4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 256
N.
гр. С. 07.07.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и осми май две хиляди и петнадесета година в състав:
П.: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело N 2002 по описа за 2015 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на П. М. – прокурор в Окръжна прокуратура – В. срещу решение № 1998 от 30.12.2014 г. по гр. дело № 1990/2014 г. на Варненски окръжен съд.
Ответникът – С. Н. Н. е представил отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изложил доводи за липсата на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Касационната жалба против въззивното решение в частта, с която Варненски окръжен съд се е произнесъл по искът, предявен от С. Н. Н. против Прокуратурата на Република България с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 З. в размер на сумата 4500 лв., обезщетение за имуществени вреди е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане. Разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК предвижда, че не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. – за граждански дела, и до 10000 лв. – за търговски дела. В конкретния случай са предявени обективно съединени искове, съответно иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 8000 лв. и иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на сумата 4500 лв. Размерът на цената на иска по исковете за парични вземания е търсената сума, като при обективно съединени искове преценката за допустимост по чл. 280, ал. 2 ГПК се прави за всеки иск поотделно и тъй като искът за заплащане на обезщетение за имуществени вреди е под 5000 лв., въззивното решение в тази част не подлежи на касационно обжалване. Предвид изложеното следва касационната жалба против решението в същата част да се остави без разглеждане, а производството да се прекрати.
Касационната жалба против въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 3136 от 13.06.2014 г. по гр. дело № 10223/2013 г. на Варненски районен съд, ХІV състав в частта за уважаване на иска, предявен от С. Н. Н. против Прокуратурата на Република България с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 З. до размер на сумата 3000 лв. е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение взе предвид следното:
В. съд е приел, че е налице фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 З. предвид доказването на обстоятелствата, които го формират – оправдаване на ищеца по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление от общ характер, по чл. 252, ал. 2, предложение 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26 НК с влязла в сила присъда № 33 от 16.03.2012 г. по НОХД № 145/2012 г., потвърдена с решение № 70 от 13.06.2012 г. по ВНОХД № 120/2012 г. на Варненски апелативен съд, оставено в сила с решение № 416 от 18.02.2013 г. по к.н.д. № 1265/2012 г. на ВКС, състав на І наказателно отделение. Освен това в мотивите на въззивното решение са изложени съображения относно доказаността на неимуществените вреди и са обсъдени обстоятелствата, релевантни за присъждането им в размер на сумата 3000 лв. със законните последици във връзка с обвинението, по което е постановена посочената присъда, а именно претърпените душевни страдания непосредствено след привличането на Н., като обвиняем и в хода на поддържаното обвинение, последиците от причинения стрес. Съдът е приел, че поради отсъствието на медицинска документация за периода на наказателното производство не се установяват промени, настъпили във физическото състояние на ищеца след повдигнатото обвинение, а твърдението, че повдигнатото обвинение е опетнило доброто име и злепоставило ищеца в обществото според решаващият състав не е доказано. Констатирано е още, че мярката за неотклонение „парична гаранция” е позволила на обвиняемия да упражнява дейността си в дружеството неограничено. Изложени са съображения за това, че ищецът бил силно притеснен от факта, че неговите познати и бизнес партньори могат да научат за наказателното преследване, което се отразило на работоспособността му, но злепоставянето му в обществото според съдебния състав, като основание на иска остава недоказано. В мотивите на въззивното решени е посочено, че настъпилият спад в търговската дейност не се намира в причинно – следствена връзка с репутацията на ищеца в периода на наказателното производство, но по същество повдигнатото обвинение е повлияло негативно в психологически аспект, като по данни от медицинската експертиза преживяното от наказателното производство се разработва като психотравма, която ще остави отпечатък и върху бъдещето. Въз основа на посочените констатации, както и предвид тежестта на обвинението и предвиденото наказание – лишаване от свобода в съответния състав на НК, продължителността на наказателното преследване, характера и степента на претърпените вреди, въззивният съд е приел на основание чл. 52 ЗЗД, че обезщетението за причинените неимуществени вреди следва да бъде в размер на сумата 3000 лв.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е изложил твърдение за постановяване на въззивното решение в противоречие с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и е посочил ,че според него липсват мотиви относно наличието на причинени неимуществени вреди „в твърдяния от ищеца обем и от твърдените от ищеца видове неблагоприятни последици”. В приложението жалбоподателят твърди, че във въззивното решение „липсват каквито и да са мотиви, обосноваващи наличието на причинно – следствена връзка между възприетото от съда като незаконно обвинение и вредите, които според съда са били претърпени от ищеца”. К. счита, че липсата на мотиви е нарушение и е в противоречие с цитираното ТР на ОСГК, поради което се явява основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. С тази част от приложението не е формулиран правен въпрос. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК от твърденията на касатора /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на О. на ВКС, т. 1/. Н. на правния въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване /в този смисъл за посочените разрешения в ТР № 1/2009 г. на О. на ВКС/ и само с оглед на тези съображения следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК. В приложението жалбоподателят не е обосновал допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК чрез съпоставка на решаващите изводи на въззивния съд с разрешенията в ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Като е поддържал, че въззивният съд не бил направил извод за пълно и частично съвпадение на своите изводи с тези на първата инстанция касаторът не излага доводи по отношение на кои обстоятелства окръжният съд не е извел такива изводи. Напротив от мотивите на въззивното решение е видно, че окръжният съд е изложил подробно съображенията си за определяне на обезщетението в размер на сумата 3000 лв. и с оглед собствените си изводи по съществото на спора е направил констатация за частична промяна на правния резултат. П. по този начин въззивният съд не се е отклонил от правните разрешения, съдържащи се в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Необосновани са и доводите за липса на мотиви относно причинно – следствена връзка между възприетото от съда, като незаконно обвинение и вредите, претърпени от ищеца, тъй като във връзка със всяко обстоятелство, релевантно за неимуществените вреди /душевни страдания, злепоставяне в обществото, спад в търговската дейност, отражение на повдигнатото обвинение в психологически аспект – проява при ищеца на симптоми в тревожно – депресивен спектър с умерена изразеност, които психологът намира в пряка зависимост от последствията, свързани с личната, професионална и търговска репутация и финансова стабилност на семейството/ въззивният съд е обосновал изводи за наличие или липса на такава връзка. От всичко изложено по – горе следва, че с тази част от приложението касаторът не е обосновал основания по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК.
В приложението е отразено още и следното: „Правният въпрос, който е от значение за изхода на спора по настоящето дело и е свързан с решаващите мотиви на съда, е материално – правният въпрос за съответствието на определения от въззивния съд размер на следващото се обезщетение за неимуществени вреди с конкретно установените по делото обстоятелства”. Според касатора този въпрос бил разрешен от въззивния съд в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 от ТР № 3/22.04.2004 г. по гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Поддържа се, че въззивният съд не е изследвал причинно – следствената връзка между обвинението и претърпените вреди. В случая поставения въпрос не притежава характеристиките на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не отразява онези обстоятелства, спрямо които според касатора липсва „съответствието на определения от въззивния съд размер на следващото се обезщетение за неимуществени вреди”. Определянето на размера на обезщетението от съда е процесуалноправна дейност, която се характерезира с конкретни правни разрешения по приложението на чл. 52 ЗЗД, по които страната е задължена да постави въпроси, а по настоящето дело жалбоподателят не е поставил такива въпроси. Липсва мотивирано изложение на твърденията за противоречие между разрешенията във въззивното решение и практиката, на която касаторът се позовава. Същият не е разграничил основанията по чл. 281, т. 3 ГПК и основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. В представеното приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК във връзка с основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК липсва мотивирано изложение относно наличието на съдебна практика, която според касатора е формирана при неточно приложение на закона или съдебна практика, която не е актуална с оглед промяна на законодателството. Освен това в приложението не е обосновано основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и в хипотезата на липса на съдебна практика, чрез посочване на конкретни разпоредби и обосноваване на съществуваща според касатора непълнота, неяснота или противоречивост в обективираната в тях правна уредба, за да се създаде съдебна практика по приложението й /в този смисъл са разясненията в т. 4 на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на О. на ВКС/.
От всичко изложено по – горе следва, че в разглеждания случай не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което настоящата инстанция приема, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба на П. М. – прокурор в Окръжна прокуратура – В. срещу решение № 1998 от 30.12.2014 г. по гр. дело № 1990/2014 г. на Варненски окръжен съд в частта, с която Варненски окръжен съд се е произнесъл по искът, предявен от С. Н. Н. против Прокуратурата на Република България с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 З. за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на сумата 4500 лв., като ПРЕКРАТЯВА производството по гр. дело № 2002/2015 г. на Върховен касационен съд, гражданска колегия, трето отделение в същата част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1998 от 30.12.2014 г. по гр. дело № 1990/2014 г. на Варненски окръжен съд в останалата обжалвана част.
Определението, с което е оставена без разглеждане касационната жалба на П. М. – прокурор в Окръжна прокуратура – В. може да се обжалва с частна жалба пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването му на страните.
Определението, с което не е допуснато касационно обжалване на решение № 1998 от 30.12.2014 г. по гр. дело № 1990/2014 г. на Варненски окръжен съд не подлежи на обжалване.
П.:
ЧЛЕНОВЕ: