6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 255
София, 17.04. 2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди и тринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 673/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение № 1904 от 12.12.2011 г., постановено по гр. д. № 2396/2011 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 2340 от 21.04.2011 г. на Софийски градски съд, с което дружеството – касатор е осъдено да заплати на основание чл.92, ал.1 ЗЗД на В. И. Д. сумата 39 116 лв. /левова равностойност на 20 000 евро/, представляваща неустойка по договор от 07.11.2006 г., заедно със сумата 3 115 лв. – разноски по чл.78, ал.1 ЗЗД, и в полза на ищеца са присъдени разноски за въззивното производство в размер на 625 лв.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост и нарушение на материалния закон – чл.87, ал.2 ЗЗД и чл.300 ТЗ. По съображения, подробно изложени в жалбата, касаторът прави искане решението да бъде отменено, а искът за неустойка – отхвърлен със законните последици.
Допускането на касационно обжалване е обосновано с всички основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК са аргументирани с твърдения, че : Изводът на въззивния съд за разваляне на сключения между страните двустранен договор чрез отправената от ищеца нотариална покана, без да е предоставен необходимия допълнителен срок по чл.87, ал.1 ЗЗД на ответника, е изграден в отклонение от задължителната съдебна практика по приложението на чл.87 ЗЗД, обективирана в решение № 474/13.07.2010 г. по гр. д. № 457/2009 г. на ВКС, ІV г. о., Тълкувателно решение № 142-6/11.11.1954 г. на ОСГК на ВС и ППВС № 3/29.03.1973 г.; Въпросът относно възможността за едностранно разваляне на договора, условията и предпоставките за развалянето се решава противоречиво от съдилищата /решение № 1181/12.10.1999 г. по гр. д. № 511/99 г. на ВКС, V г. о./. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поддържа във връзка с въпросите : „1. Допустимо ли е предварително уговаряне на предпоставки за едностранно разваляне на двустранен договор при настъпване на предварително определени от страните условия, без спазване на задължителните изисквания на чл.87 ЗЗД; Какво е минимално необходимото съдържание на такава уговорка, за да се изключи приложението на императивната норма на чл.87 и сл. ЗЗД; 2. Уговарянето на условия, различни от предпоставките на чл.87 ЗЗД, може ли да предпостави едностранно разваляне на договора с последиците, предвидени в закона, или такова уговаряне може да доведе само до едностранно прекратяване на договора с други последици; В какво се изразява разграничението между институтите на разваляне и прекратяване на договорите; 3. В хипотезата на уговорка, която страните са определили като нуждаеща се от допълване и уточняване впоследствие, допустимо ли е изпълнението й, без да бъде извършено такова допълване в обем и конкретни условия само по усмотрение на длъжника и какво следва той да съблюдава при това изпълнение, за да бъде счетено за пълно и точно, предвид липсата на одобрение от ответната страна; 4. Приложим ли е по аналогия института на допълване на договора от съда, уреден в чл.300 ТЗ, към обикновен граждански договор; При липса на допълване на уговорка, която страните отнапред са уговорили да допълнят и без да са отправили искане до съда да стори това /чл.300 ТЗ/, допустимо ли е съдът, при последващ спор по прилагане на такъв договор, да излага съображения по какъв начин е следвало да бъде допълнен договорът; 5. При какви предпоставки учредяване на право на строеж върху един имот става невъзможно.”.
Ответникът по касация В. И. Д. от [населено място] не заявява становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Софийски градски съд, с което е уважен искът на В. И. Д. против [фирма] за заплащане на неустойка в размер на 39 116.60 лв. /левова равностойност на 20 000 евро/, Софийски апелативен съд е приел, че са осъществени предпоставките за начисляване на неустойката, предвидени в чл.21 във вр. с чл.20 от сключения между страните договор от 07.11.2006 г. за възлагане проучването, проектирането и строителството на жилищна сграда в съсобствен на ищеца и трети лица поземлен имот в [населено място], на [улица]. В договорните клаузи на чл.20 и чл.21 страните са уговорили, че в деня, предхождащ нотариалното изповядване на учредяване право на строеж върху имота, ответното дружество ще предостави на ищеца – учредител на правото на строеж банкова гаранция в размер на 50 000 евро, съгласувана като текст в приложение № 2 към договора, която ще бъде прекратена в момента на изграждане в груб строеж на обектите, предмет на суперфицията; В случай, че дружеството не предостави уговорената банкова гаранция, учредителят може да откаже да учреди правото на строеж, да развали договора и да претендира неустойка в размер на 20 000 евро. Съобразявайки безспорния по делото факт, че ответникът не е предоставил банковата гаранция, което е мотивирало ищеца да откаже да подпише договор за учредяване право на строеж при двукратното явяване пред нотариус по повод отправени покани от 27.11.2008 г. и 22.01.2009 г., въззивният съд е направил извод, че поетото с чл.20 договорно задължение не е изпълнено без основателни причини и че неизпълнението е породило за ищеца правото да развали едностранно договора като поиска присъждане на предвидената в чл.21 неустойка. Относно развалянето на договора е прието, че същото е извършено с едностранно изявление на ищеца, отправено с връчена на ответника нотариална покана от 28.12.2009 г., в съответствие с уговореното в клаузата на чл.21.
Въззивният съд е определил като неоснователно възражението на ответника, че поради необходимостта от допълнително конкретизиране на текста и условията на банковата гаранция задължението по чл.20 не е било изискуемо и неизпълнението му не е могло да послужи като основание за разваляне на договора. Съдът е преценил, че договорната клауза на чл.20 указва ясно предназначението и размера на гаранцията, без да е необходимо същата да бъде уточнявана допълнително. Отделно от това е посочил, че в качеството си на търговец – строител ответникът е следвало да знае условията за издаване на гаранцията, след като при сключване на договора се е задължил да я предостави на насрещната страна като условие за учредяване на суперфицията.
За неоснователно е счетено и възражението на ответника, че ищецът не е развалил валидно договора, тъй като не е предоставил подходящ срок за изпълнение на задължението по чл.20, съгласно изискването на чл.87, ал.1 ЗЗД. Макар да е приел, че отказът на ищеца да подпише договор за учредяване право на строеж при първоначалното посещение при нотариус на 05.12.2008 г. следва да се тълкува и като отправено предупреждение за разваляне на договора в случай на продължаващо неизпълнение на задължението за предоставяне на гаранцията, решаващият състав на Софийски апелативен съд е обосновал становище, че договорът е развален в хипотезата на чл.87, ал.2 ЗЗД, която не изисква даване на допълнителен срок за изпълнение на неизправната страна. Така възприетото становище е аргументирано със съдържанието на клаузата на чл.20 от договора, което според въззивния състав съдържа изрична уговорка на страните непредставянето на гаранцията в рамките на предвидения за това срок да послужи като самостоятелно и необвързано с допълнителни условия основание за разваляне на договора.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
К. се е позовал на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, без да посочи конкретните правни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в отклонение от цитираната в изложението практика на ВКС и ВС /решение № 474/13.07.2010 г. по гр. д. № 457/2009 г. на ВКС, ІV г. о., ППВС № 3/1973 г. и Тълкувателно решение № 142-6/11.11.1954 г. на ОСГК на ВС/ и които се решават противоречиво от съдилищата. Обстоятелствата в изложението обаче позволяват да се приеме, че основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК са заявени по отношение на въпросите за предпоставките, при които кредиторът по един двустранен договор има право да развали договора, без да предоставя на длъжника изискуемия от чл.87, ал.1 ЗЗД допълнителен срок за изпълнение, и за допустимостта страните да уговарят предварително условия за разваляне на договора, различни от установените с чл.87, ал.1 ЗЗД.
С оглед извода на въззивния съд, че сключеният между страните договор е развален валидно от ищеца – кредитор с отправеното във формата на нотариална покана безусловно волеизявление, въведените въпроси попадат в приложното поле на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, но не са разрешени в отклонение от задължителната практика на ВС и ВКС по приложението на чл.87 ЗЗД, както твърди касаторът. Преди всичко следва да се имат предвид мотивите на въззивната инстанция, че с отказа си да подпише договор за учредяване право на строеж при явяването си пред нотариус на 05.12.2008 г. ищецът е отправил предупреждение до ответника /настоящ касатор/ за разваляне на договора с предявяване на претенция за неустойка по чл.21 в случай на продължаващо и занапред неизпълнение на задължението за предоставяне на дължимата банкова гаранция. Произнасяйки се в този смисъл, въззивният съд е съобразил решението си с указанията в ППВС № 3/1973 г., според които преди да пристъпи към разваляне на договора, кредиторът трябва да предупреди длъжника и да му даде подходящ срок, за да изпълни поетото с договора задължение. Независимо от извода за отправено предупреждение по смисъла на чл.87, ал.1 ЗЗД, съдът е преценил, че упражняването на правото за едностранно разваляне на договора не е обусловено от изискване за даване на срок за изпълнение поради постигнатата от страните уговорка в чл.20 ищецът да може да развали договора без допълнителни условия в случай на непредставяне на банковата гаранция в предвидения за целта срок /денят, предхождащ нотариалното учредяване на правото на строеж/. Допустимостта страните по двустранен договор да уговарят предварително условията, при които изправната страна може да развали договора без да предоставя допълнителен срок за изпълнение по реда на чл.87, ал.1 ЗЗД, извън отнапред предвидения в договора срок, е призната от Върховния касационен съд в решение № 251/07.01.2013 г. по т. д. № 1002/2011 г. на ІІ т. о. Решението е постановено по реда на чл.290 ГПК и формира задължителна практика на ВКС по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Решаващите изводи на въззивния съд по въпроса за настъпване на предпоставките за едностранно разваляне на договора между страните кореспондират с посочената задължителна практика, което прави неоснователно искането за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. За изчерпателност следва да се отбележи, че представеното с изложението решение № 474/13.07.2010 г. по гр. д. № 457/2009 г. на ВКС, ІV г. о., не доказва основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като дава отговор на правни въпроси извън предмета на настоящото дело – за правното значение на задатъка и за съдържанието на уговорката за отметнина.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване по въпросите, за които се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Първият въпрос – дали разпоредбата на чл.87, ал.1 ЗЗД има императивен характер и могат ли страните да се отклоняват от нея като уговарят други условия за разваляне на договора, е релевантен за изхода на делото, но не попада в основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. С цитираното по-горе решение № 251/07.01.2013 г. по т. д. № 1002/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., а и с други постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС – решение № 37/22.03.2011 г. по гр. д. № 920/2009 г. на ІІІ г. о., решение № 131/13.11.2009 г. по т. д. № 661/2008 г. на ІІ т. о., вече е създадена задължителна практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, ориентирана към становището, че разпоредбата на чл.87, ал.1 ЗЗД има диспозитивен, а не императивен характер, поради което е допустимо страните да се отклонят от нея като уговорят предварително конкретни условия за разваляне на сключения помежду им договор. При наличие на задължителна практика касационното разглеждане на поставения от касатора въпрос няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото, каквото е изискването на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Въпросът за разграничението между институтите и последиците на развалянето и прекратяването на договорите не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е уважил иска по чл.92 ЗЗД, след като е приел, че договорът между страните е развален едностранно от ищеца при предпоставките, уговорени в клаузата на чл.20. Прекратяването на договора не е обсъждано като възможно основание за преустановяване на облигационната връзка, което изключва релевантността на поставения въпрос за изхода на спора.
Не може да се допусне касационно обжалване и по въпросите, отнасящи се до допълването на договора от съда, приложимостта на правилата на чл.300 ТЗ към гражданските договори и правомощията на съда да допълва договора, без да е сезиран от страните с искане по чл.300 ТЗ. К. е поставил тези въпроси във връзка със защитната си теза пред инстанциите по същество, че насрещната страна не е имала право да развали договора, тъй като поради нуждата от допълнително конкретизиране на условията на банковата гаранция задължението по чл.20 ЗЗД не е било изискуемо и неговото неизпълнение не е съставлявало основание за разваляне на договора, съответно за присъждане на уговорената в чл.21 неустойка. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е отказал да възприеме така поддържаната теза, мотивирайки се с преценката, че клаузата на чл.20 ЗЗД е достатъчно ясна и не изисква последващо допълване или уточняване на условията за предоставяне на банкова гаранция. След като съдът е отрекъл необходимостта от допълване на договора, въпросите за приложението на чл.300 ТЗ към процесния договор са абсолютно неотносими и не попадат в общото основание на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация.
Въззивното решение не съдържа произнасяне по въпроса при какви предпоставки учредяването на право на стоеж върху недвижим имот става невъзможно, което означава, че и този въпрос не може да се квалифицира като обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, независимо дали е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по гр. д. № 2396/2011 г. на Софийски апелативен съд.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1904 от 12.12.2011 г., постановено по гр. д. № 2396/2011 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :