3
Определение на ВКС-ТК, І т.о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№256
С., 12.04.2011 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в закрито заседание на единадесети април през две хиляди и единадесета година в състав:
Председател: Таня Райковска
Членове: Дария Проданова
Тотка Калчева
като изслуша докладваното от съдията П. т.д. № 881 по описа за 2010 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Ц. кооперативен съюз (Ц.) срещу Решение № 250 от 13.04.2010 год. по т.д.№ 888/2009 год. на Софийския апелативен съд. С него е потвърдено решението от 21.01.2009 год. по гр.д.№ 890/2007 год. на Софийския градски съд. Първоинстанционният съд е приел за неоснователни, предявените от Ц. срещу „П., рехабилитация и отдих”Е. ([фирма]) и Национален осигурителен институт (Н.) обективно и пасивно субективно съединени искове с правно основание чл.59 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД, произтичащи от ползването на недвижим имот, представляващ почивен дом „Е.” в[населено място] за периода 28.11.1996 год. – 27.01.1998 год.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочат основанията по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Конкретен правен въпрос не е формулиран. Тезата на ответника, съдържаща се в изложението възпроизвежда тезата по касационната жалба, че по въпроса за наличието на правоприемство между [фирма] и Н. и правата на Ц. по отношение на процесния имот, въззивният съд не се е съобразил със силата на пресъдено нещо, създадена[населено място] № 1748/26.08.2005 год. по гр.д.№ 256/2004 год. на ІV г.о. на ВКС с което съдът се е произнесъл по реституцията на същия имот между същите страни.
В депозиран по реда и в срока на чл.287 ал.1 ГПК писмен отговор, ответникът [фирма] е изразил становище, че касационен контрол не следва да бъде допуснат.
Ответникът по касация Н. не е депозирал писмен отговор.
Становището на настоящия съдебен състав по отношение предпоставките за допускане на касационен контрол е следното:
Твърдението по исковата молба на Ц. е, че е собственик на недвижим имот – почивен дом „Е.” в[населено място], като правото на собственост върху обекта му било възстановено по силата на § 1 от ДР на ЗК (отм.). Собствеността му била оспорвана от ДФ“С. отдих“, чийто правоприемник е ответникът Н.. Регистрираният през 1997 год. ответник [фирма] в качеството на частен правоприемник на Н. – поел активите и пасивите на ГД”УСПО” е солидарно отговорен с Н. за задълженията, възникнали до датата на учредяването му. Първият от исковете с които е сезиран съдът по настоящия спор е за присъждане на обезщетение за държането на имота през посочения по-горе период, а вторият – за обезщетение за забава върху паричното вземане по първия иск. Претенцията по чл.59 ал.1 ЗЗД е в размер на 80815 лв., а обезщетението по чл.86 ал.1 ЗЗД – в размер на 60326.32 лв.
С. градски съд е отхвърлил и двата обективно и пасивно субективно съединени иска, приемайки за недоказано твърдението по ИМ, че ответниците са държали имота през процесния период. Сезиран с въззивната жалба на ищеца, съставът на Софийския апелативен съд също е приел за недоказани предпоставките на чл.59 ал.1 ЗЗД по отношение и на двамата ответници – обогатяването на [фирма] и Н. респ. размера на обедняването на Ц.. Като допълнителен аргумент се е позовал и на липсата на СПН по отношение на Н. на решението по гр.д.№ 256/2004 год. на ВКС ІV г.о. по което не е бил страна, а страната [фирма] е негов частен правоприемник, както и на обстоятелството, че [фирма] е учреден в края на исковия период и осъдително решение по друго дело за предходен период не освобождава Ц. от доказването на посочените по-горе предпоставки – обедняване/обогатяване, произтичащи от реалното ползване на имота от този ответник, каквото реално ползване всъщност не се и твърди.
Както бе посочено по-горе, правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК не е формулиран, а и такъв не може да се изведе от изложението, вкл., ако се приеме позоваване на чл.220 ал.1 ГПК (отм.). Това е така, поради обстоятелството, че преценката досежно идентитета – обективен и субективен между делата не съставлява правен, а по-скоро фактически въпрос т.е. ако би била погрешна, нова би обусловило основанието по чл.281 т.3 ГПК.
Основанието по т.2 на чл.280 ал.1 ГПК не е налице, на първо място паради това, че правен въпрос не е формулиран, а и позоваването на касатора е на решението по гр.д.№ 256/2004 год. на ІV г.о. на ВКС, постановено по спор между Ц. и [фирма].
Не е налице и основанието по т.3 ГПК. Посочването на касатора, че произнасянето по казуса би довело до развитието на правото отново се свързва с конкретни факти и обстоятелства по делото.
Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 250 от 13.04.2010 год. по т.д.№ 888/2009 год. на Софийския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.