О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 259
София, 11.07.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети юни две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова ч.гр.дело
№ 1974/2017 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2 изр. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба подадена от И. И. Д., приподписана от адв. Г. С., срещу определение № 117/14.02.2017 г. по гр. д. № 3923/2016 г. на ВКС, III г.о., в частта му, с която е оставена без разглеждане подадената от И. И. Д. касационна жалба против решение № 3506/ 28.04.2016 г. по гр. д. № 10588/2015 г. на Софийски градски съд, ГО, II Д въззивен състав, в частта относно иска по чл. 233, ал.1 ЗЗД, и е прекратено производството по делото в тази част.
В частната жалба се прави оплакване, че неправилно ВКС е отказал да разгледа касационната жалба в частта, относно посочения иск, приемайки, че е недопустима, с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК. Жалбоподателят счита, че въззивното решение е недопустимо, тъй като не е постановено от независим и безпристрастен съд. По тази причина е недопустимо и обжалваното определение, с което е оставена без разглеждане касационната жалба срещу решението. Намира, че хипотезата на чл. 280, ал.2, предл.1 ГПК е неприложима, когато в едно дело са съединени два иска, единият от които с цена по-малка от 5000 лв., а другият с цена по-висока от този минимален праг. Излага доводи за допуснато нарушение на чл. 6 ЕКЗПЧОС.
Ответникът по частната жалба Българска академия на науките в писмен отговор, подаден чрез пълномощника им юрк. Б. С., я оспорва.
ВКС, състав на III г. о констатира по делото следното:
Частната жалба е подадена от надлежна страна в законово установения срок и е допустима. Разгледана по същество тя е неоснователна.
С обжалваното определение ВКС е приел, че подадената от жалбоподателя касационна жалба срещу решение № 3506/ 28.04.2016 г. по гр. д. № 10588/2015 г. на Софийски градски съд, ГО, II Д въззивен състав, в частта относно предявения от Българска академия на науките иск по чл. 233, ал. 1 ЗЗД за опразване и предаване държането на процесното ателие, е недопустима, оставил я е без разглеждане и е прекратил производството по делото в тази част. За да постанови този резултат е счел, че актът на въззивния съд не подлежи на касационен контрол, тъй като цената на предявения иск е под 5 000 лв. Посочил е, че доколкото ищецът претендира последици от прекратен договор за наем, то цената на иска следва да се определи по реда на чл. 69, ал.1, т. 5 ГПК- от наема за една година , и съобразно тази норма същата е в размер на 189 лв.
Настоящият състав на ВКС, III г. о. намира, че определението е правилно.
Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. по граждански дела. Според чл. 69, ал. 1, т.5 ГПК цената на иска за съществуване или прекратяване на договор за наем е наемът за една година. Съобразно разясненията, дадени с т. 20 от тълк. решение № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, когато ищецът черпи права само от качеството си на наемодател по прекратено наемно правоотношение, то цената на иска по чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД се определя от наема за една година по договора. Видно от представения договор за наем от 12.03.2001г. уговорената между страните наемна цена е в размер на 15,75 лв.. Следователно цената на иска, определена съобразно изложеното е 189 лв. При искове, предявени в условията на обективно съединение, меродавна за допустимостта на касационното производство е цената на всеки иск поотделно, а не сборът на цените на отделните искове. Когато обективното съединяване е в съотношение на обуславящ и обусловен иск, обусловеният иск следва съдбата на обуславящия, независимо каква е цената му. Конкретният случай не е такъв – исковете за освобождаване и предаване на държането на имота и за заплащане на обезщетение за ползването му след изтичане на наемния договор не са обусловени един от друг. Доводът на жалбоподателя, че съдебният състав е следвало да разгледа касационната жалба, поради съмнение в допустимостта на въззивното решение е несъстоятелен. Служебно задължение на съда е да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, включително и във фазата по чл.288, във вр. с чл.280, ал.1 ГПК. Ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. Изложеното е валидно при проверката на съдебни актове, когато същата е предшествана от положителен извод, че съдебният акт подлежи на касационно обжалване. То не касае тези, за които касационният контрол по начало е изключен, както е в настоящия спор. С оглед посочения в разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК ограничаващ праг за допустимостта на касационното обжалване , според цената на разглеждания иск, правилно е прието, че касационният контрол е недопустим. Обжалваното определение следва да бъде потвърдено.
Поради изложеното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 117/14.02.2017 г. по гр. д.
№ 3923/2016 г. на ВКС, III г. о., в обжалваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: