О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 255
гр. София, 30.03.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на девети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело № 4054 по описа за 2016 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Д. А. Д., подадена чрез пълномощника му, адвокат С. И. Л. срещу решение № 3720 от 09.05.2016 г. по гр. дело № 8953/2015 г. на Софийски градски съд /СГС/, гражданско отделение, ІІ „Е” въззивен състав.
Ответниците Б. П. И., Е. Б. И. и С. И. П., чрез пълномощника си, адвокат М. И. А. са подали отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, в който са обосновали становището си за недопускане до разглеждане по същество на касационната жалба.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № І – 120 – 31 от 12.03.2015 г. по гр. дело № 13384/2012 г. на Софийски районен съд /СРС/, І ГО, 120 състав, с което е отхвърлен иск по чл. 227, ал. 1, б. „в” ЗЗД, предявен от настоящия касатор срещу ответниците по касация, конституирани в хода на първоинстанционното производство, като наследници на починалата Е. С. И., присъдени са разноски в полза на ответниците по иска, а с въззивното решение са присъдени разноски в тяхна полза в качеството им на въззиваеми. За да постанови този резултат съдът е приел, че дарената Е. И., не е отказала да осигури издръжка на дарителката П. Д. /внасяла по банковата й сметка по 50 лв. месечно от месец ноември 2011 г. до смъртта на Д./, която поискала заплащането й няколко месеца, след като самата И. имала нужда от грижи и издръжка поради заболяване – претърпян мозъчен инсулт през месец май 2011 г., но материалното й положение било толкова затруднено, че би поставила себе си в по – лошо положение от това на дарителката, за да изплаща поисканите по 300 лв. месечно. Решаващият състав е констатирал, позовавайки се на ТР № 1 от 21.10.2013 г. по т. дело № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС, че не може да се изведе заключение за укоримо поведение на дарената или за неизпълнение на моралното й задължение за признателност към дарителката. Тези изводи са обосновани със следните обстоятелства:
Твърдението на ищеца, че дарената имала финансова възможност, но отказала да плаща поисканата от дарителката издръжка, от която последната се нуждаела, СГС е приел за недоказано. По – конкретно въззивният съд е констатирал, че след извършване на дарението на апартамент в [населено място], предмет на нотариален акт № 85, том І, рег. № 1553, дело № 96/2000 г. в полза на Е. И. здравословното състояние на дарителката П. Д. се влошило, което наложило настаняването й в Дом за стари хора „Дървеница”, [населено място]. В мотивите е отразено, че през 2011 г. Д. с нотариална покана поискала от дарената по договора Е. И. ежемесечна издръжка в размер на 300 лв., като последната и нейното семейство й превеждали по 50 лв. месечно. Констатирано е още в мотивите на съдебния акт, че няколко месеца преди да получи поканата, през месец май 2011 г., Е. И. претърпяла тежък мозъчен инсулт, постъпила в болница „Т.”, след това била преместена в хоспис на продължително лечение и рехабилитация – от 21.05.2011 г. до 15.07.2012 г., когато починала. Съдебният състав е приел, че доходите на Е. И. били в размер на сумата 229.40 лв. месечно от пенсия, без други доходи, а поради заболяването й е била установена неработоспособност – 95 % с чужда помощ. В мотивите е посочено, че поради тези обстоятелства таксите за престоя и лечението на Е. И. в посочените болнични заведения възлизали на по 900 лв. месечно и били заплащани от нейния син. Въззивният съд е обсъдил възражението на жалбоподателя Д. Д., че наследодателката му имала нужда от поисканата издръжка и е приел, че съществена промяна в здравословното състояние на Д. след настаняването й в Дом за стари хора „Дървеница”, [населено място] не е било установено. Констатирал е, че всички консумативи по дарения апартамент били заплащани от дарената и семейството й, а в дома за стари хора, пенсията била достатъчна за покриване на ежемесечните й нужди. В тази връзка СГС се е позовал на експертизите – съдебно – медицинска експертиза и съдебно – счетоводна експертиза, от които е извел извод за липсата на данни за наличие и необходимост от специален режим на хранене, приемане на допълнителни медикаменти, контрол от специалисти, настаняване в болнично заведение и др. Въз основа на тези фактически констатации и правни изводи СГС е мотивирал и крайните си съображения за липсата на трайна нужда от издръжка на дарителката, която да е възникнала към момента на поканата към дарената, респективно в по – късен момент, както и за липсата на данни за проявена след получаване на поканата непризнателност, незаинтересованост или отказ от даване на издръжка. Въззивният съд е приел, че е била налице обективна невъзможност от страна на дарената за предоставяне на поискания размер от 300 лв. месечно, но въпреки това е проявен стремеж за удовлетворяване на поканата, за предоставяне на издръжка, съобразно обективните възможности на Е. И. за заделяне на средства от по 50 лв. месечно за дарителката, имайки предвид получавания от нея доход от 229.40 лв. и влошеното й здравословно състояние, довело до необходимост от поемането на грижи и материална подкрепа от страна на семейството й спрямо нея.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен следният въпрос, формулиран, както следва: „Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, които имат значение за решението му по съществото на правния спор, както и да извърши преценка на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и да постанови решението си съобразно приетите доказателства.”. Касаторът се позовава на решение по гр. дело № 1163/2010 г. на ВКС, състав на ІV г.о. и твърди, че въззивното решение било постановено в противоречие с приетото в акта на касационния съд. Поставеният въпрос не е свързан с конкретен извод или процесуално действие на СГС, поради което с въвеждането му не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касационният съд, съгласно разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС не извежда служебно правния въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК – правен въпрос, който да отговаря на характеристиките, посочени в цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС има за правна последица недопускането на касационен контрол, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания. Поради това в настоящия случая поставянето на въпрос, който не отговаря на характеристиките, определящи правният въпрос, като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК има за последица недопускане на касационно обжалване по него само на това основание. В допълнение към тези съображения следва да се добави още, че страната не е мотивирала отклонение на въззивния съд от цитираната тълкувателна практика. В приложението липсва съпоставка на приетите от СГС правни разрешения и обоснованите в касационното решение изводи по тълкуването на закона. Жалбоподателят не е посочил кои твърдения, доводи и възражения не са обсъдени от решаващият състав, както и кои доказателства са останали извън преценката му. Липсва идентитет на поставения от касатора въпрос и разгледания от ВКС въпрос за „задължението на съда при преценката на събраните доказателства да съобрази научните, логически и опитни правила”. Общо изложените доводи за необсъждане на твърдения и доводи на страните, необсъждане „в съвкупност и в тяхната взаимовръзка събраните по делото доказателства /включително експертизите/”, превратно тълкуване на доказателствата, освен че не са свързани с конкретни мотиви на съда, представляват доводи за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се обсъждат в производството по чл. 288 ГПК и поради това не релевират предпоставки за допускане на касационен контрол.
Следващият въпрос в изложението е формулиран, както следва: „При недаване от страна на дарения на пълния размер на необходимата на дарителя издръжка, длъжен ли е дарителят да търпи по-неблагоприятни условия на живот от тези, при които е живял към момента на извършване на дарението.”. В приложението е посочено още и следното: „Въпросът е обаче допустимо ли е дарителката да бъде принудена да живее в дом за стари хора само защото така пенсията щяла да й бъде достатъчна и то при положение, че няма обективни причини за оставането й в дома за стари хора и физическото й състояние не е налагало полагане на специални грижи, които тя да не може да получи в собствения си дом.”. Въпросът произтича от становище на касатора, че нямало обективни причини за оставането на дарителката П. Д. в дома за стари хора. Общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разрешенията в посоченото ТР на ОСГКТК на ВКС № 1/19.02.2010 година по т. дело № 1/2009 г. не произтича от становище на касатора, а от разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на делото. Ето защо следва да се приеме, че с цитираният въпрос не е обосновано общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсва и мотивиране на допълнително основание, поради което следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Третият въпрос, по реда на изложението е формулиран, както следва: „Налице ли е обективна невъзможност за престиране от страна на дарената, ако доходите й са по-високи от тези на дарителката и по делото е установен недостиг на средства за покриване ежемесечни нужди на дарителката при съпоставката на получаваната от нея пенсия и средната работна заплата за страната през съответния период – от подаване на поканата за заплащане на издръжка до смъртта на дарителката.”. И този въпрос не е свързан с извод на въззивния съд, а със становище на касатора, че доходът на дарителката през посочения период бил недостатъчен за покриване на ежемесечните й нужди. Изводът на въззивния съд е друг, а именно, че доходът на дарителката е бил достатъчен, за да покрива нейните ежемесечни нужди и за обосноваването му са приети разрешения, по които, както и по самия извод страната не е въвела правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК. Ето защо цитираният въпрос не формира общо основание за допускане на касационен контрол. В тази връзка е необходимо да се имат предвид горните съображения за ирелевантността на въпроси, извеждани от становища на страните. Касационният съд уеднаквява съдебната практика по правни въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд при наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК, а не по въпроси, следващи от становища на страните. Освен това и по цитирания въпрос не е мотивирано допълнително основание по разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК, а са развити оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, неотносими, както вече се отрази по – горе към производството по чл. 288 ГПК. Предвид изложеното настоящият състав на ВКС намира, че с цитираният въпрос не са обосновани предпоставки за допускане на касационен контрол.
В изложението е поставен въпрос, формулиран, както следва: ”Налице ли е проява на непризнателност от страна на дарения, когато същият не предостави поисканата от дарителя издръжка, от която последния трайно се нуждае, ако с даването на издръжка на дарителя, дареният не би поставил себе си в по-лошо положение от това на дарителя.”. Въпросът е въведен в хипотеза, произтичаща от становище на касатора в подкрепа, на което са изложени доводи, че изводите на СГС са направени, без наличие на доказателства. Цитираният въпрос произтича от становище на касатора за това, че Е. И. не е предоставила издръжка на П. Д., както и от становището му, че с даването на издръжка дареният не би поставил себе си в по-лошо положение от това на дарителя. Съдът е приел обратното, а именно че относно поведението на Е. И. след получаване на поканата за заплащане на издръжка, не са налице данни за проявена непризнателност, незаинтересованост или отказ от даване на издръжка, а наличие на обективна невъзможност от предоставяне на поискания размер от 300 лв. месечно. По тези изводи на СГС не са поставени правни въпроси, а цитираният въпрос, формиран от становище на касатора не релевира основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като ВКС селектира касационната жалба по въпроси, по които се е произнесъл въззивния съд. Решаващият състав е мотивирал съображения, че дарената не е отказала да осигури издръжка, но материалното й положение е било толкова затруднено, че би поставила себе си в по – лошо положение от това на дарителката. Приетите изводи, че не е налице проява на непризнателност в тази хипотеза са в съответствие с разрешенията в ТР № 1 от 21.10.2013 г. по т. дело № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС. Поради липсата на въпрос, произтичащ от мотиви на СГС и необосноваване на противоречие при разглеждането на такъв въпрос със задължителната тълкувателна практика, следва да се приеме липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Петият по ред в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос е формулиран, както следва: „При иск по чл. 227, ал. 1, буква „в“ от ЗЗД чия е доказателствената тежест за установяване на обстоятелството дали дареният е притежавал достатъчно средства, за да дава поисканата от дарителя издръжка.”. По тази част от изложението единствено е отразено твърдението, че по въпроса въззивното решение е постановено в противоречие с приетото в решение по гр. дело № 4981/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о. Друго не е изложено. Страната не е посочила в какво се състои противоречието между изводите на въззивния съд и касационния съд. Въпросът произтича от становище на касатора, не е обвързан с конкретно процесуално действие на СГС, поради което не формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. С позоваването на касационното решение не се обосновава и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като касационният съд е разгледал хипотеза, която е различна от настоящия случай и не предпоставя идентичност на общите основания за допускане на касационен контрол. За разлика от процесния спор, при който не са налице данни за проявена непризнателност, незаинтересованост или отказ от даване на издръжка, а е налице обективна невъзможност за заплащане на повече от изплащаните по 50 лв. месечно, ВКС е разгледал спор по чл. 227, ал. 1, б. „в” ЗЗД, при който дареният има възможност, но отказва изцяло даването на издръжка. Поради липсата на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следва да се приеме, че с въпроса страната не е обосновала приложно поле на основания за допускане на касационен контрол.
Шестият по ред в изложението въпрос е формулиран, както следва: „Подлежи ли на отмяна дарение, когато дареният е заплащал само част от поисканата от дарителя издръжка и тази част не е достатъчна, за да покрие недостига от средства на дарителя за водене на нормален живот.”. Въпросът отново е поставен във връзка със становище на страната за недостатъчност на изплащаната издръжка. Както се посочи по-горе общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК не е въпрос, формиран от становище на касатора, а въпрос, произтичащ от решаващ мотив на въззивния съд. В случая страната е въвела въпрос, който не произтича от правните разрешения на СГС, което има за правна последица недопускане на касационен контрол. Липсва мотивиране и на допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Следващият въпрос в изложението е обвързан с практика по чл. 290 ГПК, чиито разрешения са преодолени с цитираното ТР на ОСГК на ВКС № 1/2013 от 23.10.2013 г. по т. дело № 1/2013 г. Поставеният въпрос е формулиран, както следва: „Счита ли се, че дареният е във възможност да дава безусловно издръжка на дарителя, когато размера на подареното имущество е по-голям от размера на поисканата издръжка и длъжен ли е дареният да дава издръжка докато трае нуждата на дарителя и до размера на подареното. Ако дареният не разполага с парични средства за плащане на поисканата издръжка това сочи ли на обективна, освобождаваща го невъзможност да я дава.” В касационните решения, на които се позовава жалбоподателят /решение по гр. дело № 2950/2008 г. на състав на ВКС, ІІІ г.о., решение по гр. дело № 209/2010 г. на състав на ВКС, ІV г.о./ е изложено виждането, че дареният е длъжен да дава поисканата му от дарителя издръжка, от която той се нуждае и тя се дължи, докато трае нуждата на дарителя и до размера на подареното. В тези актове е обосновано разбирането, че възможността на дарения да отделя издръжката от доходите си е ирелевантно, предвид притежаването на подареното. Изложеното виждане е преодоляно и практиката по чл. 290 ГПК е уеднаквена с цитираното ТР на ОСГК на ВКС, съгласно разрешенията, в което при иск по чл. 227, ал. 1, б. „в” ЗЗД не е налице проява на непризнателност, когато дареният не предостави поисканата от дарителя издръжка, от която той трайно се нуждае, ако поради липсата на достатъчно средства, с даването на издръжка на дарителя, дареният би поставил себе си и лицата, които е длъжен да издържа по закон, в по-лошо положение от това на дарителя. Изложените по – горе мотиви на СГС са в съответствие с тези разрешения, приети с ТР на ОСГК на ВКС. Поради това следва да се приеме, че и по този въпрос страната не е обосновала приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Последният по реда на изложението въпрос е формулиран, както следва: „Длъжен ли е въззивният съд да изложи ясни и разбираеми мотиви, с които да обоснове по несъмнен начин решението си.”. Въпросът е въведен въз основа на становище на страната, че мотивите на въззивното решение не били ясни и разбираеми по въпроса, дали дарителката е имала нужда от поисканата издръжка, както и относно това, каква връзка прави съда при позоваването на данните на НСИ за средномесечния размер на средствата за издръжка на едно лице и размерът на минималната работна заплата за страната за периода от 01.11.2011 г. до 22.02.2012 г. По въпроса за нуждата на дарителката от издръжка СГС е развил подробни мотиви, видно от изложеното по- горе съдържание на същите. Мотивите са ясни, като в тях са обосновани съображенията на въззивния съд за липсата на промяна в здравословното състояние на Д. от настаняването й в Дома за стари хора до смъртта й, както и са обосновани мотиви за достатъчност на дохода на дарителката за покриване на ежемесечните й нужди. Позоваването на данни на НСИ и на размера на минималната работна заплата за страната са възприетите от съда релевантни за преценката на нуждите на дарителката обстоятелства, които са изложени и разгледани от съда именно в този аспект на правното им значение. Следователно поставения въпрос, като произтичащ от становище на касатора, а не от разрешение на въззивния съд и от твърдение на страната, което е необосновано, не формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът не е мотивирал и допълнително основание по тази норма. По отношение на всички въпроси в изложението не са мотивирани и предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, чрез позоваване на съдебна практика, която е формирана при неточно приложение на закона, както и на съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяната на законодателството и обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика, чрез обосноваване непълнота, неяснота или противоречие на конкретни норми.
Предвид горните мотиви ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото касаторът следва да заплати на ответниците по касация разноски за касационното производство, които видно от договора за правна защита и съдействие са в размер на сумата 500 лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3720 от 09.05.2016 г. по гр. дело № 8953/2015 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ „Е” въззивен състав.
ОСЪЖДА Д. А. Д. да заплати на Б. П. И., Е. Б. И. и С. И. П. разноски за касационното производство в размер на сумата 500 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: