О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 256
[населено място], 05.05.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на втори май през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т. д. № 2498 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Н. И. против решение № 1262/21.06.2016г. по гр.д. № 2208/2016г. на САС, ГО, 8 състав, в частта, с която е потвърдено решение № 8336/07.09.2015г. по гр.д. № 2887/2014г. на СГС, ГО, 21 състав, поправено с решение № 1101/20.02.2017г. по гр.д. № 2208/2016г., в частта за отхвърляне на иска на касатора против Гаранционен фонд за разликата над 40 000 лв. до претендираните 110 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди и над 4838,67 лв. до 7 258 лв. – обезщетение за имуществени вреди, при участието като трето лице –помагач на ответника И. В. И..
В писмения си отговор ответникът по касационната жалба Гаранционен фонд оспорва основателността й и наличието на основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Третото лице-помагач на ответника И. В. И. не депозира писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че са налице законовите предпоставки за ангажиране на отговорността на ГФ по чл.288, ал.1, т.2, б.А и чл.288, ал.7 КЗ /отм./. Установено е било извършването на ПТП на 02.07.2013г. от водача на л.а. „Мерцедес Д 300“ /без сключена застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“/ в [населено място], поради виновни действия на самия водач – управлявал е превозното средство с превишена скорост след употреба на алкохол, в резултат на което МПС самокатастрофира. При пътния инцидент касаторът е получил следните травматични увреждания – контузия на главата; мозъчно сътресение; счупване и дискови хернии а 5-ти и 6-ти шийни прешлени с разместване на костните фрагменти, което е наложило оперативна интервенция. Въззивният съд е отчел продължилото четири месеца носене от пострадалия на шийна яка, последвалата рехабилитация като общо лечебния и възстановителен период е продължил осем месеца. САС е съобразил претърпените по-силни болки от касатора през първите 2-3 месеца и около 30 дни при проведената рехабилитация както и затрудненията в обслужването му в ежедневието. Решаващият съд е кредитирал заключението на СМЕ относно констатациите за степента на възстановяване на пострадалото лице към момента на изготвяне на експертизата и прогнозата за бъдещи хирургични интервенции. Кредитирани са били свидетелските показания относно психологическото състояние на увреденото лице след инцидента. След съвкупна преценка на механизма на произшествието, вида и тежестта на деформациите на лекия автомобил и уврежданията на касатора въззивната инстанция е заключила, че тялото на последния е било свободно движещо се в превозното средство и не е бил с поставен предпазен колан. Възприето е заключението на в.л. по СМЕ, че травмите по шията и главата са получени по-скоро извън колата, при изпадане на тялото на пострадалия и до такива последствия не би се стигнало, ако е имало поставен предпазен колан. Въз основа на тази установеност апелативният съд е приел, че е налице причинно-следствена връзка между поведението на касатора и получените от него травми като е уважил възражението на ГФ за съпричиняване на вредоносния резултат при 1/3 принос на пострадалия. При определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди САС е изходил от конкретните болки и страдания, претърпени от пострадалия; периодът на възстановяване и прогнозата за здравословното състояние; възрастта на касатора и икономическата конюнктура в страната към датата на произшествието. Определеният размер от 60 000 лв. е бил намален с 1/3 /приетия размер на съпричиняване/, поради което исковата молба в тази част е била уважена за сумата от 40 000лв. Имуществените вреди са били преценени на база направени и доказани разходи за лечение, които не се поемат от НЗОК и са присъдени в размер на 4838,67лв. при съобразяване на съответния размер на съпричиняването.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба касаторът поставя следните материалноправни въпроси: 1/ относно момента, към който се определя обезщетението за неимуществени вреди при деликт; 2/ относно начина на определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди; 3/ за предпоставките за приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД и възможността за намаляване размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при съпричиняване на вредоносния резултат с 1/3; 4/ На база на какви критерии се определя наличие на съпричиняване?
Касаторът се позовава на допълнително основание по чл.280, ал.1 , т.1 ГПК по първи въпрос като разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Решение № 510/30.11.2010г. по гр.д. № 1923/2009г. на ВКС, IV г.о., Решение № 217/25.07.2013г. по гр.д. № 1038/2012г. на ВКС, IV г.о. По втори въпрос въвежда селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с оглед разрешенията по ПП 4/1968г. , като и допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.2 ГПК без да сочи противоречива практика на съдилищата и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, защото счита, че критериите възприети в ПП №4/1968г. са твърде общи. Касаторът намира, че даденото от въззивния съд разрешение на третия правен въпрос е в противоречие с постановените по реда на чл.290 ГПК решения по : т.д. № 35/2009г. на ВКС, II т.о, т.д. № 596/2012г. на ВКС, II т.о., по т.д.№ 977/2010г. на ВКС, II т.о., по т.д. № 1140/2011г. на ВКС, II т.о и др. По четвърти въпрос навежда довод за противоречие на въззивното решение със задължителна практика на ВКС, без да сочи конкретна такава.
Първият въпрос не покрива изискването по чл.280, ал.1 ГПК и не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване. Касаторът обосновава поставянето му с довод, че въззивният съд е определил размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди към датата на деликта, а не към датата на постановяване на решението. Видно от мотивите на въззивното решение този довод не може да бъде споделен от настоящата инстанция. САС изрично е проследил състоянието на касатора от момента на увреждането до постановяване на решението си, отчел е претърпените болки и страдания, проведените възстановителни и лечебни дейности, тяхната продължителност и пр. В съответствие с обективираната в Решение № 83/06.07.2009г. на ВКС по т.д. № 795/2008г. на ВКС, II т.о. и Решение № 1/26.03.2012г. на ВКС по т.д. № 299/2011г. на ВКС, II т.о. задължителна практика апелативният съд е приел, че при определяне на дължимото застрахователно обезщетение би следвало да се отчитат и конкретните икономически условия към момента на произшествието.
По отношение на втори въпрос настоящият състав намира, че противоречието в решението на въззивния съд по материалноправния въпрос предполага неправилно прилагане на норми от действащото право, по тълкуването на които е налице практика на ВКС или липсата на единна практика от съдилищата. Обезщетението на пострадалия по прекия иск срещу Гаранционния фонд се определя от съда по справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД, като практиката (ППВС № 4/1968г., ППВС № 2 от 1984г. , ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г.) в случаите на телесни увреждания се е ориентирала към критерии за вида и характера на уврежданията, продължителността и интензитета на търпените болки и страдания, възрастта на пострадалия, както и съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат, които се решават от съда по според приетите за доказани факти по спора. Съобразяването на критериите е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай. Следователно размерът на обезщетението за неимуществени вреди няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установената и задължителна практика на ВКС. Постановените решения от съдилищата за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди при спазване на критерия за справедливост отчитат фактите и обстоятелствата по конкретния спор, поради което определянето на размера им не подлежи на уеднаквяване само на база на вида на телесното увреждане, поради което не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК.
Трети и четвърти въпрос се покриват и по отношение на тях не е налице соченото допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният съд при съобразяване на цитираната и от касатора задължителна практика е преценил, че конкретното поведение на пострадалия е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, в който смисъл е допринесло за настъпването му. САС е изложил съображения, че възприема обясненията на вещото лице при изслушване на заключението по СМЕ, че ако касаторът е бил с поставен предпазен колан, изобщо не би изпаднал от автомобила, а получените интензивни травматични увреждания на прешлените са поради изпадане на тялото на пострадалия извън автомобила. Не е коментирал дали бездействието на увредения е виновно, нито че фактът на осъществяването му е достатъчен да се заключи, че е налице съпричиняване от страна на пострадалия.
Така изложеното налага цялостен извод за недопускане на касационно обжалване на обжалваното въззивно решение .
Предвид изхода от спора и на осн. чл.78, ал.8 ГПК във връзка с чл.25а, ал.3 от Наредба за заплащането на правната помощ в полза на ответника по касацията следва да се заплатят сторените разноски за подаване на отговор на касационна жалба от юрисконсулт в размер на 100 лв.
Въззивното решение в частта за разноските не подлежи на самостоятелно касационно обжалване като пътят за защита на страната при несъгласие с присъдените от въззивния съд разноски в полза на насрещната страна е по реда на чл.248 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1262/21.06.2016г. по гр.д. № 2208/2016г. на САС, ГО, 8 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА И. Н. И. да заплати на Гаранционен фонд, [населено място] сумата от 100 лв., представляваща направените от последното разноски пред касационната инстанция, на осн. чл.78, ал.8 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: