насрещен иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД, заявен като частичен за сумата 5 000 лв.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва в едноседмичен срок с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС, Търговска колегия, само в частта за оставяне на касационната жалба без разглеждане, а в останалата част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :