O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 258
гр. София, 28.12.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание нa двадесет и първи декември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: Светлана Калинова
Членове: Гълъбина Генчева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдията Донкова ч. гр. дело № 4139/2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производствoто е по чл. 274, ал.3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на З. В. П., приподписана от адв. М. З., срещу определение № 1365 от 04.08.2017 г. на Бургаския окръжен съд по ч. гр. д. № 1037/2017 г., с което е потвърдено определение № 2132 от 31.03.2017 г. на Бургаския районен съд по гр. д. № 1359/2017 г. за прекратяване на производството по предявените от жалбоподателката установителни искове по чл.124, ал.1 ГПК, на основание чл.299 ГПК.
В жалбата се поддържа незаконосъобразност на извода на въззивния съд за непререшаемост на правния спор между страните, който е разрешен с влязло в сила решение за допускане извършването на съдебна делба между същите страни за процесния имот. Твърди се, че между двете производства не е налице обективен идентитет, тъй като предявените установителни искове за собственост са основани на завещателно разпореждане, което не е било въведено като придобивно основание в делбеното производство. В изложението се посочват като специални основания за допускане на касационното обжалване произнасянето на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, противоречивото разрешаване от съдилищата на сочените от касатора въпроси, както и че произнасянето от касационната инстанция по тези въпроси ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Същевременно се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със следната практика на ВКС: решение № 242 от 22.10.2012 г. на ВКС, II-ро г. о по гр. д. № 149/2012 г.; решение № 2 от 03.02.2015 г. на ВКС, I -во г.о. по гр. д. № 5004/2014 г.; решение № 133 от 14.03.2011 г. на ВКС, I -во г.о. по гр. д. № 2020/2009 г.; решение № 43 от 14.04.2014 г. на ВКС, II-ро г.о. по гр. д. № 6421 /2013 г.; решение № 472 от 12.01.2012 г. на ВКС, IV- то г.о., по гр. д. № 1712/2010 г., както и определение № 777 от 13.11.2012 г. на ВКС, II-ро г. о., по ч. гр. д № 6421/2013 г. Като обуславящи изхода на делото са изведени общо седем правни въпроса, а именно: 1. Предпоставя ли зачитането на силата на пресъдено нещо пълно тъждество както на страните, така и на предмета и основанието на спора? 2. Не се ли индивидуализира спорното право посредством основанието и петитума на исковата молба и в конкретния случай с оглед придобивното основание, въз основа на което се твърди придобиването на правото на собственост? 3. Може ли да се приеме, че е налице тъждество на търсената защита при проведено особено исково производство за делба на наследствен имот и предявеният установителен иск за собственост на основание завещателно разпореждане? 4. Налице ли е идентичност между придобиването на право на собственост по силата на наследяване и по силата на завещание; 5. Следва ли при ясното позоваване на различен правопораждащ факт, който не е бил въведен като придобивно основание и не е предмет на проведеното делбено производство да се приеме, че и по отношение на това придобивно основание е формирана сила на пресъдено нещо? 6. Налице ли е в този смисъл тъждество между въпросното придобивно основание и това по което несъмнено е формирана сила на пресъдено нещо? 7. Представлява ли претендираното субективно право, основано на завещателно разпореждане част от предмета на производството за делба, проведено и разрешено на съвсем друго основание? 8. Има ли делбеното производство преюдициален характер спрямо това по иск за изключителна собственост при липса на идентичност по отношение както на петитума, така и на основанието на двата иска и при наличието на различни обстоятелства и правопораждащи факти.
От ответника [фирма] – [населено място] е постъпил писмен отговор, с който се оспорва жалбата относно наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, както и по основателност.
Жалбата е допустима – подадена е в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебeн акт.
По въпроса за наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване като положително условие за разглеждане на жалбата по същество, настоящият състав съобразява и намира следното:
Първоинстанционното производство по гр. д. № 1359/2017 г. по описа на Бургаския районен съд е образувано въз основа на искова молба от 28.10.2016 г. на З. В. П. срещу А. М. П., Л. Г. П., М. Г. С. и [фирма] за признаване на установено, че ищцата притежава право на собственост върху 1/2 ид. ч от недвижим имот – лозе, с идентификатор 67800.504.258, по силата на саморъчно завещание от 10.08.1954 г., оставено от нейния баща В. Б. П., обявено през 2016 г., ведно с искане за отмяна на съставения в полза на наследниците на В. П. констативен нотариален акт от 09.08.2011 г., издаден въз основа на решение на ОСЗГ – [населено място] за възстановяване на собствеността върху процесния земеделски имот. Изложени са твърдения, че имотът е бил предмет на делбено производство, приключило на първа фаза с влязло в сила решение по гр. д. № 2283/2012 г. по описа на Бургаския окръжен съд и висящо към момента на предявяване на иска за собственост във втората си фаза.
Районният съд е прекратил производството на основание чл.298 ГПК, след служебно извършена справка за наличието на влязло в сила решение от 24.10.2012 г. относно процесния имот, с което в първата фаза на делбата е призната съсобствеността между З. В. П., Л. Г. П., М. Г. С. и [фирма], а срещу А. М. П. искът за делба е отхвърлен. Определената квота на жалбоподателката в съсобствеността е 1/2 ид. ч.
За да потвърди първоинстанционното определение, след като сам е установил, че страните по иска за собственост са съделители в образувано и висящо във втора фаза производство по делба на процесния имот, окръжният съд е приел, че решението по допускане на делбата е формирало сила на пресъдено нещо по въпросите за наличието на съсобственост върху имота, както и за лицата, притежаващи дял в тази съсобственост, а също и върху размера на правата им, поради което е налице отвод за сила на пресъдено нещо. Приел е още, че силата на пресъдено нещо е преклудирала всеки факт и основаните на него права, осъществени преди постановяване на решението, независимо от това дали те са били релевирани или не от правоимащата страна в производството по делба. Приел е, че фактът на открито саморъчно завещание би могъл да се въведе като евентуално основание за отмяна по реда на чл.303, ал.1, т.1 ГПК – новооткрито писмено доказателство. Субективният идентитет е обосновал с обстоятелството, че А. П. е праводател на съделителите М. С. и Л. П..
При този предмет на делото и изложените от въззивния съд мотиви, поставеният като четвърти въпрос за разликите между наследяването по закон и по завещание като придобивни основания, няма характеристиките на обуславящ по смисъла на т.1 от ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото не е от значение за решаващата воля на въззивния съд.
Останалите седем въпроса могат да бъдат обобщени до обуславящия делото въпрос налице ли е обективен идентитет, и като последица от това отвод за сила на пресъдено нещо по предявения положителен установителен иск за собственост върху имот, който е допуснат до делба между същите страни.
В случая твърдяното противоречие с посочената, а и със служебно известната практика на ВКС, не е налице. На първо място следва да се посочи, че определение № 777 от 13.11.2012 г. на ВКС, II-ро г. о., по ч. гр. д. № 6421/2013 г. не може да обоснове основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК, тъй като представлява акт, с който касационно обжалване по поставения въпрос не е допуснато. Решение № 242 от 22.10.2012 г. на ВКС, II-ро г.о по гр. д. № 149/2012 г. по чл. 290 ГПК е неотносимо към настоящия случай, тъй като при него касационното обжалване е допуснато по въпроса за обективните предели на силата на пресъдено нещо, възникнала като правна последица от влязло в сила решение по ревандикационен иск, по който претендираното право на собственост произтича от наследствено правоприемство, като е прието, че силата на пресъдено нещо, формирана от влязлото в сила съдебно решение по чл.108 ЗС, постановено по предявен от наследник иск за собственост на наследствен имот, обхваща и въпроса за действителността на отказа от наследството на ищеца, тъй като този въпрос е част от фактическия състав, на който се основава предявеното субективно право. Решение № 472 от 12.01.2012 г. на ВКС, IV- то г.о., по гр. д. №1712/2010 г., в което обжалването е допуснато по въпроса допустимо ли е съдът да обоснове фактически и правен извод, позовавайки се на мотивите по влязло в сила друго решение, също не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Не разкрива сходство с конкретния казус и решение № 2 от 03.02.2015 г. на ВКС, I -во г. о., по гр. д. № 5004/2014 г., тъй като касае хипотеза на искове за делба с различно правно основание, като по първото дело те са били отхвърлени, а касационното обжалване е допуснато по въпроса налице ли е обективен и субективен идентитет между предявените искове за делба между едни и същи страни за едни и същи имоти, когато страните се позовават на различно придобивно основание за възникване на съсобствеността и е прието, че зачитането на силата на пресъдено нещо предпоставя пълно тъждество, както на страните, така и на предмета. Не може да обоснове допускане на касация и практиката по чл.290 ГПК, обективирана в решение № 133 от 14.03.2011 г. на ВКС, I -во г.о по гр. д. № 2020/2009 г. по въпроса кога съдът може да се позовава на формираната сила на пресъдено нещо по един спор и дали има идентичност между две дела, ако са с еднакъв предмет – правото на собственост върху недвижим имот, но по едното от тях страната участва в качеството си на едноличен търговец, а в другото – само като физическо лице, както и когато по второто дело се правят възражения, преклудирани в производството по първото дело. В частта, в която е прието, че не се включват в предмета на делото насрещните права на ответника, с които той обосновава своите възражения и че той следва да изчерпи възраженията си във висящия процес, след което те се преклудират и той не може да ги противопостави в нов процес за същото материално право, въззивният съдебен акт е съобразен с даденото разрешение. Неотносимо е и решение № 43 от 14.04.2014 г. на ВКС, II-ро г. о по гр. д. № 6421/2013 г., в което е даден отговор на въпроса длъжен ли е съдът, сезиран с иск за собственост, при зачитане силата на пресъдено нещо, формирана от влязло в сила съдебно решение по спор между същите страни, с което е отхвърлен иск за прогласяване нищожност на сделките, от които произтичат правата на ответника върху спорния имот, предявен на основание, че имотът е публична държавна собственост, да приеме за установено в спора за собственост, че имотът е публична държавна собственост.
В обобщение, не са налице наведените от касатора предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК, като не е налице и вероятност обжалваното определение да е нищожно или недопустимо, поради касационно обжалване не следва да се допуска. Установителният иск за собственост, въз основа на който е образувано гр. д. № 1359/2017 г. на Бургаския районен съд е за установяване принадлежността на правото на собственост върху процесния имот, който въпрос е разрешен с влязлото в сила решение по допускане на делбата и пререшаването му е недопустимо с оглед забраната на чл.299, ал.1 ГПК. Съществува идентичност между предмета на силата на пресъдено нещо и предмета на делото, образувано по втория иск – правото, предмет на СПН, и правото, предмет на второто дело, се покриват напълно както откъм белезите, които го индивидуализират, така и откъм времето, за което се претендира, че правото по второто дело съществува. Непререшаемостта на разрешения спор като последица от правоустановяващото действие на СПН означава, че ищцата – касатор е изгубила правото си на иск относно правото, което е неин предмет. Силата на пресъдено нещо, формирана с решението по допускане на делбата, е следвало да бъде зачетена в настоящия процес, тъй като правоотношението, неин предмет, е елемент от фактическия състав, от който се поражда твърдяното право.
Забраната на чл.299, ал.1 ГПК за пререшаване на спор, разрешен с влязло в сила решение, по същество означава преклудиране на всеки факт и основаните на него права, осъществен преди постановяване на решението. Жалбоподателката е следвало да изчерпи всичките си възражения, основани на такива факти, поради което е загубила възможността да ги заяви в отделен исков процес. В производството за съдебна делба е бил разрешен въпросът за принадлежността на вещта, поради което е формирана и сила на пресъдено нещо по въпроса за наличието на съсобственост между страните по делото и за дяловете в нея.
По отношение на ответницата в настоящото производство А. П., срещу която искът за делба е бил отхвърлен, тъй като е отчуждила притежавания от нея дял, не е обоснован правен интерес от предявения срещу нея иск, поради което и производството срещу тази ответница също се явява недопустимо.
В обобщение не следва да се допуска касационно обжалване на обжалваното определение.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд на РБ, състав на I- во г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1365 от 04.08.2017 г. на Бургаския окръжен съд, постановено по ч. гр. д. № 1037/2017 г. по описа на същия съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: