2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 255
гр. София, 21.07. 2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четвърти юни през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 6714 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК.
С определение № 437/27.03.2015 г. по настоящото дело, касационното обжалване на решение № 601/28.03.2014 г., поправено с решение от 10.09.2014 г., постановени по гр. дело № 3340/2013 г. на Софийския апелативен съд, е допуснато в обжалваната от ищцата С. Г. Г. част, с която искът й с правно основание чл. 49 от ЗЗД срещу [фирма] е отхвърлен за разликата над сумата 34 525.27 лв. до пълния му предявен размер 172 018.55 лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди от замърсяване на собствения й недвижим имот, изразяващи се в пропуснат доход от селскостопанско производство през периода 2006 г. – 2009 г., както и в частта относно разноските по делото.
В касационната жалба на ищцата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната от нея част от решението, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание.
Ответното дружество не е подало отговор на касационната жалба на ищцата в срока за това, не заявява становище по нея и след това.
С посоченото определение № 437/27.03.2015 г. по чл. 288 от ГПК, касационното обжалване е допуснато по следните два правни въпроса: 1) процесуалноправен по приложението на чл. 297 и чл. 298, ал. 1 от ГПК – относно задължението на съда да зачете силата на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение; и 2) материалноправен по приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД – присъжда (дължи) ли се обезщетение за претърпени вреди, във вид на пропуснати ползи през даден период от време, ако те са в пряка причинна връзка не единствено с противоправното поведение на ответника, а и с бездействието на ищеца.
Касационното обжалване по процесуалнопревния въпрос е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като е прието, че той разрешен противоречиво с обжалваното въззивно решение, решение № 66/19.03.2012 г. по гр. дело № 1139/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 2877/30.06.1980 г. по гр. дело № 1280/1980 г. на І-во гр. отд. на ВС.
В мотивите към обжалваното решение апелативният съд е установил, че гр. дело № 657/2002 г. на Видинския районен съд (ВРС) е било образувано между същите страни по искове по чл. 109 от ЗС и чл. 49 от ЗЗД, които са били уважени – негаторният иск за преустановяване на действията на ответника по замърсяване на собствената на ищцата земеделска земя е уважен от районния съд и решението му от 16.06.2003 г. е потвърдено от по-горните съдебни инстанции; като с първоинстанционното решение на ВРС и с решение № 734/14.01.2008 г. по гр. дело № 719/2006 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, постановено същото дело, на ищцата е присъдено и обезщетение в размер на общо 8 150 лв., включващо сумата, с която трите имота на ищцата са се обезценили в резултат на замърсяването, и сумата, необходима за възстановяване на почвата. Съобразявайки се с тези влезли в сила решения, въззивният съд е приел за доказано и по настоящото дело, че ответното дружество е извършвало, чрез лица, на които е възложило работа, неоснователни и противоправни действия в имотите на ищцата, изразяващи се в извозване и изхвърляне на отпадъчни материали там. Съдът е приел също, че в настоящото производство не са ангажирани доказателства, дали имотите на ищцата са били замърсени изцяло или частично, с оглед на което е съобразил възприетото в мотивите към решение № 734/14.01.2008 г. по гр. дело № 719/2006 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, че имот № 000088 е бил унищожен като обработваема земя, имот № 047002 е бил частично замърсен с мазутни петна, пясък и едри предмети и степента на замърсяване обуславя около 50 % непригодност на имота за селскостопанско производство, а имот 047003 също е бил частично замърсен – около 10 %. С оглед на това и при липса на доказателства за противното, въззивният съд е приел, че отглеждането на земеделска продукция в имот № 000088 е било напълно невъзможно, а отглеждането на такава в останалите два имота е било невъзможно, съответно – в 50 % и 10 % от площта им; респ. – приел е, че площта, в която ищцата не е могла да отглежда зеленчуци, е 6.268 дка (а не цялата площ на трите процесни имота) и съобразно това е редуцирал размера на процесното обезщетение, предвид и заключението на вещото лице по делото.
С решение № 66/19.03.2012 г. по гр. дело № 1139/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС е уважен иск по чл. 49 от ЗЗД между същите страни и за същите по вид имуществени вреди, но за предходен период от време – 2001-2005 г. В това решение също е прието, че решение № 734/14.01.2008 г. по гр. дело № 719/2006 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е от значение за уважаването на предявения на същото основание иск по чл. 49 от ЗЗД, но предвид него и останалите доказателства по делото (свидетелски показания и експертно заключение), обезщетение е присъдено за пропусната полза от замърсяването на цялата площ от 11.77 дка на трите процесни имота на ищцата. Последното е в противоречие с извода на въззивния съд, че съгласно мотивите към същото решение № 734/14.01.2008 г. по гр. дело № 719/2006 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, замърсената площ е само 6.268 дка.
В решение № 2877/30.06.1980 г. по гр. дело № 1280/1980 г. на І-во гр. отд. на ВС е прието, че когато спорът досежно основанието на иска и отговорността по чл. 49 от ЗЗД е разрешен с влезли в сила решения, той не може да бъде пререшаван по следващо дело, по което се претендира обезщетение за имуществени вреди от същата злополука за следващ период от време.
Настоящият съдебен състав, в хипотезата на чл. 291, т. 2 от ГПК приема за неправилна практиката, намерила израз и в трите решения, съгласно която при уважен с влязло в сила съдебно решение, иск по чл. 49 от ЗЗД между същите страни за обезщетение за вреди за предходен период от време, при разглеждането на нов иск между тях по чл. 49 от ЗЗД за обезщетение за вреди за следващ период, съдът следва да зачете силата на пресъдено нещо, формирана с предходното решение, и по отношение процесния период по новия иск. Съображенията за това са следните:
Съгласно разпоредбата на чл. 298, ал. 1 от ГПК, съдебното решение формира сила на пресъдено нещо само между същите страни, за същото искане и на същото основание. Исковете по чл. 49 от ЗЗД между едни и същи страни, дори когато с тях се претендират обезщетения за едни и същи по вид вреди, произтичащи от едно и също виновно и противоправно поведение, но настъпили през различни периоди от време, са с различен предмет, респ. – и с различно основание. С всеки такъв иск ищецът търси съдебна защита на оспорвано му от ответника право на обезщетение за вреди, които макар и едни и същи по вид и произтичащи от едно и също виновно и противоправно поведение, не са идентични, а са различни – нови вреди, тъй като са настъпили в следващ период от време. Поради това с всеки такъв иск се търси съдебна защита на различно спорно субективно гражданско право, в сравнение с иска за друг процесен период, макар част от елементите на правораждащите ги фактически състави по чл. 49 от ЗЗД да съвпадат. Когато един такъв иск бъде уважен с влязло в сила решение, със силата на пресъдено нещо е признато правото на обезщетение на ищеца (и насрещното задължение на ответника), както и че са налице всички елементи от фактическия състав по чл. 49 от ЗЗД, пораждащ това субективно право (и насрещното задължение), т.е. – основанието на иска, но само за съответния процесен период от време, за който е предявен искът, по който се е произнесъл съдът и го е уважил с влязлото в сила решение. Именно така формираната сила на пресъдено нещо е задължен да зачете съдът съгласно чл. 297 от ГПК. Тя не би могла да се разпростре извън времевите предели, очертани най-напред с исковата молба, а след това и с влязлото в сила решение, постановено по нея. Поради това, няма основание да се приема, че когато е сезиран с нов иск по чл. 49 от ЗЗД за обезщетение за вреди между същите страни за следващ период от време, съдът само въз основа на влязлото в сила решение е задължен да приеме за доказан който и да било от елементите на фактическия състав по чл. 49 от ЗЗД за новия процесен период от време, за който е сезиран с новия иск. На общо основание в това ново исково производство ищецът следва да докаже елементите от фактическия състав на чл. 49 от ЗЗД, които съобразно правилата за разпределянето на доказателствената тежест в процеса са в негова тежест за доказване, и които ответникът оспорва.
По изложените съображения, в решение № 2877/30.06.1980 г. по гр. дело № 1280/1980 г. на І-во гр. отд. на ВС неправилно се приема, че спорът „досежно основанието на иска и отговорността” по чл. 49 от ЗЗД „не може да бъде пререшаван” по следващото дело, по което се претендира обезщетение за вреди за следващ период от време. Също неправилно, в другите две решения съдилищата са се позовали на предходно влязло в сила решение, с което е уважен иск по чл. 49 от ЗЗД между същите страни, и то – за различни по вид имуществени вреди.
От друга страна, във въззивното решение, обжалвано по настоящото дело, апелативният съд правилно е зачел силата на пресъдено нещо на решението между същите страни, с което е уважен искът по чл. 109 от ЗС, и въз основа на това е приел, че ответното дружество е извършвало, чрез лица, на които е възложило работа, неоснователни и противоправни действия в имотите на ищцата, изразяващи се в извозване и изхвърляне на отпадъчни материали там. За разлика от иска по чл. 49 от ЗЗД, при който това противоправно поведение от страна на ответното юридическо лице (което не може да действа самостоятелно, а – винаги чрез лица, спрямо които се явява възложител на работа) е елемент от фактическия състав, пораждащ правото на обезщетение за вреди за определен период от време, т.е. е част от основанието на иска, при иска по чл. 109 от ЗС, същите тези неоснователни и противоправни действия (изразяващи се в случая в извозване и изхвърляне на отпадъчни материали), – наред с правото на собственост на ищеца върху процесния имот, са предмет на самия иск – именно тези действия ответното дружество е осъдено да преустанови с влязлото в сила решение по този иск по чл. 109 от ЗС. Същите тези неоснователни и противоправни действия и ищцата сочи в исковата си молба, като такива, от които продължава да търпи имуществените вреди под формата на пропуснати ползи и през процесния по настоящото дело период, като се позовава на влязлото в сила решение. Те са установени със сила на пресъдено нещо между страните, която следва да бъде зачетена от съда, но – не формираната по предходния иск по чл. 49 от ЗЗД, а по иска по чл. 109 от ЗС. От друга страна, следва да се отбележи, че извън обективните предели на силата на пресъдено нещо на това влязло в сила решение по чл. 109 от ЗС остават твърденията на ищцата, че и след него – до края на 2007 г. ответникът е продължил да замърсява имотите й.
Освен по изложените по-горе съображения, а и поради това, че мотивите към съдебното решение не формират сила на пресъдено нещо (т. 18 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС), апелативният съд неправилно е приел за установено каква част от процесните имоти на ищцата е била замърсена през процесния по делото период, като се е позовал единствено на мотивите към влязлото в сила решение между страните.
Касационното обжалване по материалноправния въпрос по приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като в определението по чл. 288 от ГПК е прието, че той разрешен с обжалваното въззивно решение, в противоречие със задължителната практика на ВКС, намерила израз в решение № 58/29.04.2011 г. по търг. дело № 623/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС.
В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е приел, че на ищцата не следва да се присъжда обезщетение за цялата 2009 година, по две съображения: На първо място – поради това, че след 07.09.2009 г. ищцата вече не е била собственик на процеснте имоти, тъй като ги е продала. На второ място, апелативният съд е установил, че на 06.03.2008 г. ответникът е изплатил присъденото на ищцата обезщетение, изразяващо се в разходите, необходими за почистване и възстановяване на имотите, с оглед което е приел, че невъзможността ищцата да отглежда в имота си земеделска продукция е в резултат, не само на осъщественото от ответника замърсяване на имотите й, но и на бездействието на ищцата да ги възстанови, за което й е било заплатено обезщетение. Приел е също, че търпените през 2009 г. вреди не са в пряка причинна връзка единствено с противоправното поведение на служители на ответното дружество, а и с бездействието на ищцата.
Съгласно приетото в решение № 58/29.04.2011 г. по търг. дело № 623/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, а и изобщо съгласно трайно установената задължителна практика на ВКС, която се споделя и от настоящият съдебен състав, като формирана при точно приложение на материалноправната разпоредба на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, при съпричиняване на вредите от страна на пострадалия, обезщетението може само да се намали от съда – съобразно приноса на пострадалия за тяхното настъпване, но не и изобщо да не се присъди обезщетение, както е приел въззивният съд в обжалваното решение – за част от процесния по делото период – цялата 2009 година. Последният извод може да бъде направен, само ако се установи, че пострадалият от непозволеното увреждане ищец, със своето поведение в даден момент е прекъснал изцяло причинно-следствената връзка между търпените от него вреди и противоправното поведение на делинквента. В този случай, обаче не е налице съпричиняване на вредите и въпрос за приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД изобщи не стои, тъй като от същия момент вече би липсвал един от елементите (причинната връзка) на фактическия състав на съответния деликтен иск.
При така възприетите разрешения на поставените по делото правни въпроси, при проверката по чл. 290, ал. 2 от ГПК, настоящия съдебен състав намира за неправилно въззивното решение в допуснатата до касационно обжалване негова част.
Правилно въззивният съд е приел за доказано по делото наличието на противоправно поведение на лица, на които ответното дружество е възложило работа, изразяващо се в изхвърляне на отпадъчни материали в имотите на ищцата. С показанията на свидетеля Т. по делото е установено, че това замърсяване е продължавало и през пролетта на 2007 г. Правилен е и изводът на апелативния съд, че като собственик на процесните имоти, ищцата е активно материалноправно легитимирана да претендира обезщетение за претърпените вреди, явяващи се пряка и непосредствена последица от противоправните действия на служителите на ответника.
Правилно са обсъдени и свидетелските показания, въз основа на които е прието за установено, че ищцата е възнамерявала да отглежда в имотите си зелен лук и домати, но това е било невъзможно поради извършеното от служителите на ответното дружество замърсяване на имотите й.
Както вече беше посочено, неправилно обаче – единствено въз основа на приетото в мотивите към решение № 734/14.01.2008 г. по гр. дело № 719/2006 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, апелативният съд е приел за установено и по настоящото дело, че от общата площ 11.77 дка на трите съседни процесни имота на ищцата, замърсяването през процесния по делото период е обхващало само 6.268 дка от тях, което е довело и до неправилен извод за съответно намаляване на процесното обезщетение. В тази връзка въззивният съд не е обсъдил показанията на свидетелите Т. и К., съгласно които през 2004 г. имотите на ищцата са били изцяло замърсени; същото е установено и със силата на пресъдено нещо на постановеното между страните решение № 66/19.03.2012 г. по гр. дело № 1139/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС – към 31.12.2005 г., т.е. – непосредствено преди началото на процесния по настоящото дело период – 01.01.2006 г., но това също не е обсъдено от апелативния съд.
Основателни са и оплакванията в касационната жалба, че при неправилно приложение на материалноправната норма на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и в нарушение на съдопроизводствените правила (също съгласно изложеното по-горе), при приети от него за установени обстоятелства за наличие на съпричиняване на процесните вреди, въззивният съд не е изложил мотиви относно приноса на всяка от страните за това съпричиняване, респ. – за намаляване на обезщетението, а вместо това е приел, че обезщетение изобщо не се дължи за цялата 2009 г. Основателно е и оплакването на жалбоподателката, че в тази връзка съдът не е обсъдил показанията на свидетеля Т., съгласно които през есента на 2008 г. или 2009 г. от нейна страна са били предприети действия по почистване на имотите.
Неправилно апелативният съд е намалил наполовина и процесното обезщетение за периода 2006-2008 г., като е приел, че ищцата не е ангажирала доказателства, че е било възможно да отглежда в имотите си едновременно и зелен лук и средно ранни домати последователно във времето в рамките на една календарна година (което обстоятелство е от значение и за претендираното обезщетение за 2009 г., предвид обстоятелството, че ищцата е продала имотите на 07.09.2009 г.). В тази връзка въззивният съд е изложил мотиви, че от приетото по делото заключение на агрономическата експертиза такъв извод не може да бъде направен, а съдът не разполага със специални знания, въз основа на които да формира изводите си.
Горните съображения на апелативния съд са в нарушение на чл. 195, ал. 2 от ГПК и в противоречие с трайно установената задължителна практика на ВКС, съгласно която при необходимост от специални знания за изясняване на възникнали по делото въпроси из областта на науката, свързани с приложението на императивна правна норма (в случая – чл. 49 от ЗЗД) въззивният съд и служебно може да назначи експертиза (в този смисъл и т. 3 от тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС). При установените по делото обстоятелства, че непосредствено преди началото на процесния по делото период процесните имоти са били изцяло замърсени с гипс, строителни отпадъци и мазут и че в течение на същия период от страна на ищцата са предприети действия по почистването им, агро-техническа експертиза въззивният съд е могъл и е следвало да допусне и по въпросите относно технологичното време, необходимо за такова почистване, респ. – дали, в каква степен и каква площ от процесните имоти е могла да бъде почистена в течение на процесния период; относно необходимите средства за това, респ. – достатъчно ли е било, заплатеното на ищцата на 06.03.2008 г. обезщетение в размер 8 150 лв.
По изложените съображения, съгласно чл. 293, ал. 2 от ГПК въззивното решение – в допуснатата до касационно обжалване негова част, като неправилно, следва да бъде отменено и съгласно чл. 293, ал. 3 от ГПК делото следва да се върне за ново разглеждане в тази част от друг състав на апелативния съд.
При повторното разглеждане на делото въззивната инстанция следва да допусне изслушването на нова агро-техническа експертиза, която да даде заключение по посочените по-горе въпроси, което да бъде обсъдено в мотивите към новото въззивно решение в съвкупност с останалите доказателства по делото при преценката относно размера на процесното обезщетение и дължи ли се такова за 2009 г. Въззивният съд следва да се съобрази и с възприетите по-горе разрешения на поставените по делото два правни въпроса.
Съгласно разпоредбите на чл. 78 и чл. 294, ал. 2 от ГПК, съобразно крайния изход на материалноправния спор по предявения по делото иск, въззивният съд следва да се произнесе и по претенциите на страните относно присъждането на направените от тях разноски, включително за настоящото касационно производство.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 601/28.03.2014 г., поправено с решение от 10.09.2014 г., постановени по гр. дело № 3340/2013 г. на Софийския апелативен съд, – в допуснатата до касационно обжалване част, с която предявеният по делото иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата 34 525.27 лв. до пълния му предявен размер 172 018.55 лв., претендирана за периода 2006 г. – 2009 г., както и относно разноските по делото;
ВРЪЩА делото на Софийския апелативен съд за ново разглеждане в посочената част от друг негов състав.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.