О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 255
гр. София, 14.04.2020 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на тринадесети април през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря ……………………………….., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 2255 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Институт по публична администрация, [населено място], срещу решение №1137/14.05.2019г., постановено по т.д.№ 3749/2018г. от Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 946/14.05.2018г. по т.д.№ 1958/2017г. на Софийски градски съд за осъждане на касатора да заплати на „Глобал Адвайзър“ АД, [населено място], сумата от 457480,47 лв. без ДДС на основание чл.79, ал.1, пр.1 във връзка с чл.359, ал.3 и чл.86, ал.1 ЗЗД, представляваща цена (възнаграждение) по договор № 02/08.01.2013г., сключен между Институт по публична администрация като възложител и ДЗЗД „Ейч Ар Тийм Адвайзър“ като изпълнител по проект „Усъвършенстване на обучението на държавната администрация в условията на членство на страната в Европейския съюз“, реализиран по договор № К10-22-1/28.07.2010г. за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по Оперативна програма „Административен капацитет“, Бюджетна линия BG051PO002/09/2.2-03, за изпълнение на поддейностите 1.1., 1.2., 2.1., 2.2.,2.3., 2.7. и 3.1., ведно със законната лихва върху сумата за периода от 20.06.2016г. до окончателното й плащане и сумата от 58410,47 лв., представляваща лихва за забава върху сумата от 457480,47 лв. за периода от 20.03.2015г. до 20.06.2016г.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280 ГПК.
Ответникът „Глобал Адвайзър“ АД оспорва жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 08.01.2013г. между Институт по публична администрация като възложител и ДЗЗД „Ейч Ар Тийм Адвайзър“ като изпълнител е сключен договор, с който настоящият касатор е възложил, а насрещната страна е приела да изпълни срещу заплащане дейностите, включени в обществена поръчка с предмет: „Предоставяне на консултантски услуги за усъвършенстване на обучението на държавната администрация в условията на членство на страната в Европейския съюз“, реализиран съгласно договор № К10-22-1/28.07.2010г. за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по Оперативна програма „Административен капацитет“, Бюджетна линия BG051PO002/09/2.2-03, със срок за изпълнение до 27.06.2013г. С писмо от 03.06.2013г. възложителят е уведомил изпълнителя, че поради прекратяване на договор № К10-22-1/28.07.2010г. за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ на Институт по публична администрация, се прекратява на основание чл.29, ал.1, т.3 договорът от 08.01.2013г. с оглед настъпила обективна невъзможност за изпълнение на възложената работа. Решаващият състав е посочил, че изпълнителят не е предал на възложителя доклади за изпълнение на цялата дейност по т. 1, 2 и 3 по проекта, а само месечни доклади за напредъка, приети с двустранно подписани протоколи, в които не са направени забележки по изпълнението и не са посочени недостатъци, които да се отстранят от изпълнителя. Според така приетите за установени факти по спора е формиран извод за приемане на работата от възложителя съгласно чл.264, ал.3 ЗЗД.
Ищецът по иска (настоящ ответник по касационната жалба) е съдружник в гражданското дружество, страна по договора от 08.01.2013г. Съдружниците са се споразумели с анекс от 17.02.2015г. за прекратяване на дружеството и са разпределили вземанията си срещу ответника. С оглед приетото изпълнение на работата Софийският апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение за заплащане на възнаграждение от възложителя. В мотивите на решението въззивната инстанция е отговорила на направените оплаквания и доводи във въззивната жалба, във връзка с които са въведените от касатора основания за допускане на касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя седем въпроса, по които счита, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 или по т.3 ГПК и се позовава на очевидна неправилност и недопустимост на обжалваното решение съгласно чл.280, ал.2 ГПК.
Становището на състава на ВКС, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, се основава на следното:
По процесуалните въпроси: Формулираният от касатора пети въпрос (според номерирането на въпросите в изложението) е за правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл.146 ГПК, респ. когато докладът е непълен или неточен. По този въпрос касаторът твърди, че въззивният съд е извършил процесуални действия в отклонение от задължителните указания по т.2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. На противоречие със същото тълкувателно решение (т.3), касаторът основава и поставените: шести въпрос – за задължението на въззивния съд да събере доказателства, които поначало се събират служебно от съда, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна, или това е допустимо само при съответно оплакване за допуснато процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото, и седми въпрос – за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните.
С ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. ОСГТК на ВКС даде задължителни за съдилищата разяснения относно задълженията на въззивния съд във връзка с доклада на делото. Според т.2, на която се позовава касаторът по петия поставен въпрос, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства.
В случая във въззивната си жалба настоящият касатор се е позовал на неточно изготвен доклад на делото, в който неправилно е определена правната квалификация на правата, претендирани от ищеца и на насрещните права и възраженията на ответника, както и че първоинстанционният съд е дал квалификация на иска по чл.79, ал.1 ЗЗД, която не е била посочена в доклада по делото. Допълнителното оплакване е, че той, като ответник по иска и възложител по договора, е заявил, че няма интерес от частичното изпълнение, каквото се твърди и от ищеца в исковата молба.
Въззивният съд с определение от открито съдебно заседание е приел, че искането на въззивника за ново разпределение на доказателствената тежест е формулирано общо. Преценено е, че оплакването за процесуално нарушение може да бъде основание за ново разпределение на доказателствената тежест само в полза на страната, чиито права са били нарушени от неправилното разпределената доказателствена тежест, като в случая въззивникът не може да изтъква липсата на указания на съда към насрещната страна. В мотивите на обжалваното решение Софийският апелативен съд е констатирал, че докладът на делото съдържа квалификация на исковете по чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, като е посочена общата разпоредба, приложима при неизпълнение на всеки договор, но тази непълна квалификация не се е отразила нито на допустимостта, нито на правилността на решението, доколкото първоинстанционният съд се е произнесъл по заявените обстоятелства по иска за заплащане на възнаграждение за извършената работа до прекратяване изпълнението на договора.
Настоящият състав на ВКС констатира, че посочените от въззивния съд обстоятелства в определението от открито съдебно заседание и в мотивите на обжалваното решение съответстват изцяло на направените от страните твърдения и възражения и на извършените от първоинстанционния съд процесуални действия. Под „непълна квалификация“ въззивният съд е имал предвид, че е посочена само общата норма на ЗЗД относно исковете за неизпълнение на договор, а не разпоредба от специалната част на ЗЗД, регламентираща отделните видове договори. Мотивите са изцяло съобразени с указанията на ВКС по ТР №1/2013г. на ОСГТК, тъй като съставът на апелативния съд изрично е съобразил, че първоинстанционният съд е обсъдил всички обстоятелства, на които ищецът е основал претенцията си. От друга страна, въведените с въззивната жалба доводи за допуснати процесуални нарушения във връзка с доклада не са конкретизирани. След като въззивникът се е позовавал на въведени в процеса твърдения, че няма интерес от частично изпълнение, то би могло да се приеме, че за установяването на това обстоятелство не е била разпределена доказателствената тежест. В този смисъл въззивният съд, в съответствие с практиката на ВКС, е посочил, че само страната, чиито права са нарушени, може да се позовава на нарушения при разпределението на доказателствената тежест, вследствие на което делото е останало непопълнено с доказателства, или в случая, според твърденията на касатора – за доказване от изпълнителя на интерес за кредитора от приемане на частичното изпълнение.
Конкретните доводи на ответника по иска във връзка с твърденията за допуснати процесуални нарушения са изразени в касационната жалба, доколкото касаторът сочи, че непълната правна квалификация е довела до неправилно разпределена доказателствена тежест и до неприлагане на нормата на чл.267, ал.1 ЗЗД. По същество основанията в касационната жалба и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са концентрирани основно върху довода на касатора, че първата и въззивната инстанции е следвало да приложат разпоредбата на чл.267, ал.1 ЗЗД, съдът да приеме, че той няма интерес от частичното изпълнение, тъй като то е безполезно за него, и да го освободи от отговорност за заплащане на възнаграждение за изработеното.
Съставът на ВКС намира, че прилагането или неприлагането на нормата на чл.267, ал.1 ЗЗД евентуално би имало значение за правилността на обжалваното решение, но това не води до неточна или „непълна“ квалификация на иска и съответно до недопустимост на въззивния акт. Обстоятелствата, на които се основава ищецът, са възприети от инстанциите по същество, така както са посочени в исковата молба, а именно: договор, по който ищецът е изпълнявал задълженията си до отправеното му изявление за прекратяване на договора и искане за заплащане на уговореното възнаграждение за изработеното. В този смисъл правната квалификация на иска е правилно определена. От друга страна, и според разпоредбата, на която се позовава касаторът – чл.267, ал.1, изр.2 ЗЗД, и при наличието на въведените в нормата предпоставки, претенцията на изпълнителя също би била за заплащане на възнаграждение за изработеното. Следва да се отбележи, че касаторът не сочи за правилна друга, различна от дадената, квалификация, като същевременно поддържа, че доказателствената тежест за полезността на частично изработеното е на страната на изпълнителя. Следователно като резултат касационната жалба е аргументирана с довод за допуснати по отношение на насрещната страна нарушения във връзка с доклада, които не са отстранени от въззивния съд. По така въведеното обстоятелство, като основание за допускане на касационно обжалване, съставът на ВКС изложи съображения.
Шестият въпрос за задължението на въззивния съд да събере доказателства, които поначало се събират служебно от съда, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна, или това е допустимо само при съответно оплакване за допуснато процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото, е основан на т.3 на ТР №1/2013г. Даденото разрешение от ОСГТК на ВКС изцяло отговаря на поставения от касатора въпрос. Въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Този въпрос, както бе посочено, също е свързан с довода за неприлагане на разпоредбата на чл.267, ал. ЗЗД. Първата хипотеза – допуснато процесуално нарушение, бе обсъдена от състава на ВКС по петия въпрос, а втората – служебно прилагане на императивна материалноправна норма, не е налице. В случая въззивният съд е обсъдил предпоставките по чл.267, ал.1 ЗЗД и е приел, че същите не са доказани по делото. Следователно в случая касационното основание е относимо не към процесуално нарушение, което да е от характер да обуслови допускане на касационно обжалване, а е от значение за евентуална необоснованост, представляваща основание по чл.281, т.3 ГПК за отмяна на неправилните решения. В случая конкретните обстоятелства са за липса на назначена експертиза, поради което съдът е приел само въз основа на писмените доказателства по делото, че работата по поддейности 1.1. и 1.2. е приета изцяло и без забележки от възложителя. При така въведения довод съставът на ВКС приема, че с експертизата евентуално биха се опровергали констатациите в писмените доказателствени средства, което е извън служебните задължения на съда по т.3 на ТР № 1/2013г. Посоченото обстоятелство – представени и неоспорени писмени документи за приемане, подписани от възложителя, е счетено изрично от въззивния съд за аргумент, че не се налага служебно назначаване на експертиза.
По поставения седми въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните, въззивно решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС по ТР № 1/2013г. Конкретните твърдения на касатора са, че въззивният съд не се е произнесъл по основанията във въззивната жалба за неправилно тълкуване на клаузата на чл.19, ал.2, изр.2 от договора, като не се оспорва, че липсата на произнасяне индикира, че тази уговорка не следва да се прилага. Въведено е и оплакване за липса на мотиви относно доказателствената стойност на констативните протоколи.
Съставът на ВКС намира, от една страна, че въпросът е относим изцяло към правилността на решението, поради което не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, а от друга – че твърденията на касатора не съответстват на отразеното в мотивите на обжалваното решение. Въззивният съд не е коментирал изрично клаузата на чл.19 от договора, но подробно е обсъждал уговорения начин на приемане на работата, както и е аргументирал изводите си защо приема, че се дължи възнаграждение и при изпълнение на част от уговореното. Липсата на мотиви за доказателствената стойност на констативните протоколи е обвързано от касатора, не с оглед на направени оспорвания или възражения, а само предвид възражението му, че работата не е приета по уговорения в договора начин. По този спорен между страните факт решаващият състав е изложил съображения, включително и при позоваване на уговорения в чл.19 от договора начин, ред и документи за приемане на работата.
Основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК са въведени по четвъртия въпрос: „Допустимо ли е частичен иск да бъде увеличен до размер, надхвърлящ първоначално заявения пълен негов размер?“.
Въззивният съд е приел, че не е недопустимо заявен частичен иск да бъде увеличен до размер, надхвърлящ заявен пълен негов размер. Според апелативния състав по силата на чл.214, ал.1 ГПК ищецът може да измени размера на предявения иск, т.е. както размера на пълно предявения иск, така и размера на частичния иск, като липсва законово основание да се счита, че е недопустимо увеличаване на иска, предявен като частичен.
Съставът на ВКС счита, че въззивното решение не е недопустимо по съображенията, изложени от въззивния съд. Единствено липсата на съдебна практика, както сочи касаторът, не е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, предвид ясната законова разпоредба. Касаторът не представил свое мотивирано тълкуване в обратния смисъл, което да налага допускане на касационно обжалване.
По тези съображения по поставените процесуални въпроси не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
По материалноправните въпроси: Първият въпрос за това при какви обстоятелства следва да се приеме, че е налице приемане на работата по договор за изработка и налице ли е такова, ако възложителят не е възразил, че изработеното не съответства на уговореното в договора, но в хипотеза, при която изпълнителят не е предал работата съгласно формата и начина, предвидени в договора за изработка, е аргументиран с дадени разрешения в практиката на ВКС, на които въззивното решение противоречи – решение № 211/15.01.2015г. по т.д.№ 3568/2013г. на I т.о. и решение № 181/10.02.2016г. по т.д.№ 2079/2014г. на I т.о.
По поставения от касатора въпрос е налице константна съдебна практика, част от която е цитирана в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. В посоченото решение № 181/2016г., след проследяване на практиката на ВКС, е даден отговор, че обстоятелствата, при които следва да се счита, че е налице приемане на работата по договор за изработка, се преценяват за всеки конкретен случай. Това решение неточно се свързва с част от мотивите на решение № 211/2015г., в което е коментиран въпросът за началния момент на течението на погасителната давност по договор за изработка. Без да се оспорва принципно допустимостта и зачитането на уговорка между страните относно формата и начина на приемане на работата, в цитираното от касатора решение № 181/2016г. са изброени случаи от практиката, при които при определени обстоятелства работата се счита за приета. Следователно не е обосновано твърдяното несъответствие на въззивното решение с практиката на ВКС.
Вторият и третият въпроси са свързани с тълкуването и приложението на разпоредбата на чл.267 ЗЗД. Вторият въпрос за приложимостта на правилото на чл.267, ал.1 изр.2 ЗЗД, че изпълнителят има право на съответната част от уговореното възнаграждение, ако една част от работата е била изпълнена и може да бъде полезна за поръчващия, извън хипотезата на чл.267, ал.1, изр.1 ЗЗД, съгласно която, ако изпълнението на работата стане невъзможно вследствие на причина, за която никоя от страните не отговаря, е основан на практиката на ВКС (решение № 306/14.10.2015г. по гр.д.№ 60/2015г. на IVг.о и решение № 196/05.03.2010г. по гр.д.№ 747/2009г. на IIIг.о.). Тезата на касатора е, че изводите на въззивния съд за неприлагане на разпоредбата на чл.267, ал.1 ЗЗД са неправилни и в противоречие с практиката на ВКС, според която право на частично заплащане на възнаграждение има изпълнителят и когато договорът е развален поради негово неизпълнение, щом възложителят е приел тази част от работата. Според касатора от аргументацията на състава на апелативния съд следва, че право на частично възнаграждение по чл.267, ал.1, изр.2 ЗЗД има изпълнителят, но само при наличието на предпоставките по изр.1 – невъзможност за изпълнение вследствие на причина, за която никоя от страните не отговаря. Касаторът счита, че изследването на полезността на изпълнената част, за която да се дължи възнаграждение, следва да се извършва и при прекратяване на договора с изтичане на срока.
Съставът на ВКС намира, че въпросът подлежи на обсъждане, доколкото основният довод на касатора е, че е следвало да се приложи разпоредбата на чл.267 ЗЗД, а изводите на въззивния съд са в противен смисъл. По същество въззивният съд не е приел, че са налице предпоставките на нормата на чл.267 ЗЗД, като се е позовал на посоченото в изявлението за прекратяване на договора основание – чл.29, ал.1, т.3 при обективна невъзможност за изпълнение на възложената работа. Подробно е обсъдено, че съгласно договора при наличие на обстоятелство от такъв характер, страните трябва да се уведомят една друга в едноседмичен срок от настъпване на обективната невъзможност, която следва да се докаже от страната, която я твърди. Липсата на доказателства за подобни обстоятелства е мотивирала въззивния съд да приеме, че договорът не е прекратен на това основание. Прекратяването на договора за безвъзмездна финансова помощ не е квалифицирано от съда като обективна невъзможност за изпълнение на възложената с процесния договор работа.
Поставеният в изложението въпрос с оглед на придружаващата го аргументация се отклонява от въведените от страната възражения и доводи в инстанциите по същество. От възражение, че не дължи възнаграждение, тъй като работата по договора не е приета и не следва да приема изработеното по отделните поддейности (в отговора на исковата молба); възражение, че прекратяването на договора за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ, по който той е страна, не представлява обективна невъзможност за изпълнение; включително, че договорът между страните по настоящото дело не е прекратен (във въззивната жалба), касаторът достига до представяне пред ВКС на доводи, че въззивният съд е следвало служебно да приложи нормата на чл.267, ал.1 ЗЗД (в изложението към касационната жалба), както и при аргументацията конкретно на разглеждания втори въпрос развива тезата, че договорът е прекратен с изтичане на срока. Именно в този контекст е зададеният въпрос, поради което не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като прекратяването или не на договора и основанието за това е относимо в случая към правилността на решението. Формулираният въпрос поставя условия и придава на твърденията на касатора характер на установени по делото факти, което не съответства на мотивите на въззивния съд.
Изложените от състава на ВКС съображения следва да се отнесат и към поставения трети въпрос на касатора за това дали изтичането на срока на договор за обществена поръчка и прекратяването на договор за безвъзмездна финансова помощ по оперативна програма за финансиране се считат за „причина, за която никоя от страните не отговаря“ по смисъла на чл.267, ал.1, изр.1 ЗЗД и за последиците от това, включително дали се дължи възнаграждение на изпълнителя, ако той докаже, че една част от работата е била изпълнена и може да бъде полезна за поръчващия. Извън посочената аргументация, в случая поддържаната теза е изцяло противоположна на тезата, развита пред въззивния съд, както и касаторът не е мотивирал значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Очевидната неправилност, като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, е мотивирана с неправилното, според касатора, възприемане от въззивния съд на съдържанието на констативните протоколи относно приемане на работата, неприлагането на императивната норма на чл.267, ал.1, изр.2 ЗЗД и допуснатото нарушение на логическите правила в мотивите на решението, тъй като при констатирана неправилна правна квалификация, съдът е приел, че не дължи действия по поправянето й, когато това не се отразява на правилността на решението. Всички заявени основания са обсъдени от състава на ВКС във връзка с поставените въпроси по реда на чл.280, ал.1 ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилността на въззивното решение изисква такова тежко нарушение, което да може да бъде констатирано от касационната инстанция при преценката по реда на чл.288 ГПК. В случая, след като не е установено наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, това предопределя и липсата на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
По разноските: На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати направените от ответника разноски за касационното производство в размер на 14220 лв. по споразумение за правни услуги от 03.09.2014г. и допълнение към него от 16.07.2019г., фактура от 16.07.2019г. и преводно нареждане от 18.07.2019г., фактура и преводно нареждане от 21.08.2019г. и фактура от 06.07.2020г. и преводно нареждане към нея от 07.04.2020г.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1137/14.05.2019г., постановено по т.д.№ 3749/2018г. от Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Институт по публична администрация, [населено място], [улица], да заплати на „Глобал Адвайзър“ АД, [населено място], [улица], ет.4, сумата от 14220 лв. (четиринадесет хиляди двеста и двадесет лева) – адвокатско възнаграждение за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.