9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 255
[населено място], 05.05.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №659 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. В. Б. срещу решение № 7/09.01.2017 г., постановено по в.т.д. № 482/2016г., на Пловдивски апелативен съд. С него е потвърдено решение №257/10.06.2016г. по т.д. №923/2014г. на Пловдивски окръжен съд, с което е признато за установено, че В. В. Б. дължи на [фирма] сума в размер на 60 000 лв., по запис на заповед от 01.07.2014г., с падеж на паричното задължение 01.08.2014г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението по чл.417 от ГПК -23.09.2014г. до окончателното плащане, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№13887/2014г. по описа на Пловдивски районен съд, ХIII гр. състав, както и е признато за недоказано оспорването на автентичността на изявлението на В. В. Б., обективирано в записа на заповед от 01.07.2014г.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Счита за неправилни изводите на въззивния съд, че нито ищеца, нито ответника са въвели в предмета на делото каузалното правоотношение, което има връзка с процесния менителничен ефект. Изтъква,че в още в писмения отговор на исковата молба категорично е заявил, че не дължи въпросната сума от 60000 лева по запис на заповед, тъй като не е получавал никакви пари от ищеца, а записът на заповед е изфабрикуван с неговия почерк и подпис. Счита, че след като е налице оспорване от негова страна на наличието на каузално правоотношение между страните, то в тежест на ищеца е било да докаже наличието на такова правоотношение. Също счита,че въззивният съд погрешно е приел, че след като подписът в записа на заповед е положен от издателя, то записът на заповед е с истинско съдържание. Прави оплакване и че въззивният съд неправилно се е произнесъл по относимостта към спора на посочената като доказателство от касатора ДП №153/2015г. по описа на ОД на МВР -П., без да е изискал същата и да се е запознал с нейното съдържание. Твърди,че в същата преписка се съдържат свидетелски показания на управителя на ищцовото дружество К. К., който е заявил,че записът на заповед е издаден във връзка с договор за заем от 01.07.2014г., по силата на който е предал на касатора сумата 60 000 лева.
Допусканетo на касационно обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Първата група въпроси, поставени от касатора в изложениeто по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са следните: „Следва ли при запис на заповед като абстрактна сделка, при оспорване за наличие на каузално правоотношение, съдът да не допуска до разглеждане необходимостта да се изследват конкретните каузални правоотношения между страните?“; „Ако не са налице никакви каузални правоотношения и няма никакво основание за издаване на записа на заповед, не е ли налице неоснователно обогатяване, щом с процесния запис на заповед се търси нещо, което не се дължи?“; „При оспорване, че не е налице никакво каузално правоотношение и при наличие на запис на заповед като абстрактна сделка, отпада ли задължението на съда да изследва дали вземането по каузалната сделка съществува или не?“; „Следва ли съдът да се съобрази с практиката на ВКС, че абстрактният характер на записа на заповед не следва да се абсолютизира или съдът може да прави ново тълкуване?“; “ При оспорване от ответника, че записът на заповед е с неистинско съдържание, в смисъл че сумата не е получена и не се дължи, съдът длъжен ли е да изследва налице ли е каузално правоотношение между страните?“
Касаторът се позовава на противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в определение №181/07.04.2009г. по т.д.№55/2009г. на ВКС, ТК, II т.о. определение №206/18.03.2010г. по т.д.№1074/2009г. на ВКС, ТК, I т.о., както и в решения №229/22.08.2003г. по т.д.№889/2000г. на ВКС, V г.о. и №615/20.08.2007г. по т.д.№283/2007г. на ВКС, ТК, постановени по реда на отменения ГПК.
Във връзка с направените оплаквания за несъобразяване с направеното с доклада разпределение на доказателствената тежест и недопуснати от съда доказателства касаторът въвежда и следните процесуалноправни въпроси, като се позовава на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК: „С оглед разпределението на доказателствената тежест в процеса, следва ли съдът да се произнесе кое е останало недоказано от страните?”; „Следва ли съдът да ограничава страната при направени доказателствени искания за установяване на обективната истина?“;“При откриване на производство по оспорване съдържанието на запис на заповед, а именно че съдържанието е неистинско и не се дължи сумата по записа на заповед, съдът следва ли да се произнесе по чл.194 от ГПК и да допусне всички доказателства по оспорването?“; „При направени доказателствени искания на въззивника съдът следва ли да съобрази дали са относими след като ги изиска или под предлог, че са от районна прокуратура може да приеме, че нямат доказателствена стойност и са неотносими?“; „При направено доказателствено искане по чл.260 ал.5 от ГПК / в хода на процеса страната е узнала, че във връзка с процесния запис на заповед има паралелно и друго каузално правоотношение/ въззивният съд следва ли да го допусне, въпреки преклузивния срок при горепосочената хипотеза?“; „Въззивният съд може ли по свой почин или по искане на страна да допусне нови доказателства или да назначи съдебно – счетоводна експертиза за разкриване на обективната истина?”. По първия въпрос се позовава на противоречие на въззивното решение с постановените по реда на чл.290 от ГПК: решение № 390/2008г. по т.д. №25/2008г. на ВКС, ТК; решение № 1179/05.04.2006г. по т.д.№ 116/2014г. на ВКС, ТК, II т.о.; решение № 221/2008г. по т.д. № 893/2007г. на ВКС, ТК, II т.о., а по пети въпрос на противоречие с решение №121/01.07.2009г. по т.д. №55/2009г. на ВКС, ТК, II т.о. По останалите въпроси не посочва практика в подкрепа на твърдението за наличие на допълнителната предпоставка за достъп до касация, съответно не излага доводи за наличие на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК.
Ответникът [фирма], [населено място], оспорва жалбата, като поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280 ал.1 от ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че въз основа на редовен от външна страна запис на заповед, платим на предявяване, е установено вземането на [фирма], [населено място], в качеството му на поемател спрямо В. В. Б., в качеството му на издател. Изложени са съображения, че оспорването на издателя с довод, че между страните липсва каузално правоотношение, не може да има за последица вменяване в тежест на поемателя да доказва причината, поради която издателят едностранно и безусловно се е задължил да престира сумата по записа на заповед, т.е. да установява конкретно каузално правоотношение и обезпечителната функция на абстрактната сделка спрямо него. Решаващият състав е приел, че позоваването на сключено между страните споразумение от 04.04.3013г., уреждащо отношенията им във връзка със сключен предварителен договор за продажба на имот и строителство, е без значение за спора, тъй като същото е сключено преди издаването на процесния запис на заповед, а и ответникът не е посочил конкретна връзка между този договор и записа на заповед.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Разрешение на поставените материалноправни въпроси е дадено в т.17 от ТР № 4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл.422, ал.1 от ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417 т.9 ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на заповед. При въведени от страните твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и каузалното правоотношение. В производството по установителния иск, предявен по реда чл.422 ал.1 от ГПК, ищецът – кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията й и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед.
В тази насока е и формираната след постановяване на тълкувателното решение задължителна практика на ВКС по чл.290 от ГПК. Така например, съгласно решение № 248/23.01.2015г. по т.д. № 3437/2013г. на ВКС, I т.о. в производството по чл.422 от ГПК ищецът носи тежестта да установи само редовен от външна страна запис на заповед. Интерес, но не и задължение, от установяване на каузална причина за издаване записа на заповед, ищецът би имал само с цел преодоляване защитата на ответника, в случай, че същият би твърдял и доказвал различна каузална причина за издаване на менителничния ефект. За посочването на кауза, но недоказването й, ищецът не би могъл да се санкционира с отхвърляне на иска, основан на абстрактната правна сделка, независимо от защитата на ответника. В този смисъл е и решение № 202/09.12.2014г. по т.д. №600/2012г. на ВКС, I т.о., съгласно което ищецът – поемател носи доказателствената тежест да установи само редовен от външна страна запис на заповед. При въведена от ответника – издател кауза (в конкретния случай договор за заем) и поддържайки твърдението, че не е получил договорената по този заем сума, той носи доказателствената тежест за установяване на тези твърдения. За да премине доказателствената тежест у ищеца, който следва да установи с оглед реалния характер на договора за заем, че е предоставил договорената сума, то следва ответникът да докаже връзката между процесния запис на заповед и твърдения договор, задължението, по който е поддържал, че се обезпечава с менителничния ефект.
Съгласно решение № 17/16.02.2015г. по т.д. № 116/2014г. на ВКС, II т.о., наличието на редовен от външна страна запис на заповед, посочен в исковата молба като единствен източник на установяването по реда на чл.422 ал.1 от ГПК на парично вземане, освобождава ищеца – кредитор от задължение да доказва съществуването на каузално правоотношение с издателя като причина за издаване на записа на заповед. Доказването на каузалното правоотношение в този случай е в тежест на ответника – издател на записа на заповед, и то при условие, че същият е въвел своевременно в процеса възражения за несъществуване на вземането по записа на заповед, основано на каузално правоотношение с издателя.
В мотивите на цитираното решение са посочени различни хипотези относно подлежащите на изследване факти и обстоятелства с оглед на въведените от страните твърдения. Така например, при предявяване на установителен иск по чл.422, вр. чл.415, ал.1, вр. чл.417, т.9 ГПК е допустимо в исковата молба да се изложат твърдения за факти относно съществуващо каузално правоотношение, във връзка с което е издаден записът на заповед, като с това не се променя предметът на делото, а разпределението на доказателствената тежест се извършва съгласно т. 17 на ТР № 4/2013г. В този смисъл е и решение № 88/08.07.2015г. по т.д. №1205/2014г. на ВКС, I т.о., в което, след позоваване на тълкувателното решение, е прието, че ищецът – кредитор и в хипотезата, в която сочи обезпечителна функция на записа на заповед спрямо каузално правоотношение, доказва вземането си, основано на менителничния ефект. Твърдението му за кауза в процеса може да е само обуславящо за предмета на защитата на ответника. Съгласно решение № 38/07.04.2015г. по т.д. №1008/2014г. на ВКС, I т.о. ищецът- кредитор доказва вземането си, основано на записа на заповед, като при липса на релативно възражение, към което се приравнява и общото възражение на ответника за безпаричност на ценната книга, включително в случаите на разкрита в исковата молба обезпечителна функция на менителничния ефект, ищецът поемател не е длъжен да доказва възникване и съществуване на вземане по каузално правоотношение.Съгласно решение № 213/22.12.2014г. по т.д. №2700/2013г. на ВКС, II т.о., когато ответникът – длъжник се защитава с общо оспорване на вземането, т.е. с възражение, че не дължи плащане по записа на заповед, ищецът – кредитор не е длъжен да сочи основание на поетото със записа на заповед задължение и да доказва възникването и съществуването на каузалното правоотношение между него и издателя по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Доказването на каузалното правоотношение е необходимо в случай на въведени от страните твърдения и възражения за обвързаност на записа на заповед с конкретно каузално правоотношение, от което длъжникът черпи релативни възражения, относими към погасяване на вземането по записа на заповед. В този случай тежестта на доказване на каузалното правоотношение и на обвързаността му със записа на заповед се разпределя в съответствие с правилото на чл.154 ал.1 от ГПК.
Цитираните от касатора решения №229/22.08.2003г. по т.д.№889/2000г. на V г.о. и №615/20.08.2007г. по т.д.№283/2007г. на ВКС, ТК, са постановени по реда на отменения ГПК, преди цитираното ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС, поради което евентуалното противоречие на обжалваното въззивно решение с тях не би обосновало приложимост на посоченото основание за допускане на касационно обжалване. Изводите на въззивния съд са в съответствие с даденото от ВКС правно разрешение в т. 17 от ТР № 4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на което неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Неоснователно е и искането по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, поради това, че по изложените въпроси има установена задължителна съдебна практика.
Поставените от касатора процесуалноправни въпроси също не обуславят допускане на обжалваното въззивно решение до касация.
Първият процесуалноправен въпрос е свързан с оплакването на касатора,че въпреки дадените с доклада указания, въззивният съд не е съобразил, че не е доказано възникването на правоотношение между страните. Тези доводи не съответстват на мотивите на въззивния съд. В постановеното от него решение съдът е разяснил, че менителничното задължение се поражда от редовния от външна страна запис на заповед, като ищецът не е длъжен да доказва съществуването на каузалното правоотношение, по повод на което е издаден записът на заповед. С оглед на това съдът е приел, че ищецът е доказал фактите, от които се пораждат претендираните от него права и то в съответствие с даденото от първоинстанционния съд разпределение на доказателствената тежест. Неправилно касаторът приравнява дадените с доклада указания, че в тежест на ищеца е да установи валидно възникнало правоотношение по запис на заповед, със задължение за ищеца да посочи и установи възникването на каузално правоотношение, във връзка с което е издаден записът на заповед. Поради това поставеният въпрос не се явява обуславящ за изхода на спора и не отговаря на общия критерий за достъп до касация. Наред с това следва да се отбележи, че цитираните от касатора решения на ВКС не доказват наличието на селективното основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, тъй като са постановени по реда на отменения ГПК и не съставляват задължителна за съдилищата практика съгласно задължителните разяснения в т.2 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009 на ОСГТК на ВКС.
Третият въпрос е свързан с доводите на касатора, че въззивният съд не е проверил истинността съдържанието на записа на заповед относно отразеното в него задължение за връщане на сумата от 60 000 лева. Записът на заповед е частен диспозитивен документ, обективиращ изявление на издателя, насочено към пораждане на определени правни последици. Поради това той се ползва само с формална доказателствена сила, тоест удостоверява само факта, че автор на текста на документа е лицето, което го е подписало като издател. Поради това и при оспорване истинността на този документ проверката на съда е ограничена до автентичността му, следователно не става въпрос за същинско оспорване по смисъла на чл.154 от ГПК/отм./, сега чл.193 от ГПК. В конкретния случай ответникът издател е заявил, че макар и подписът в записа на заповед да е негов, той е бил положен върху бял лист, съответно текстът е добавен впоследствие и той не е негов автор. Проверката на въззивния съд е извършена именно с оглед на тези твърдения, като преценката за автентичността на документа е осъществена въз основа на заключението на приетата по делото съдебно – почеркова експертиза. Правилността на констатациите на въззивния съд относно автентичността на документа е относима единствено към конкретния спор и касае правилността на постановеното въззивно решение.
Вторият, четвъртият, петият и шестият въпроси касаят задълженията на въззивния съд при допуснати от първата инстанция процесуални нарушения. С оглед изложените във въззивната жалба оплаквания тези въпроси са обуславящи за изхода на въззивното производство, но по отношение на тях не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Относно задълженията на въззивния съд при наличие на процесуални нарушения във връзка с извършения от първата инстанция доклад, в ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. ОСГТК на ВКС приема, че доколкото разпоредбата на чл. 269 изр.2 от ГПК ограничава обхвата на дейността на въззивния съд, последният може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен. Въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. Необходимост от ново установяване на факт пред въззивния съд възниква и когато доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това. Когато във въззивната жалба липсват такива оплаквания, въззивният съд не може служебно да назначи експертиза за установяване на който и да е правнорелевантен факт. Ако въззивната жалба съдържа оплакване в посочения смисъл, не е необходимо въззивникът да е поискал назначаване на експертиза за установяване на съответния факт и да е определил задачата на вещото лице, тъй като единствено съдът може да прецени дали установяването на този факт налага съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, изкуството, занаятите и др., изискващи специални знания, като предпоставка за назначаване на експертиза с определена задача. Необходимо и достатъчно е страната да се е позовала на процесуално нарушение на първата инстанция, което да е попречило на използването на това доказателствено средство, включително пропускът служебно да се назначи експертиза за изясняване на релевантни за делото въпроси.
В настоящата хипотеза във въззивната жалба са изложени оплаквания за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, а именно нарушения на разпоредбите на чл.176 от ГПК, чл.192 от ГПК и чл.195 от ГПК. След дадената на всяка от страните възможност за запознаване с направени от насрещната страна доказателствени искания, въззивният съд се е произнесъл по тях с определение в открито заседание на 19.10.2016г. Преценявайки доказателствените искания на въззивния жалбоподател, съдебният състав на Пловдивски апелативен е приел, че те не касаят релевантните факти, съответно, че същите са неотносими. При тези констатации въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС, като е оставил без уважение доказателственото искане на жалбоподателя. Правилността на тази преценка на въззивния съд е извън обхвата на производството по селекция на касационните жалби, в какъвто смисъл са и постановките в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2500 лева.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №7/09.01.2017г., постановено по в.т.д. № 482/2016г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА В. В. Б., [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], да заплати на [фирма],[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], представлявано от управителя К. К., на основание чл.78 ал.3 от ГПК адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 2500 лева / две хиляди и петстотин лева /.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.